Наше меню (нажмите)

Без дом

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Без дом, Мало Ектор-- . Жанр: Детская проза / Современная проза. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Без дом
Название: Без дом
Дата добавления: 16 январь 2020
Количество просмотров: 228
Читать онлайн

Без дом читать книгу онлайн

Без дом - читать бесплатно онлайн , автор Мало Ектор

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту pbn.book@yandex.ru для удаления материала

Перейти на страницу:

Не лежахме вече под чергилото, за да се крием, а за да се пазим от студа, тъй като доста отдавна духаше студен вятър. Когато прекарвахме език по устните си, усещахме солен вкус. Наближавахме морето. Скоро зърнахме светлина, която ту блясваше, ту угасваше равномерно. Беше фар. Пристигнахме. Боб спря коня, подкара го ходом и го поведе бавно по някакъв пряк път. После слезе от колата и ни поръча да останем в нея и да държим коня. Той пък щеше да отиде да види дали брат му не е заминал и дали можем да се качим безопасно на кораба му.

Признавам, че времето, докато Боб го нямаше, ми се видя дълго, много дълго. Мълчахме и слушахме как морето се плискаше о пясъчния бряг доста наблизо с еднообразен шум, който усилваше нашето вълнение. Матиа трепереше, както треперех и аз самият.

— Студено е — пошепна ми той.

Истина ли беше? Истина беше, че когато някоя крава или някоя овца в ливадите, които пресичаха нашия път, чукнеше някой камък или блъснеше някой плет, треперехме повече от блъскането, отколкото от студа.

Най-после чухме стъпки по пътя, по който беше тръгнал Боб. Навярно той се връщаше. Съдбата ми щеше да се реши.

Боб не беше сам. Когато приближи, видяхме, че някой го придружава. Беше мъж с непромокаема куртка и вълнена фуражка.

— Брат ми — рече Боб. — Ще ви вземе на кораба си и сам ще ви заведе. А ние ще се разделим, тъй като няма защо да се знае, че съм идвал тук.

Исках да поблагодаря на Боб, но той ме прекъсна, като ми стисна ръката.

— Да не говорим за това — каза той. — Трябва да си помагаме един на друг, всеки по реда си. Ще се видим пак някой ден. Радвам се, че услужих на Матиа.

Тръгнахме след брата на Боб и скоро навлязохме в тихите улици на града, после, след няколко завоя, излязохме на един кей и морският вятър ни шибна в лицето. Без да продума нито дума, братът на Боб ни посочи с ръка едномачтов кораб. Разбрахме, че е неговият. След няколко минути бяхме на борда. Тогава той ни накара да слезем в малка каюта.

— Ще отплаваме чак след два часа — каза той. — Стойте тук и не вдигайте шум.

Когато той заключи вратата на каютата, Матиа се хвърли безшумно в прегръдките ми и ме целуна. Не трепереше вече.

Четиридесета глава

„Лебед“

След като братът на Боб излезе, на кораба беше известно време тихо и чувахме само свистенето на вятъра в мачтите и плясъка на водата в подводната част. Но малко по малко корабът се оживи. На палубата отекнаха стъпки. Паднаха въжета. Заскърцаха макари. Чу се отвиване и навиване на верига. Завъртяха скрипеца. Издигнаха едно платно. Кормилото изскърца и изведнъж корабът се наклони наляво и се залюля надлъж. Вяхме тръгнали, аз бях спасен.

Бавно и леко в началото, полюшването надлъж скоро стана бързо и силно. Корабът се наклоняваше от единия борд към другия и изведнъж силни морски вълни зашибаха носа и десния борд.

— Беден Матиа! — казах аз на другаря си, като го улових за ръката.

— Няма нищо — рече той, — нали ти си спасен. Впрочем предполагах, че така ще бъде. Като бяхме в колата, гледах как вятърът люшкаше върховете на дърветата и си казвах, че ще потанцуваме по морето. И танцуваме.

В този миг вратата на каютата ни се отвори.

— Ако искате да се качите на палубата, няма вече опасност — каза ни братът на Боб.

— А кога люшкането се усеща по-слабо? — запита Матиа.

— Когато лежиш.

— Благодаря ви, ще остана да лежа.

И се просна на пода.

— Юнга ще ви донесе, каквото ви е необходимо — каза капитанът.

— Благодаря! Ако не се бави много, ще бъде добре дошъл — отвърна Матиа.

— Толкова скоро ли?

— Отдавна започна.

Исках да остана при него, но той ме изпрати на палубата, като ми повтаряше:

— Няма нищо, нали ти си спасен. Но все едно, никога не бих си представил, че ще изпитам такова удоволствие от морската болест.

Когато се качих на палубата, успях да се задържа прав само като се залових здраво за едно въже. Докъдето се простираше погледът, в нощния мрак се виждаше само бяла пелена от пяна, по която нашият малък кораб се носеше наклонен, сякаш щеше да потъне. Но не потъваше, а, напротив, издигаше се леко, скачаше по вълните, носен, тласкан от западния вятър.

Обърнах се към брега. Светлините на пристанището бяха вече само точки в мъгливия мрак и като ги гледах как бледнеят и чезнат една след друга, с радостно чувство на облекчение се сбогувах с Англия!

— Ако вятърът продължава така — каза капитанът, — довечера рано ще стигнем в Изини. Добър платноход е „Еклипс“ 17.

Цял един ден и дори повече от един ден по море, клетият Матиа! И му правеше удоволствие, че има морска болест. Но тоя ден измина и аз прекарах времето си в движение от палубата до каютата и от каютата до палубата. По едно време, както разговарях с капитана, той простря ръка на югозапад и аз съзрях висок бял стълб, който се открояваше на синкавия небосклон. — Барфльор — каза ми той.

Изтичах бързо, за да занеса тая добра вест на Матиа: виждаше се Франция. Но разстоянието от Барфльор до Изини беше още голямо, тъй като трябваше да заобиколим целия полуостров Котантен, преди да влезем в ла Вир и в л’Ор.

Понеже беше късно, когато „Еклипс“ влезе в пристанището Изини, капитанът ни разреши да пренощуваме на борда и едва на другата сутрин се разделихме с него, след като му поблагодарихме както трябва.

— Когато пожелаете да се върнете в Англия — каза той, като ни стисна здраво ръка, — знайте, че „Еклипс“ тръгва оттук всеки вторник. На ваше разположение съм.

Предложението беше любезно, но нямахме никакво намерение да го приемем, тъй като и аз, и Матиа си имахме свои съображения да не преплаваме скоро морето.

Слязохме на френския бряг само с дрехите, които ни бяха на гърба, и с инструментите си — Матиа се беше погрижил да вземе арфата ми, която бях оставил в палатката на Боб през нощта, когато ходих в странноприемницата „Големият дъб“. А раниците ни бяха останали с всичко, което съдържаха, в колите на семейство Дрискол. Това ни затрудняваше донякъде, тъй като не можехме да продължим скитническия си живот без ризи и без чорапи и най-вече без крака. За щастие Матиа имаше спестени дванадесет франка, а освен тях и нашия дял от сбора при сдружаването ни с Боб и неговите приятели, който възлизаше на двадесет и два шилинга или двадесет и седем франка и петдесет. Разполагахме с около четиридесет франка, което беше значително състояние за нас. Матиа искаше да даде тия пари на Боб, за да помогне на разноските по моето бягство, но Боб отговори, че не се плаща за услуги, извършени от приятелство, и не пожела да приеме нищо.

И тъй, първата ни грижа, като слязохме от „Еклипс“, бе да потърсим стара войнишка раница, а после да купим две ризи, два чифта чорапи, сапун, гребен, конци, копчета, игли и най-после онова, което ни беше още по-необходимо от тия все пак толкова полезни неща — карта на Франция.

Наистина къде да отидем сега, когато се намирахме във Франция? По кой път да тръгнем? Как да се оправим?

Този въпрос разисквахме, като напускахме Изини по пътя за Байьо.

— На мене — каза Матиа — ми е все едно и съм готов да тръгна и наляво, и надясно. Искам само едно.

— Какво?

— Да вървим по течението на някоя река или някой канал, защото имам нещо наум.

Не попитах Матиа какво има наум и той продължи:

— Виждам, че трябва да ти обясня какво имам наум. Когато Артур е бил болен, госпожа Милиган го е разхождала с кораб и по тоя начин ти си срещнал „Лебед“.

— Той не е вече болен.

— Искаш да кажеш, че е по-добре. Но е бил много болен и са го спасили само грижите на майка му. И аз си мисля, че за да го излекува напълно, госпожа Милиган продължава да го разхожда с кораб по реките и каналите, където „Лебед“ може да плава, така че ако следваме течението на тия реки, има вероятност да срещнем „Лебед“.

— Какво те кара да мислиш, че „Лебед“ е във Франция?

Перейти на страницу:
Комментариев (0)

0