Тринадесетият сдебен заседател

— И какво стана после?

— После заспорихме за семейния бюджет. — Тя погледна съдебните заседатели. — Всички от време на време се карат за такива неща.

— Добре, какво стана след това?

— Слезе Мат. Триеше очите си, както винаги, след като се събуди. Не исках да ни слуша, докато се караме, така че престанах и се заех да му направя препечени филийки. Много ги обичаше. После се качих да оправя леглата. Мислех си, че ще се размине.

— Е, размина ли се?

— Не… Когато слязох пак, Лари отново ме подхвана, задето изглеждам зле. Мислел, че съм се качила, за да се преоблека с нещо прилично. Казах му, че вече ще изляза да потичам, но той беше ядосан заради другото… за всичко. Пак се скарахме и Мат се разплака. Реших, че ако изляза, това ще престане и излязох.

— Отидохте да бягате?

— Да.

— В колко часа излязохте от къщата?

— Не знам. Първите две пресечки минах ходом, за да загрея… винаги правех така. После започнах да тичам.

Разказа го добре — отиването до банката, връщането, списъкът, в който не бе отбелязала, че пистолетът липсва, защото не се бе качвала в спалнята. Харди стигна до извода, че Фримън бе допуснал сериозна грешка, като не разпита Дженифър. Разказът й беше логичен, гласът й звучеше уверено, тонът й бе откровен. И така до самия край.

Въпросът беше дали ще се справи толкова добре и при кръстосания разпит след обедната почивка?

— Бих искал да започнем с едно разяснение, имате ли нещо против?

По време на обедната почивка Харди й бе дал възможност да вкуси насладата от частичната победа и след това се бе опитал да я подготви за атаката на Пауъл. Може би беше успял? Тя гледаше прокурора спокойно и открито. Кимна.

— Казахте, ще цитирам точно: „Не съм убила съпруга си и е абсурдно да се твърди, че съм убила единствения си син“. Смятате ли, че не е чак толкова абсурдно да се твърди, че сте убили Лари?

Въпросът трябваше да я извади от равновесие и беше добър за целта, но Харди нямаше намерение да го остави без последствия.

— Възразявам, ваша светлост. Каква е същността на въпроса?

Вилърс се съгласи. Дженифър нямаше да отговори, но се виждаше, че Пауъл е постигнал целта си. Улови погледа й и леко вдигна длан — знак да се успокои, да не се оставя да я извади от равновесие.

Пауъл й се усмихна и продължи:

— Ако не възразявате, госпожо Уит, бих искал да изясним една част от разказа ви, която не разбрах. Казахте ни, че след като сте оправили леглата и сте слезли долу за втори път, отново сте започнали да се карате.

— Да. Лари започна пак.

— А Мат се разплака.

— Да.

— И в отговор на това, вие, като майка, напуснахте къщата?

— Излязох, за да престане.

— Да, разбирам, но как точно се опитахте да го утешите? Прегърнахте ли го? Казахте ли му, че го обичате?

— Не. Знаех, че ще престане да плаче, когато с Лари престанем да се караме.

— Това беше целта, нали? Да го накарате да престане?

— Не. Искам да кажа, щеше да престане.

— И вие просто го оставихте и излязохте навън?

Харди стана.

— На въпроса вече беше отговорено, ваша светлост.

Кошмарно. Пауъл оттегли въпроса, преди Вилърс да реагира и се приближи още повече към свидетелската банка.

— Добре, госпожо Уит. Един друг въпрос… Споменахте, че със съпруга си сте се карали за парите… за семейния бюджет… както всички ние понякога, така ли е?

— Да.

— И че мъжът ви, господин Уит, е преглеждал някакви сметки преди да слезе да закусва?

— Да.

Харди разбра, че Пауъл е научил нещо. Не бързаше, беше напълно спокоен. Отиде до мястото си, взе някакъв документ от помощника си, върна се пред свидетелската банка.

— Ваша светлост, искам да представя копие от извлечението по сметката на Дженифър Уит в банка „Пайъниър“.

Лицето на Дженифър се изопна. Стомахът на Харди се сви. Когато Пауъл се приближи до него, за да му покаже извлечението, реши да спечели малко време.

— Ваша светлост, разрешете да се приближа.

Вилърс се намръщи.

— Какво има сега, господин Харди?

— Ваша светлост, документът не беше включен в списъка на веществените доказателства на обвинението.

В началото всяка от страните бе длъжна да представи на другата пълен списък на свидетелите, които смята да призове и на веществените доказателства, които смята да представи. Не беше задължително да се използват всички включени в списъка свидетели и доказателства, но по принцип не беше разрешено да се използват невключени, освен в особени случаи. Поне на теория в съда не трябваше да има изненади. На практика адвокатите и прокурорите просто умираха за тях.

— Не съм съгласен да се представи сега — добави Харди.

— Колегата греши — възрази Пауъл и махна на Морхаус да се приближи. Младият му помощник, явно предупреден да очаква такова нещо, взе една дебела папка и я даде на шефа си. Той извади отвътре нужния документ и даде по едно копие на Вилърс и на Харди. — Ред осемнайсети на първа страница, ваша светлост.

Харди прочете. Пишеше: „Финансови документи“.

Пауъл вдигна папката.

— Това са документите и предадохме на защитата копие от всички тях на… — Той погледна в папката и добави: — Първи август.

Харди и Фримън, разбира се, бяха получили копията. Несъмнено се намираха някъде в кабинета му сред останалите полицейски доклади, протоколи от разпити и други подобни, напъхани в седем големи кутии. Тъй като Пауъл не бе повдигнал въпроса през първата фаза, Харди си бе позволил да се надява, че прокурорът не е открил тайната сметка на Дженифър сред купа други книжа. Нищо подобно.

Финансовите документи, които Пауъл държеше в ръка сега, бяха накъде около петстотин страници — стари данъчни декларации, застрахователни полици, банкови извлечения, сведения за акции, анулирани чекове, фактури за повечето от нещата в къщата им. Документите бяха в пълен безпорядък и нямаше никакъв опис — петстотин страници, сред които бе скрита единствената, която би могла да навреди на Дженифър — извлечението от тайната й банкова сметка. Пауъл подаде едно копие на Вилърс и каза:

— Ето го, ваша светлост.

Вилърс се надигна, взе го, намести очилата си, кимна.

— Това е то, господин Харди.

Оказа се, че всичко е както трябва и Пауъл отново се спусна към Дженифър.

— А сега, госпожо Уит, моля погледнете това банково извлечение. Ваша ли е тази сметка?

От спокойствието й не бе останала и следа. В очите й се четеше страх. И Харди не можеше да й помогне — самият той също го чувстваше. Дженифър кимна утвърдително.

— Да, моя е.

— Съпругът ви знаеше ли за съществуването й?

Дженифър преглътна.

— Да, разбира се.

Харди не искаше да чува тази лъжа, макар и да разбираше на какво се дължи.

— Госпожо Уит, ще прочетете ли на съдебните заседатели какъв адрес е отбелязан в извлечението?

Дженифър погледна листа в ръцете си.

— Пощенска кутия 33449, Сан Франциско, Калифорния.

— Пощенска кутия? Извлеченията по тази сметка не бяха ли изпращани направо на домашния ви адрес?

— Не.

— Защо се налагаше това да е така?

Дженифър погледна към Харди с широко отворени очи.

— Не знам.

— Не знаете? — Пауъл повиши глас. — Не знаете!? — повтори той с удивление. — Истината не е ли, че съпругът ви не е знаел за тази сметка?

— Не…

— … и че е открил нещо нередно в домашния бюджет? Че го лъжете с парите, например?

— Не, това не е вярно…

Но Харди много добре знаеше, че е вярно.

Пауъл не беше свършил. Направи крачка назад, сниши отново глас и започна в друга посока:

— Госпожо Уит, получихте ли вече някаква сума от застраховката на покойния ви съпруг?

Може би Дженифър за миг си помисли, че най-лошото е минало. Отговори, че не е получавала.

— С Лари имахте ли голям спестовен влог?

— Не. Не беше голям. Около двайсет хиляди, нещо такова.

Пауъл погледна съдебните заседатели.