Тринадесетият сдебен заседател

Когато излезе от кабината и видя дебелите решетки на затвора, тя притисна длан към устата си, сякаш се преструваше на ужасена. Само че не се преструваше, Харди бе сигурен. Долавяше се познатата миризма на метал и пот. Типичните звуци — асансьорът, ключалките, затръшването на решетки. Някъде далеч се чуваха приглушени гласове. Някой изпищя, нещо издрънча. Беше време за вечеря.

Нанси се вкопчи в ръката му.

— Не знаех, че… — Не довърши. Не беше нужно. Никой нямаше представа какво е тук, докато сам не попадне вътре. — Трябваше да дойда по-рано, но Фил… — Харди знаеше и това — Фил нямаше да я пусне.

Получи разрешение Нанси да влезе в малката стаичка за адвокатите и когато въведоха Дженифър, застана край вратата.

Нанси прехапа устни, лицето й се изкриви. Вратата се затвори.

— Казаха ли ти за… за баща ти?

Дженифър кимна, опряла ръце на хълбоците си. Нанси стана и направи крачка към дъщеря си.

— Джени… — едва го прошепна.

— Мамо…

Застанаха една срещу друга и Нанси протегна боязливо ръце, Дженифър я прегърна. Майка й изкриви лице от болка, но не се отдели, притисна я към себе си с всички сили.

— Трябва да го открия.

— Не, трябва да се откажеш — възрази Фримън.

— Не разполагам с нищо друго. Дженифър няма никакви приятели. Има майка, но това е единственият остатък от миналото й. Юридически тя е нормална колкото сме ние с теб. Нямам друг шанс. Трябва да опитам.

Бяха в кабинета на Харди. Наближаваше единайсет. Беше останал в стаята за адвокати в затвора цял час, като муха на стената, докато Дженифър и Нанси разговаряха или по скоро се опитваха да възстановят отношенията си. Срещата им бе напрегната, продължителна, но през цялото време си държаха ръцете и говореха само за свои лични неща — не споменаха делото нито веднъж.

След като излязоха от затвора и качи Нанси на такси, защото тя не искаше и да чуе да я закара той, дойде направо тук. Фримън, разбира се, и тази вечер бе останал да работи до късно — по ново дело за убийство и обжалването на Дженифър.

Сега слушаше по-младия си колега, който в безсилието си бе съборил всички папки от бюрото на пода и просто бълнуваше от умора.

— Знаеш ли с колко души разговарях през тези шест месеца? И какъв е резултатът? Налице са майката на Дженифър и онзи психар, само че съдебните заседатели не му вярват, това е. Това е, с което разполагам, за да спася живота на тази жена!

— Изпускаш самата Дженифър. — Фримън го биваше да забелязва дребните подробности.

— Прекрасна идея. — Харди се заразхожда напред-назад върху изпопадалите папки. — Да призова Дженифър, за да каже на съдебните заседатели: „Ако смятате да ме екзекутирате, можете да вървите да се шибате“. Ще омекнат веднага.

Фримън заобиколи бюрото и се настани на стола на Харди.

— Само това ли е?

Харди спря на място.

— Опитвам се да ти го кажа, Дейвид… Дженифър е напълно изолирана от света. Като че ли не го знаеш! Твърде красива е, за да й повярват другите жени, не прилича на почитателка на платоничната любов. Ако не се брои сина й, никой не може да каже, че обича децата. След като Нед е убил котката й, не е взела друга. Съдебните заседатели обичат хората, които обичат котки. Защо не си е взела друга? Истината е, че не съм в състояние да открия абсолютно никой, който да каже и една добра дума за Дженифър Уит. — Наведе се и започна да събира падналите папки. — Дейвид, наистина смятам, че съм прав. Симпсън Крейн е открил, че някой крои нещо мръсно.

— И смяташ, че заради същото са видели сметката и на Лари.

— Това е мотив.

— Както и абортът. Забрави ли, че вече разсъждавахме надълго и нашироко върху всичко това? А братът на Дженифър не е ли мразил Лари? А, от друга страна, профсъюзните машинации, не са ли също толкова добър мотив за премахването на Крейн, колкото и твоята идея? Не е ли по-вероятно да са го пречукали заради тях?

— Не знам. Трябва да разбера точно до какво се е добрал Рестофър в Лос Анджелес.

— Едва ли има значение, но е било достатъчно, за да поддържа интереса му през предварителното разследване, нали?

Беше съвсем ясно какво иска да каже Фримън, но Харди не бе в настроение да се вслушва. Даваше си сметка, че всяко събитие в живота би могло да се дължи на безкраен брой възможности, дори и на правдоподобни сценарии, но ако критерий беше само въображението. Съдебните дела никога не биха свършвали, ако беше позволено да се обсъжда какво би могло да се случи, без да е подкрепено от доказателства. Затова и съдилищата не търпяха догадки, измислици, недоказани теории.

При едно дело се налага да има факти, които могат да се видят, помиришат, докоснат. Някой трябва да се закълне в тях. Защото в реалността едно или друго събитие протича само по един-единствен начин. Работата на съда е не толкова да се грижи за справедливостта, колкото да се увери, че предлаганата версия е истинска, че е в синхрон с доказателствата.

Харди коленичи на пода и продължи да събира папките.

— Какво да правя, Дейвид?

— Преди малко не се пошегувах. На твое място бих изчакал малко, докато майката на Дженифър се възстанови, но бих разпитал и Дженифър.

— Но ти не го направи през първата фаза!

— Положението тогава беше по-различно. При мен ножът не беше опрял до кокала, а при теб е. Това е единственият ти шанс, последната ти карта. Съдебните заседатели трябва да получат възможност да видят що за човек е тя, да надзърнат в душата й…

— Пауъл ще я лапне на един залък.

— Възможно е. Възможно е сама да си подпише смъртната присъда. Има риск. — Фримън се усмихна. — Но пък и животът е риск, момчето ми. Ти на какво мнение си?

47

Децата още не се бяха събудили — цяло чудо. Минаваше шест и Франи четеше материала в сутрешния вестник. Макар и да не се предявяваха официални обвинения срещу нея, майката на признатата за виновна Дженифър Уит бе убила мъжа си и новината беше гореща. Пауъл, въпреки опита на Харди да му попречи, бе постигнал целта си — не само снимката му отново беше на първа страница, но и съдебните заседатели щяха да разберат как жените от семейство Дистефано решават проблемите със съпрузите си.

— Написано е с почти библейски тон — отбеляза Франи. — Като че ли е проклятие, което се предава от поколение на поколение.

Харди кимна уморено. Може би някога през живота си се бе чувствал по-изтощен, но не можеше да си спомни кога. Предишната вечер се бе прибрал малко след дванайсет, след това не успя да заспи повече от час.

— Само мога да се надявам съдебните заседатели да не погледнат на всичко това по същия начин.

Франи остави вестника. Нещо в гласа на мъжа й…

— Смяташ ли, че ще загубиш?

— Възможно е. — Биваше си го да подценява опасностите, поне на думи.

Франи се ужаси от обзелата я мисъл.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Какво например?

— Не знам. С нещо, каквото и да е. — Протегна ръка през масата и улови неговата. — Чувствам се ужасно, заради всичко това. Сякаш съм изоставила Дженифър, сякаш съм я предала. Признаха я за виновна. Какво трябва да мисля? Какво трябва да направя? Просто повече не мога да се преструвам, че…

— Франи, не е нужно да ми обясняваш каквото и да било. Тя има тежък характер. Отблъсква хората от себе си.

Франи прехапа устни, стисна ръката му.

— Какво ще стане… ако загубиш делото?

— Ако изберат Пауъл и той остане прокурор до края, шансовете й при обжалването ще намалеят значително. Той ще е главен прокурор, а присъдата й ще е негова рожба. Дори и да иска да й помогне, а той не иска, няма да е възможно да го направи поради поста, който заема.

— Това е ужасно порочно — въздъхна Франи.

Той я потупа по ръката.

— Все още има време.

Смяташе да призове най-напред Нанси, после и Дженифър.

От кабинета си Харди се обади в редакцията на лосанджелиския „Таймс“ и попадна на светската хроникьорка Люси Прат. Толкова рано сутринта там нямаше много хора и тя с радост се съгласи да разговаря за своята работа. Мнозина от колегите й искали да се занимават с новини, но тя обичала хората и била доволна от това, което върши. Не обичала насилието, световните проблеми и така нататък. Потвърди, че знае коя е Маргарет Морънси. Миналата седмица дори публикували снимката й. С годеника си организирала благотворителен търг, за да подкрепят библиотеката в Сан Марино.