Тринадесетият сдебен заседател

Харди затвори отново очи и, изтощен от треска и недоспиване, дочака спирането на самолета.

Това, каза си, докато залиташе към най-близкото бюро за коли под наем, е безумие.

Но някак си успя да се добере до Пасадина. Някога, като прокурор, бе идвал тук на квалификационни курсове, така че знаеше къде да отиде. Час след кацането на самолета съобщи на Франи чрез телефонния секретар, че е стигнал, където трябва и изгуби свяст под завивките.

Спа непробудно четиринайсет часа и се събуди плувнал в пот, но и с чувството, че има шанс да оживее. Наближаваше обяд, неделя 24 октомври. С все още треперещи ръце се обади вкъщи, но пак никой не вдигна. Записа ново съобщение. Каза, че се чувства по-добре. Че ще позвъни пак.

Рестофър се обади на третото позвъняване. Поздрави го достатъчно сърдечно, но когато Харди започна да му обяснява защо е дошъл, още на второто изречение почувства промяна, почти злокобна.

— Трябва да зарежеш всичко това — прекъсна го инспекторът. — Или поне да не ме намесваш.

Лоша изненада. Последният път Рестофър му бе обещал да му съдейства, ако има нужда. Сега даваше заден ход.

— Случило ли се е нещо, за което не знам?

— Нищо особено. Само дето твоят прокурор се е обаждал на шефа ми.

Тишина. Но и нямаше какво повече да се каже. Харди бе създал сериозни проблеми за Флойд Рестофър, който чакаше пенсионирането си. Полицаят не искаше повече.

— Трябва да затварям.

Връзката прекъсна.

Харди стисна слушалката.

— Започва веселата част — каза той гласно.

Отиде в банята, глътна два аспирина и се погледна в огледалото.

— Хубави очи. — Направи крачка назад и си даде сметка, че и всичко останало е като очите. Трябваше да се избръсне, да си сложи чисти дрехи, да поспи поне още четиринайсет часа. Не му стигаше кураж да си измери температурата.

След още петнайсет минути неуверено крачене из стаята, той си поръча закуска и отново позвъни на Рестофър.

— Знаеш ли, че Маргарет Морънси е сгодена за Джоди Бакмън? — Рестофър мълчеше и Харди добави: — Трябва да започна отнякъде, Флойд. Стигнах дотук. Имам нужда от малко помощ, моля те.

В слушалката се чуваше дишането му. Харди чакаше.

— Ако щеш вярвай, но телефонът на Морънси го има в указателя. Сан Марино. — И затвори.

Харди потърси Джоди Бакмън в „Крейн и Крейн“ и понеже не го откри, остави съобщение на телефонния секретар. Вероятно е бил претрупан с работа и затова не му се е обадил във връзка с Лари Уит. Обясни, че ще е в Лос Анджелес два дни и помоли да се срещнат, може би за обяд. Остави телефонния номер на хотела, както и номера на стаята си, за да му се обади, ако има възможност.

Късметът му сякаш се изчерпа. След като се срещна с доктор Стоун без проблеми, след като Фримън бе стигнал до почти същото заключение, след като намери свободно място в самолета и свободна стая в хотела.

Дотук — сега започваха неудачите.

Рестофър не искаше да разговаря с него, Франи не си беше у дома, Бакмън не работеше в неделя, а Маргарет Морънси изглежда нямаше и телефонен секретар.

Подготви се за шока и дръпна щорите. Пред него заблестя планината Сан Габриел. На преден план, по булеварда, се виждаше как сградите губят неравната война с уличните драскачи. Отвори прозореца. Въздухът беше ароматен и топъл, мек.

Отново му прилоша и за миг го обхвана изкушението да се откаже и да се прибере у дома още днес следобед, след като поспи. Седна на леглото, отпусна се назад, затвори очи.

Изведнъж го обзе гняв. Към него самия. Почувства се отвратен от себе си, от слабостта си, от болестта. Ако искаше да спи, можеше да си остане вкъщи. Не бе дошъл тук, за да почива или за да се предаде при първия неуспех.

Изправи се, при което пак му се зави свят. Знаеше, че още не е оздравял, но се чувстваше далеч по-добре от вчера, когато бе свършил много повече работа. Трябваше да си намери дрехи. Взе ризата си — мокра и изпомачкана. Нямаше да свърши работа. Трябваше да си купи нова. Трябваше да върши нещо…

Къщата на Кларънс Стоун беше хубава, удобна постройка с човешки мащаби. Имението на Маргарет Морънси в Сан Марино го накара да се замисли. Започваше да разбира какво означава да инвестираш. Съществуваха къщи, които са само удобни, след това такива, които са богати и накрая такива, които не се виждат от шосето. Алеята след големия метален портал се виеше през дъбова гора и изчезваше отвъд билото на малък хълм.

Не се оказа трудно да намери мястото. Обществената библиотека работеше и там пазеха екземпляри от всички вестници. През последната година в имението се бяха провели няколко благотворителни вечери.

Имението се наричаше „Пастил“. Като френските сладки. Може би госпожица Морънси гледаше на дома си точно така — като на нещо, което услажда живота.

Харди спря пред портала и слезе. Трябваше да натисне звънеца. Преди около час, когато отново опита с телефона, никой не вдигна. Ако се окажеше, че няма никой, щеше да отиде при Бакмън. След това да се върне.

От устройството долетя гърлен женски глас:

— Да?

— Госпожица Морънси?

— Да?

Не искаше да се впуска в обяснения. Трябваше да я види.

— Опитах се да се свържа с вас по телефона.

Тя се засмя.

— Знам. Не му обръщам внимание. Оставям го да си звъни. Чудя се защо ли не го изхвърля. Кой сте вие?

Харди реши да рискува.

— Познат на Джоди.

— О, един момент. — Чу се жужене и двете крила на портала се плъзнаха встрани. — Аз съм отзад при басейна. Ще ме намерите.

— В неделя давам почивен ден на персонала.

Седяха на меки столове под чадъра. На подноса върху масата имаше две запотени кани — с леден чай и лимонада. Маргарет Морънси донесе две кристални чаши и наля лимонада.

Харди си даваше сметка, че е грозно, но не беше в състояние да избяга от първата си реакция, когато я видя. Докато се ръкуваше с нея, си помисли, че е виждал и по-хубави лица. Богата годеница или не, физиономията й не беше от най-прекрасните — челюстта изглеждаше добре оформена, но пък стърчеше напред, по бузите й имаше съвсем малко повече мъх, отколкото трябва, челото й достигаше до косата с един сантиметър по-рано. Богатството обаче бе в състояние да компенсира подобни недостатъци.

Освен това бе направила всичко възможно, за да привлича вниманието с друго, а не с лицето си — разкошната й руса коса се спускаше на вълни до раменете, беше с оскъдни бикини, на гърдите си бе завързала полупрозрачно парче плат, златна верига на кръста. Имаше дълги и добре оформени крака. На единия глезен се виждаше дискретна верижка. Харди забеляза горнището на банския й захвърлено на плочките от другата страна на басейна. Очевидно плуваше и се излежаваше на слънце без него. Защо не? И, дявол да го вземе, какво му влизаше в работата?

— Обичам да съм сама тук.

Наистина на това място човек можеше да се усамоти — не се виждаха никакви други къщи. Басейн, дървета, добре оформена градина, моравата по-нататък… разкошната къща и съвършено синьото небе. Виждаше се бяла нишка от реактивен самолет.

— Откъде познавате Джоди? — попита тя.

Харди имаше чувството, че го болят всички кости, до най-малката. Между плешките му се събираше пот, треската можеше да започне всеки миг. Отпи от лимонадата и се усмихна.

— Боя се, че съм поредният адвокат.

Реши, че смехът й е страхотен — дълбок, гърлен, освободен. Отметна глава назад, видимо във възторг.

— Адвокатите не се страхуват от нищо, вярно ли е? Джоди ми го каза.

— Аз се страхувам.

— От какво, господин Харди? — Погледна го право в очите. Нейните бяха съвсем малко по-тъмни, отколкото би трябвало. — Изглеждате напълно способен да се грижите за себе си.

— В момента се боря с жестока настинка — каза Харди. — Имам чувството, че осемгодишно хлапе ще ме събори, без да му мигне окото.