Тринадесетият сдебен заседател

Харди се облегна на стената. Имаше треска. Не се е случило това. Не е възможно. Имаше и други възможности, много по реални, трябваше да проучи тях. Изглежда бълнуваше.

*

— Не можеш да го направиш днес.

Температурата му беше 40 градуса. Струваше му се, че е на сто години. Пиеше трета чаша кафе, беше се насилил да хапне малко.

— Срещата е в девет. Трябва да отида. Остават три дни.

Три дни, докато съдия Вилърс, тринайсетият съдебен заседател, се произнесе окончателно по присъдата — вторник, 9:30. Харди бе дал ход на процедурата за отсрочване и все още се надяваше смъртната присъда да бъде заменена с доживотен затвор. Трябваше да убеди Вилърс да го направи, да открие нещо приемливо.

След решението на съдебните заседатели бе прекарал с Дженифър половината нощ, за да обсъдят възможностите. Не й беше разкрил последния си коз — на своя глава беше решил все пак да заговори за побоищата. Вече нямаше никаква друга надежда. Беше споменал за разкритията си около медицинския център и тя бе дала съгласието си да направи всичко, което трябва, за да намери нужните доказателства. Сега поне изглежда й се искаше да живее.

Първата му стъпка — в осем вечерта в петък — беше да се обади на председателя на медицинския център доктор Кларънс Стоун, който живееше в Сан Франциско. Успя да го убеди да се срещнат най-късно в неделя сутринта в девет. Трябваше да отиде, въпреки грипа.

Децата си играеха в стаята си.

— Слушай, болен си — каза Франи. — Напоследък работиш денонощно. Не си се прибирал у дома от месец. Трябва да се погрижиш за себе си.

Опита се да й се усмихне.

— Това и смятам. Много скоро. Обещавам.

Винсънт изпищя и Франи се спусна към детската стая, за да види какво става. Харди се надигна бавно и като се подпираше, за да не залита, тръгна след Франи. Оказа се, че Винсънт е прещипал пръста си и Ребека е надала съчувствен писък. Харди я взе на ръце, за да я укроти, без да забравя да извърне глава, за да не я зарази.

След минута се върнаха в кухнята с децата. Франи взе бучка лед от хладилника, за да я сложи на прещипания пръст.

— Не можеш ли да обжалваш както всички останали? — попита тя.

— Какво да жалваш? — попита на свой ред Ребека и запя: — Нани-банани, нани-банани.

Винсънт проточи врат над рамото на майка си, за да види къде са бананите и също се присъедини към песента. Ставаше все по-шумно. Децата умееха да се правят на палячовци.

Харди имаше чувството, че главата му ще полети нагоре без тялото. Сега, разбира се, малките искаха банани, но той бе готов да се обзаложи, че не са останали.

— След като се чувстваш достатъчно добре, за да излизаш навън — каза Франи, — защо не ги заведеш до магазина, за да купите? — Харди си даваше сметка, че жена му донякъде има право да се държи така, но точно в момента не беше готов да се съобрази с проблемите й. — И двамата. Майка им има нужда от почивка.

Кларънс Стоун живееше в голяма къща край брега на малко повече от километър, но на Харди му се стори, че е в друга галактика. Когато мина по алеята и спря пред входа, се почувства напълно изтощен и му трябваше цяла минута, за да събере сили колкото да натисне звънеца.

Отвори му прислужник. Минаха по дълъг коридор, постлан с дебела пътека, която заглушаваше стъпките им. Прислужникът го въведе в нещо като кабинет с много книги по стените, където, зад бюро по-голямо от това на Фримън, седеше възрастен човек с къси бели мустаци. Беше по кафяв домашен халат от коприна и пишеше нещо със скъпа писалка. При влизането на Харди той остави писалката, стана — под халата се виждаха черни панталони — заобиколи бюрото и протегна ръка.

— Не изглеждате никак добре, млади човече.

Харди не се съмняваше, че е така. Не се и чувстваше никак добре. Все още го тресеше. Гъстата мъгла сякаш задушаваше всяка надежда за топлинка, дори и малко. Беше пуснал отоплението в колата на най-силното, но от него не му бе станало по-добре.

— Обикновен грип — кимна Харди. — Това е.

Стоун каза на прислужника да донесе чай с много лимон и мед — все пак беше лекар. Накара Харди да седне на един стол и да свали сакото си. Поиска разрешение да го прегледа. Безплатно.

— Спите ли достатъчно? В това състояние не би трябвало да ставате от леглото.

— Тази седмица си взех осемте часа сън — отвърна Харди с разтракани зъби. — Добре съм.

Стоун взе една старомодна докторска чанта и я остави на пода. Извади стетоскопа, преслуша го, премери температурата му с термометър, който отчита веднага, видя гърлото му.

— Да, грип е.

Донесоха чая и Стоун наля две чаши.

— Предполагам, че наистина идвате при мен по неотложна работа. Не бива да излизате навън така.

— Важно е — кимна Харди и облече сакото си.

Стоун седна срещу другия ъгъл на масичката и се обърна към него.

— Споменахте, че е във връзка с медицинския център.

Харди предполагаше, че повечето подробности са известни на доктора, така че му разказа съвсем накратко какви са подозренията му, включително и възможността Лари Уит да е научил нещо съмнително във връзка с циркулярната оферта.

Когато свърши, Стоун се замисли.

— Познавате ли много лекари, господин Харди? — попита той накрая.

Харди кимна.

— Няколко.

— Знаете ли колко хора непрекъснато се опитват да им продадат едно или друго? — Вдигна ръка, за да го спре. — Ще ви кажа. Не минава ден, без средно успелия лекар да получи купчина рекламни брошури, два-три формуляра за откриване на кредитни карти, предложения за изгоден кредит и какво ли още не. Дори и да наредите на пощата да не ви доставя никакви подобни материали, подателите идват сами и ги пускат в кутията. Няма спасение, повярвайте ми, опитвал съм.

— Добре.

— Добре. Мислите ли, че някаква гръмко написана оферта за продажба на акции би привлякла вниманието на някого? Не е така. Подобни получаваме всеки божи ден. Тъкмо затова в борда на директорите решихме да я напишем в по-мрачни тонове. Не искахме да звучи сензационно. Не искахме да будим неоправдани надежди за бъдещето на центъра, защото то беше абсолютно неясно. Възможността да се удавим беше напълно реална. Никой от борда, абсолютно никой, не подозираше, че „Пакрим“ ще прояви такъв интерес.

— А защо беше даден такъв кратък срок?

— Не беше чак толкова кратък. — Стоун се облегна и кръстоса крака. — Лекарите са грамотни хора. Могат да четат. Бедата е, че както повечето други хора, когато прочетат нещо, не реагират веднага. Затова решихме да сложим крайния срок, за да накараме колегите да побързат. Освен това не забравяйте, че ставаше дума за инвестиция от двайсетина долара. Осемнайсет. За такова нещо не е нужно човек да се съветва с жена си или адвоката си. Условията бяха изложени пределно ясно и всеки получи своя шанс.

— Но не всички са купили акции.

Стоун сви рамене, кимна.

— Ако в това виждате някаква конспирация, боя се, че не съм с вас.

Щеше да е по-лесно, ако Стоун бе заел защитна позиция, ако бе проявил и най-малък признак на враждебност. Нищо подобно — седеше удобно, говореше спокойно и — най-лошото от всичко — в думите му имаше съвършена логика.

Харди се наклони напред.

— Али Сингх ми каза, че акции са купили само трийсетина лекари.

Стоун потвърди.

— Може да са и четирийсет. Не съм сигурен. Но са много по-малко, отколкото ми се иска сега. — Разпери ръце безпомощно. — Но такъв е животът. На кого не му се ще да е купил акции от „Епъл“ при основаването на концерна. Или пък от „Макдоналдс“?

— Но доктор Уит е бил недоволен преди акциите да поскъпнат толкова много.

— Сигурен ли сте, че е бил недоволен? На кого се е оплакал? Може би е искал да му се позволи да купи повече акции. Или нещо не му е било ясно. Причината може да е всякаква. Не познавах доктор Уит лично, така че нямам представа.

Вече беше водил този разговор — аргументите на съдия Вилърс бяха горе-долу същите. Харди тънеше в догадки и предположения, но не разполагаше с нито един факт. Отново се почувства зле и се отпусна назад със затворени очи.