Тринадесетият сдебен заседател

Харди се улови за челото. Капанът щеше да щракне всеки миг. Дженифър го улови за лакътя. Нанси за първи път се поколеба. Секундите летяха.

— Госпожо Дистефано — подкани я Вилърс, — моля отговорете на въпроса.

Пауъл чакаше. Не я караше да бърза. Въпросът очевидно беше прост, а отговорът се бавеше. Едва ли Нанси би могла да забрави такова нещо.

— Миналата година не съм — отговори тя накрая.

— Значи миналата година не сте ходили на гости на дъщеря си.

— Не съм.

— А тя идвала ли е у вас? Във вашата къща?

— Не.

— Нито веднъж?

— Нито веднъж.

Пауъл се обърна на триста и шейсет градуса. Лицето му изразяваше дълбока изненада.

— Ами какво ще кажете за по-миналата година?

— Не, не се виждахме често. — Каза го троснато. — Лари беше… не ни позволяваше.

— Лари не ви е позволявал — повтори Пауъл. Добър човек, изпълнен със съчувствие, мъчещ се да й предложи изход от ситуацията. — В такъв случай, след като сте били близки, сигурно често сте разговаряли по телефона?

Нанси сведе очи.

— Тя беше много заета.

— Дъщеря ви е била заета? Работеше ли?

— Аз работех. И сега работя.

— Освен през почивните дни, нали?

Харди стана.

— Ваша светлост, това е издевателство над свидетеля.

— Не е.

— Госпожо Дистефано — попита Пауъл отново, — кажете ни приблизително колко често разговаряхте с дъщеря си?

Нанси продължаваше да гледа надолу.

— Всяка седмица? Веднъж месечно?

— Винаги се обаждаше, за да ме поздрави за рождения ми ден. Аз за нейния.

Пауъл остави думите без коментар. Кимна и отиде до масата на обвинението.

— Бих искал да изясня още нещо… казахте ни, че Мат е бил всичко за Дженифър, че тя дори го е глезила. Бих искал да бъдете малко по-конкретна.

Нанси погледна умолително Харди.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че след като не сте се виждали често с Дженифър и Мат, което току-що заявихте, не ми е ясно откъде знаете какви са били отношенията помежду им.

— Когато беше малък, бебе…

— Тогава ли беше всичко за Дженифър?

— Да.

— А сега?

— Да.

Пауъл все още се опитваше да изглежда мил и благороден. Приближи се до Нанси и каза тихо:

— Госпожо Дистефано, просто не мога да разбера. Помогнете ми.

Нанси остана мълчалива в продължение на петнайсет секунди, които й се сториха като час. Най-накрая Харди стана и попита дали е бил зададен въпрос. Пауъл изчака още малко, отбеляза, че май не е и освободи свидетелката.

49

Обвиняемата зае свидетелската банка след обедната почивка. Беше с тъмен костюм и пъстър шал. Харди не беше сигурен дали това е най-подходящото облекло. От една страна то още повече отделяше Дженифър от обикновените хора, каквито бяха повечето съдебни заседатели и това не беше добре. Тя се нуждаеше от тяхната симпатия, а не от завистта им. Но от друга страна — статистиката също го потвърждаваше — при делата, при които се искаше смъртно наказание, действаше един друг принцип. Естествена реакция, макар и не особено благородна. Съдебните заседатели биха гласували смъртна присъда единствено, ако са убедени, че престъпникът е някакво чудовище, изрод, който няма нищо общо с човешкия род. Дрехите на Дженифър биха могли да смекчат подобно впечатление, колкото и глупаво да е то. С тях тя добиваше човешки вид, ставаше личност, в никакъв случай не чудовище. Освен това беше забележително красива и Харди се надяваше, че мъжете не биха искали да превърнат тази красота в гниещ труп.

Най-голямото му притеснение беше, че още с отварянето на устата си, ще развали магията, създадена от външния й вид. И много добре си даваше сметка, че отвътре може да изригне нещо, което да настрои против нея дори и най-благосклонните.

Предварително я бе инструктирал да говори спокойно, с най-мелодичния си глас. Да покаже най-доброто от себе си. Опасността щеше да дойде при кръстосания разпит. Дотогава трябваше да стъпват внимателно.

— Дженифър, днес ти заемаш това място, за да се бориш за живота си. Има ли нещо, което би искала да узнаят съдията и съдебните заседатели?

Тя се обърна към тях.

— Преценихте, че представените факти са достатъчни, за да ме признаете за виновна. — Тя преглътна неспокойно и погледна към Харди. Той кимна. — Но не седнах тук, за да се боря за живота си, както се изрази господин Харди. Тук съм, за да ви кажа, че не съм извършила нищо от това, в което ме обвиняват. Не съм убила съпруга си и е абсурдно да се твърди, че съм убила единствения си син. — Преглътна отново и продължи: — Признавам, че може и да не съм била най-добрата майка на света, но обичах Мат… — Млъкна и прехапа долната си устна. После се съвзе и се насили да се усмихне. — Това е всичко.

Пауъл трескаво записваше нещо. Какво?

Харди възнамеряваше да й зададе няколко въпроса във връзка с Лари, но думите й бяха толкова красноречиви, че се изкушаваше да прекрати разпита с тях. Съдът я чу да отрича вината със собствения си глас — може би тъкмо от това имаше нужда или най-малкото, едва ли щеше да постигне нещо по-добро. От друга страна, обаче, съдебните заседатели нямаше да са далеч от мисълта, че е твърде лесно да се изимитира такова кратко изявление. Струваше му се, че е наложително да я накара да поговори още малко — независимо от риска.

— Ще ни разкажеш ли какво стана сутринта на двайсет и осми декември?

Пауъл стана.

— Ваша светлост, мястото на този въпрос беше в първата фаза на процеса.

Харди отговори веднага, за да изпревари решението на Вилърс:

— Това е разказът на Дженифър Уит и мисля, че съдебните заседатели трябва да го чуят, ваша светлост.

Вилърс се намръщи, както винаги, когато страните влизаха в спорове помежду си, но в края на краищата се съгласи с Харди.

— Разкажете ни за онази сутрин, госпожо Уит — обърна се тя към Дженифър.

Дженифър кимна.

— Станах рано, защото бяхме вечеряли късно и не бях измила чиниите. Лари щеше да си е у дома целия ден, всъщност цялата седмица, така че исках всичко вкъщи да е както трябва. След това смятах да изляза да потичам както обикновено, така че облякох екипа си и слязох долу. Беше доста късно, към осем и половина, но реших че след като няма да ходи на работа, Лари може да поспи. Мат също обичаше да спи до късно.

Хубав детайл, помисли си Харди безскрупулно.

— Както и да е. Лари четеше вестника си сутрин на закуска. Винаги го прави… правеше… Но онази сутрин слезе ядосан.

— Защо беше ядосан? — попита Харди.

Дженифър преглътна с усилие.

— Не бях облечена както трябва.

— Нали каза, че си била по спортен екип?

Кимна.

— Да, но трябваше да изляза след около час, разбирате ли? Предполагам, че съм изглеждала зле, като току-що станала от леглото… без грим, с неоправена коса…

— Но нали преди това си се занимавала с домакинска работа? Мила си чинии и така нататък.

Дженифър не желаеше да говори за побоищата на Лари, но нямаше нищо против да сподели другото. Светецът Лари трябваше да получи няколко солидни удара и Харди трябваше да накара Дженифър да ги нанесе.

— Да… така е… но не му харесваше.

— Разкрещя ли ти се?

— Не. Личеше си, че е ядосан. Познавах го.

— Добре, Дженифър — Харди хвърли поглед към съдебните заседатели, — какво стана после?

— Направих му кафе и се опитах да разтрия раменете му. Обичаше да го правя, когато се чувстваше напрегнат, но тогава той ме спря.

— Казваш, че те спря. Как те спря? Изблъска ли те? Приложи ли физическа сила?

Пауъл изглежда нямаше нищо против, че подсказва отговорите на свидетеля, но Дженифър отказа да върви нататък.

— Не. Просто ми каза да престана. Виждате ли, не му харесваше, че изглеждах така. Казах му, че ако иска, ще се кача горе и ще се преоблека.

— Въпреки че след час щеше да излезеш да бягаш?

Дженифър кимна.

— Ако беше поискал, щях да го направя. Нищо не ми коства. Само че той ми каза да не ходя. После ми каза, че бил буден от близо час и преглеждал сметките. Безпокоял се за парите. Около Коледа… знаете как е.