Неизбежно правосдие

А подробностите се въртяха из ума му. Чернокожият се бореше с въжето. Протягаше ръка към него. Усещаше тежестта на мъжа върху раменете си, докато беше жив.

И все си мислеше, че сигурно не биваше да се хвърля към онези типове до противопожарния кран. Трябваше да стои под мъжа и да го повдига, може би тогава щеше да завърши иначе…

Още не осъзнаваше, че е станало.

Куцукаше, спираше, подпираше се къде ли не, смътно дочуваше сирени, а вдясно небето пламтеше. Засега някак не можеше да събере парчетата в съзнанието си.

В триетажната постройка имаше шест апартамента — три отпред и три отзад. Неговият беше отзад и най-горе. Не беше сигурен дали ще му стигнат силите.

Добре беше да отиде при лекар възможно най-скоро. И да се обади на полицията, макар че сигурно вече са нахлули на глутници към „Пещерата“. И все пак…

Най-сетне допълзя горе, извади ключовете, влезе и заключи входната врата. Божичко, тази ръка го съсипваше. И ребрата. Всичко.

Смъкна бутилка водка от гардероба, сипа си към двеста грама във водна чаша, прибави две кубчета лед и лъжица концентриран портокалов сок и вече надигнал чашата, тръгна към банята. Довърши питието, още преди струята на душа да се сгорещи, преди да смъкне ризата от гърба си.

Взря се в отражението си. Не биваше да пие точно сега, каза на огледалото. Трябваше да се обади в полицията, да повика лекар, все такива неща. Но тази вечер първо имаше нужда да пийне. Кой би го обвинил след такова премеждие? После под душа, да измие кръвта и да се огледа колко е пострадал. Преди лягане ще си сипе още малко, да приглуши виденията, да смекчи болката. И без това вече нищо не могат да направят.

Горкото копеле…

8.

Към три сутринта полицейските подразделения, противопожарната охрана и отделенията за спешна медицинска помощ бяха мобилизирани в Сан Франциско и целия окръг. Кметът Конрад Ейкън се обади в канцеларията на губернатора в Сакраменто и настоя да бъде мобилизирана националната гвардия и да се въведе извънредно положение. Вече регистрираха деветнадесет пожара и щетите нарастваха по-бързо от държавния дълг.

Посред нощ, Ейкън бе зарязал натруфеното си леговище в Градската палата. Предпочете да дойде в Съдебната, на ъгъла между Седмо и „Брайънт“, където бяха разположени полицейското управление, районната прокуратура и окръжният затвор. Намести се в преддверието към кабинета на Крис Лок и зае бюрото, на което денем работеше секретарката.

Кметът имаше достатъчно представителна външност, въпреки значителните за един политик физически недостатъци — ръстът му едва достигаше метър и седемдесет, а беше толкова кльощав, че според майтапчиите нямаше как да го видиш отстрани, ако не се изплези. Освен това оплешивяваше, а под лявото око и по носа имаше едро тъмночервено петно с бучка в средата.

Повечето хора му даваха поне десетина години по-малко от неговите шейсет и две. Стъпките му пружинираха от скрита енергия, сиво-сините очи пронизваха. Бе запазил всичките си зъби, при това бисерно бели, но точно сега не ги показваше в ослепителна усмивка.

При него в канцеларията бяха Лок, помощничката му Уейджър, шефът на полицията Дан Ригби, заместникът му Франк Батисте, окръжният шериф Дейвид Болъс, отговарящ за затвора и обитателите му, административният помощник на Ейкън — млад мъж на име Доналд — и лейтенант Ейбрахам Глицки, на четирийсет и четири години, син на евреин и негърка, който ръководеше отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско.

Ейкън от вратата поиска Ригби да му докладва какво е положението с безредиците — кои райони са засегнати, какви са взетите мерки, колко служители контролират улиците и така нататък. Ригби беше в разгара на обясненията.

— … засега преди всичко се стараем да ограничим мащаба. Нямаме никаква надежда да овладеем положението, докато не изкараме още от нашите хора на улицата, пък и както винаги, има грабежи…

— Няма да търпим това — прекъсна го кметът. — Искам да се разчуе. Няма да гледаме снизходително на грабежите. Тук не е Лос Анджелис. — Огледа драматично събраните в стаята хора, петното на лицето му сякаш светеше. — Тук не е Лос Анджелис — натърти пак Ейкън.

— Вярно е, сър — съгласи се началникът на полицията, — но според вас как трябва да прекратим грабежите?

— Склонен съм да допусна и стрелба на месо.

Стъписването на Ригби пролича.

— Ами… не бива да правим това.

— Че защо не? Така постъпват с мародерите в Средния запад след смерчове. Защо не? Няма да допусна грабежи в Сан Франциско.

Районният прокурор Крис Лок пристъпи напред. Беше едър мъжага, поне един път и половина по-тежък от кмета и единствен от присъстващите носеше официален костюм.

— Сър, значи ще стреляте само по чернокожи. Това е расизъм.

На Ейкън определението никак не му хареса.

— Крис, не съм расист. Ще стреляме само по мародери. Черни, бели, червени — не ми пука.

И Илейн Уейджър се обади:

— Сър, но засега в бунтовете участват само афроамериканци, както беше в Лос Анджелис…

— Много са освирепели — добави Лок.

— Такива неща да не чувам. Не искам да ми приказвате колко са се ядосали. Тук не обсъждаме ничий гняв, пък и това не е извинение. Важно е да се спазват законите.

— Крайно несигурна мярка — настоя Ригби. — Чернокожите полицаи няма да стрелят по чернокожи тълпи.

Лейтенант Глицки едва не си отвори устата за първи път, за да каже, че той би стрелял — наполовина бял, наполовина негър, той не търпеше надутите пози и самооправдания нито от едните, нито от другите. Но засега стисна устни.

— Защо, по дяволите?! — попита Ейкън. — Нима чернокожите полицаи не арестуват всеки ден чернокожи правонарушители?

Ригби поклати глава.

— Не е същото.

Кметът не се оставяше да го убедят.

— Чуйте ме — говоря ви за опазването на града, за защитата на всички граждани. Хайде да не превръщаме това в расова война.

Илейн Уейджър пак се намеси:

— Но точно с това си имаме работа. В това е въпросът. Сър… един чернокож мъж е бил линчуван.

— Знам, по дяволите! Но сега, в този момент, не обсъждаме расовите проблеми. Говорим за хора, _които нарушават закона_. Говорим за потушаване на безредици и бунтове.

Ригби повтори, че не може да заповяда да се стреля по мародерите.

Ейкън вдигна ръка.

— Добре де, няма да обсъждаме стрелбата по мародерите. Засега дори не знаем има ли грабежи, но не искам да се отнасяме снизходително към това. Все някъде трябва да теглим чертата. Няма да си седим ей така и само да ги гледаме. Искам да бъдат съдени…

— А къде ще ги затваряме?

Дейвид Болъс зададе въпроса. Неговият затвор горе и бездруго беше препълнен. Ако Ейкън искаше от полицията да арестува замесените в грабежи, точно Болъс трябваше да ги пъхне някъде.

Ейкън го изгледа ядно, предпочете да не отговори и се обърна към Глицки.

— Ейб, какво научихте за самото линчуване? Случайно ли е станало или е нещо друго? Може би ще намерим начин да спрем вълненията, ако знаем как е започнало всичко.

Глицки, с кадифен панталон и кожено пилотско яке, седеше върху ниското шкафче с папки в ъгъла на стаята. Носът му го оприличаваше на ястреб, а през устата му минаваше белег, като че е бил опериран от заешка устна. Късата му коса стърчеше упорито, а погледът на сините му очи стряскаше. Докато отговаряше на Ейкън, не отделяше погледа си от Крис Лок.

— Започна с Джеръм Рийз — изрече той, — не че това е оправдание за всичко останало.

Кметът тръсна глава.

— А кой е Джеръм Рийз?

— Ейб, какво общо има Джеръм Рийз? — подметна Лок.

— Попитах ви кой е Рийз? — повтори Ейкън.

Глицки се надигна от шкафчето и набързо му обясни случая. Кражбата на колата. Майк Мюлън. Освобождаването на заподозрения. Глицки си погледна часовника и пак се вторачи неприязнено в Лок.

— Рийз беше освободен преди по-малко от тринайсет часа. Имаме двама-трима свидетели, макар и не на саморазправата, но те твърдят, че тълпата изскочила от „Пещерата“, кръчма на ъгъла между Второ и „Гиъри“.