Неизбежно правосдие

Брандън Мюлън, братът на убития, стовари халбата си на плота и с все сила се развика срещу журналистката, като че тя наистина стоеше лице в лице с него.

— Какви ги дрънкаш, ма?! Имаше четирима очевидци!

Някой до Кевин Ший подхвана крясъка:

— Нали намериха при него кредитна карта на Майки?

— И скапания пистолет е негов!

— Ама какво още искат тия, за да го пъхнат на топло?

— На гадните чернилки вече и убийствата им се разминават ей така!…

— Ами никой вече за нищо не ги закача!…

Питър Макей си допи бирата. Глътна на един дъх и четвъртата си чаша „Бушмилс“. Надигна се на напречниците на табуретката и четири-пет пъти тресна с празната халба по барплота.

— Ще ви кажа какво им трябва на тях. И на нас какво ни трябва. Правосъдие!

Макей имаше глас точно като за оратор, дълбок и звучен, а сега въздействието се подсилваше и от развълнуваното му хриптене. Но нямаше нужда да убеждава никого. Всички и така бяха с него. Той беше техният говорител. И вече стоеше върху плота.

— Урок им трябва на тях. И ще им дадем урок!

— Тъй си е, да ги шибам!

— Вярно!

Момчетата се тупаха по раменете, ръгаха се с лакти в ребрата.

3.

Точно в този момент Артър Уейд не можеше да се начуди на късмета си. Тук, на „Гиъри“, намери свободно място за паркиране точно пред „Пещерата“, само на няколко метра от пералнята, откъдето трябваше да си прибере дрехите. Между кръчмата и пералнята имаше магазин за инструменти и железария, вече затворен. В Сан Франциско просто не се случваше да намериш добри места за колата си, особено когато ти е най-необходимо. Имаше десетина минути, преди да затворят пералнята в девет вечерта. Щеше да успее. Добра поличба.

Карин нямаше време да прибере ризите му. И двете близначета пак бяха на легло с някоя от постоянно повтарящите се детски болести. Не бе имала и една свободна минутка, за да си покаже носа навън. И май вече беше готова да превърти от умора. Затова я успокои, че не бива да се притеснява, по пътя към дома сам ще мине да прибере прането.

С най-голямо желание се напъваше да я облекчи малко в домашните задължения, но когато си чернокож, по-добре е с нищичко да не намекнеш на шефовете си, че не даваш сто и петдесет процента от възможностите си в службата. Точно затова внимаваше и Артър Уейд, работещ, вече четири години като младши юрист в „Ренд и Джекмън“ Нямаше никакво значение, че Джес Ренд и Кларънс Джекмън също бяха афроамериканци. Гонеха целта си да се наложат в конкуренция с изцяло белите фирми, придърпваха за клиенти големи корпорации от целия щат и техните юристи на заплата можеха да се надяват да станат партньори, само ако се раздават всяка минута от работното време цели осем години наред, а освен това са блестящи, неуморни и надарени с предприемачески усет.

Повечето хора признаваха, че за свой късмет, Артър Уейд притежава тези достойнства.

Излезе от своето БМВ и забързано тресна вратата, мислите му все още се въртяха около работата. Целият се разтресе от облялата го изведнъж жега и осъзна, че през целия ден въобще не е усетил какво е времето навън, през всичките изтощителни десет часа. За щастие накрая всички изнемогнаха и затова сега можеше мъничко да помогне на Карин. Да излезе от работа преди осем вечерта беше все едно да му дадат отпуск.

Вече бе затворил колата, но не искаше да извърви дори пет метра в този задух със сако на раменете. Свали го и бръкна в джоба на панталона, за да извади ключовете и да остави ненужната дреха в колата. Но не бяха в джоба. Стърчаха в ключалката на запалителната уредба.

Не можеше да влезе в колата.

От яд удари с юмрук по покрива и с това включи двутоновата, мощна, пронизителна алармена система.

Питър Макей още стоеше върху барплота и с пяна на уста бушуваше срещу освобождаването на Джеръм Рийз, срещу прогнилата несправедливост на света, щом чернокожите се отърваваха безнаказано дори след убийство и срещу какво ли не още. Тогава чу врявата на алармената система и зърна Артър Уейд отвън, пред витрината на „Пещерата“, да се щура около чудничко, новичко БМВ. Тоя черен кучи син краде колата, каза си Макей.

— Ей, я го вижте тоя! — извика той. — Направо не си _вярвам_ на очите.

Кевин Ший често си повтаряше, че скоро ще си нагласи живота, ще защити проклетата си теза и дори ще вземе доктората. После може би ще си намери някъде работа като преподавател или нещо подобно, стига да му остава време за по едно-две питиета и да не искат да си влага душата в бачкането. Повече нямаше да си раздава душата. По този въпрос беше непреклонен.

Но засега му идваше прекалено дори да размишлява за всичко това. Твърде много промени. В каква посока да поеме, с какво иска да се занимава. Все главоблъсканици. Беше му по-лесно да сипе нещо в гърлото и да не приема нищо твърде насериозно.

Но не можеше да понася и ставащото пред очите му.

Добре поне, че се отърва от Нийл Йънг, но тези приятелчета вече взеха да се изхвърлят. Чернилките това, чернилките онова. Мразеше тази дума — за Бога, достатъчно му я набиваха в главата, докато порасне. Но сега започна да се плаши. Трудно вярваше, че хората могат да крещят такива щуротии в днешния Сан Франциско. А онзи смотаняк на бара направо откачаше.

Писна му. Кевин Ший реши да се махне по-далеч оттук.

Алармата цепеше въздуха.

Макей скочи от плота и си запробива път през тълпата. Братовчед му Мюлън и останалите го последваха. Дори Джейми О’Тул прескочи бара и се присъедини към тях.

Макей дръпна вратата и се озова на здрачната улица.

Смутеният Артър Уейд се обърна и разпери ръце, като че казваше: „Е, какво мога да направя?“ Опита се да надвика пищящата аларма.

Макей го налетя, преди да изрече нещо, бутна го настрана от колата.

— Ти к’во си мислиш, че правиш тука бе, мътните те взели?

— Ей!

Уейд не отвърна на грубостта. Никак не му хареса да го бутат, но ставаше явно недоразумение. Щеше да обясни положението на този сприхав тип.

— Това е моята кола. Заключих се…

Макей отново го тласна с две ръце, залепи го за спрелия отзад камион.

— Значи твоята кола, а! На баба ми хвърчилото. — Извърна се и кресна: — Негрото разправя, че колата е негова. Аз пък викам, че ни будалка.

Алармата не спираше да пищи.

— Казвам ви — тоя _краде_ колата!

Уейд се изправи и си наложи спокойствие. Вече десетина мъже бяха излезли от кръчмата, след тях идваха още. А пияният напираше към него. Ставаше лошо. Не му харесваше да се държи така, но за предпочитане пред храбростта беше да се махне и да се върне за колата, когато нещата си влязат в коловоза.

— Ей, ти къде си тръгнал бе? Накъде така се разбърза?

Крачка назад. Още една. Вдигна ръце, както отстъпваше.

— Вижте какво, сега ще си отида, не искам неприятности…

Пияният се лепна за него.

— А, не щеш неприятности, значи? И значи, не щеш да я гепиш тая колица?

Втурна се към него, пак го блъсна. А отзад някой му препречи пътя.

— Ей, хора, вижте сега…

Този път го бутнаха в гърба. А пияният ревеше в лицето му:

— И човек да пречукате, все тая! К’вото искате си правите, мамицата ви!…

Дори в оглушителния шум от алармата се чу друг звук — витрината на магазина се пръсна в дъжд от стъкълца. Барманът Джейми О’Тул бе запратил по нея тежка халба. Вече ровеше сред косачките за трева и бормашините, сред намотките въже за простиране и тежките чукове. Викаше нещо неразбрано.

Насилието на ужасния шум над слуха им, бъркотията, разбиването на огромната витрина, приливът на алкохол и хормони в кръвта — всичко напираше да избухне миг по миг.

Сега О’Тул стоеше във витрината и смъкваше нещо, окачено високо на стената. По дяволите, какво беше това? Въже ли?

Въже. Тежка намотка дебело найлоново въже.

Кевин Ший чуваше виковете и пищящата аларма навън. Да му се не види, какво ставаше там? Каквото и да беше, множеството продължаваше да се излива на улицата през изхода, сякаш някой беше отпушил буре.