Неизбежно правосдие

В периода между излизането от затвора след присъдата за грабеж и откриването на кървавия му отпечатък в колата на Майкъл Мюлън, Джеръм гледаше да не си вири главата и въпреки че го привикваха няколко пъти за разпит, не му предявиха нови обвинения.

Джеръм живееше и се подвизаваше предимно в района Бей Вю, между Хънтърс Пойнт и Кендълстик Парк — може би най-студеното и неуютно място в целия щат. Но около полунощ на 21 срещу 22 юни бе арестуван от инспектора афроамериканец, сержанта от отдел „Убийства“ Ридли Бенкс, когато излизаше от „Клуба на мацетата“, малко по` на север от Лагуна. За присъствието му в заведението съобщи собственикът, Мо-Мо Къщата, явно имащ някакво вземане-даване със сержант Бенкс. Свикнал с подобни процедури, Джеръм не оказа никаква съпротива.

Посочи адреса си и при обиска в апартамента, който делеше с осемнайсетгодишната безработна фризьорка Керил Джойнър и нейния двегодишен син Деймиън, бе открита една от кредитните карти на Майкъл Мюлън.

Джеръм заяви, че няма представа как кредитната карта се е пъхнала между възглавниците на дивана и предположи, че може да е паднала от джобовете на неговото приятелче Зъбчето при последното му идване. За зла сполука, Зъбчето бе починал броени дни по-рано, след като се сдобил с доза изключително чист мексикански кафяв хероин и го смесил с прекомерно количество амфетамин. Джеръм каза, че отпечатъкът от пръста му трябва да е останал на волана точно тогава. Мислел, че това е колата на Зъбчето — оная вечер се наложило да го откара до дома му, защото човекът бил страшно закъсал и мадамата му щяла да го пречука, ако пак забрави да се прибере. Джеръм въобще не забелязал кръвта, трябва седалката да е била изцапана и някак си омазал пръста.

Два дни след задържането на Джеръм, в петък, той участваше в четири поредни разпознавания. От другата страна на едностранно прозрачното стъкло сядаха Джош Кейн, карал колата си зад хондата на Майкъл Мюлън; детегледачката Реяни Джонъс; Луис Сантильо, в гипс, на количка и с превързана глава; и Райли Уилсън от „Гаража на Райли“.

Всички посочиха Джеръм Рийз, който имаше най-голяма прилика със стрелеца. Но никой от свидетелите не беше напълно уверен в показанията си. Мъжът, откраднал колата на Майкъл Мюлън, бил висок, също като Джеръм, и изглеждал много мускулест, пак също като Джеръм. Но освен това бил с брада, а в този ден Джеръм беше гладко обръснат (и твърдеше, че външността му си е все същата от много месеци). Отгоре на всичко мъжът носел широка безръкавка и може би точно тя му давала преувеличено бабаитски вид. И накрая, малко след осем вечерта, в юнското марево, здрачната светлина никак не помагаше на зрението. Никой от свидетелите не беше абсолютно сигурен.

Но и без свидетелски показания, докладът за инцидента и протоколът от задържането под стража слязоха един етаж, до районната прокуратура. Инспектор Бенкс разпитваше и други възможни свидетели — например хората, които биха могли да си спомнят дали наскоро са виждали Джеръм с брада, или пък онези, които биха могли да посочат, че Зъбчето е бил на съвсем друго място по време на престъплението. Все същата обикновена, къртовска полицейска работа.

Следващия вторник, на 28 юни, районният прокурор Кристофър Лок обяви, че неговата служба няма да предяви обвинения срещу Джеръм Рийз за кражбата на колата и за убийството на Майкъл Мюлън. Обясни, че не е възможно тезата на обвинението да бъде доказана без неоспорими свидетелски показания. За кредитната карта и пръстовия отпечатък били възможни и други обяснения, особено поради факта, че жилището на Зъбчето се намираше само на три преки от Крокър-Амазон и неговите отпечатъци също бяха навсякъде по предните седалки, заедно със следи от още десетина души.

Беше издадена заповед за освобождаването на Джеръм и във вторник, след два следобед, той се разписа и напусна затвора. Бе изчакал първо да си изяде обяда.

Вторник, 28 юни

2.

Внушителна тълпа, жадна за алкохол, се събираше в „Пещерата“, работнически бар в района Ричмънд на Сан Франциско. Майкъл Мюлън, жертвата на Джеръм Рийз, не само беше редовен посетител в „Пещерата“, но и счетоводител на заведението. На 28 юни щеше да навърши четирийсет години. Управата на кръчмата реши посвоему да каже последно „сбогом“ на Майк — да направи тържество в памет на своето момче.

Брандън, по-младият брат на Майкъл, трийсет и пет годишен телефонен техник, и неговият братовчед и най-добър приятел Питър Макей, в момента търсещ работа, безуспешно се опитаха да доведат Пола, вдовицата на Майкъл, в „Пещерата“. Беше й втръснало от ирландски бдения, погребални ритуали и непрекъснатото пиене. Най-много й се повдигаше от собствената й скръб, искаше само да се върне към нормалния живот с децата си, макар и да подозираше, че никога няма да постигне това.

Брандън Мюлън и Питър Макей бяха достатъчно угнетени от безсмислената смърт на Майк, но отказът на Пола да дойде с тях на възпоменателното тържество в „Пещерата“ още повече вгорчи настроението им. Та тя беше вдовица на Майк!

На стената над мишените за мятане на стрелички бе окачена огромна снимка на Майк и това само подсили чувството им, че са загубили своя брат и приятел. По дяволите, сипи още уиски!

Овалният барплот на „Пещерата“ заемаше средата на залата и Джейми О’Тул не позволяваше на никой от постоянните си клиенти да плати и една чаша. Благодаря, но „Пещерата“ организираше бдение за своите хора и тази вечер всички щяха да се натряскат до козирката. Поне това можеха да направят за Майки.

Към девет без четвърт в залата се бяха натъпкали шейсетина мъже — готови да погълнат някой и друг литър след вечерята с жените и хлапетата си, или пък разгорещени, потни и жадни след работния ден по строежите, работилниците, пътищата. Джейми О’Тул наливаше и те вдигаха чаши към усмихнатото лице на Майкъл Мюлън, увеличено до размерите на предизборен плакат.

Джубоксът тресеше натрапчиво и ритмично залата с „Мъжка битка“ на Нийл Йънг. Някой неуморно пъхаше монети и повтаряше песента, а Джейми не позволяваше да намалят силата на звука. Момчетата започнаха да се клатушкат в такт, рамо до рамо, разпалени, а пяната от халбите им се плискаше по плота.

Кевин Ший беше на двайсет и осем години и следваше в последния курс на историческия факултет в щатския университет на Сан Франциско. Както беше гладко избръснат и червенобузест, рядко му даваха повече от двайсетина години. Имаше гъста, почти черна коса, присмехулна усмивка, на която понякога даваше воля, и пристрастие към чашката. Едва ли някой би очаквал от него подвизи.

Подпираше се на стената до джубокса, зает с третата си безплатна халба „Харпс“. Не познаваше Майкъл Мюлън и не бе дошъл тук, за да участва в помена, но си мислеше, че подсъзнателно е поискал да намине точно за това. Сигурно беше чул за тържеството, защото бездруго навестяваше „Пещерата“ почти всеки ден.

Нийл Йънг вече му лазеше по нервите. Когато китарният риф на „Мъжка битка“ започна за петнайсети пореден път, той блъсна с хълбок машината и разтърсващо ушите скрибуцане огласи залата.

— Ей, гледай къде си буташ гъза бе!

В кръчмата се възцари тишина. Ирландците казват, че в такива мигове „минават ангели“, но и така да беше, не останаха за дълго в залата. Облегналият се на плота Питър Макей случайно вдигна очи към телевизора и му се стори, че звукът е оглушителен. Сграбчи свирепо рамото на Брандън Мюлън и бирата от халбата потече по ръката му.

— Ей, вижте бе, хора! — кресна той. — Горе, по телевизора. Това е негрото, дето пречука Майки, нали така?

Всички погледи се впиха в репортерката, застанала пред стъпалата на Съдебната палата, а около нея следобедният вятър подмяташе празни опаковки и други боклуци.

— Една от местните новини — казваше тя (Джейми О’Тул наду звука на телевизора, както бе усилил песента на Нийл Йънг), — е освобождаването на Джеръм Рийз. Миналата седмица той бе арестуван за убийство и кражба на кола посред бял ден в района Мишън. Срещу него не са предявени обвинения. Според информацията, дадена от канцеларията на районната прокуратура, липсвали са достатъчно доказателства…