Неизбежно правосдие

Но отвъд бюрата и колоната беше прозорецът, два на два метра с нагъсто кръстосани рамки, с дебел слой мръсотия по стъклата, през който (ако се разпръснеше мъглата) допреди известно време човек можеше да зърне основната градска артерия на 101-ва магистрала, пулсираща от живот, а зад нея дори покривите южно от „Маркет“. А в най-ясните дни личеше дори блещукащият купол на Ноб Хил, с легендарните си хотели, домове, с историята си.

Но последните две години през замазаните сажди се виждаха отчасти вторият, третият и четвъртият етажи на новия затвор, сътворено от „бащите на града“ чудовище, чиито заоблени стъкларии и хромирани повърхности би трябвало някак да се съчетаят в естетическа хармония с внушителното сиво туловище на Съдебната палата.

Пред отдела имаше и малка приемна, но поради орязания бюджет от четири години там не седеше никой и всеки, комуто хрумнеше, можеше да изпърха направо в отдела и при Глицки.

Харесваше му, когато в някой филм по телевизията избръмчаваше вътрешната уредба, лейтенантът промърморваше: „Да?“ и секретарката (обикновено едва навършила двайсет, с чудничък грим и не в униформа) съобщаваше, че кметът, районният прокурор или господин Флоксмит са дошли в уречения час. Тогава лейтенантът въздъхваше и казваше: „Позадръж го да втаса, Марша, после го пусни“. На Глицки много му харесваше.

Крис Лок се показа в рамката на липсващата врата, нахълта и вече стоеше пред бюрото, опрял юмруци на плота, надвесил се, преди лейтенантът дори да вдигне глава.

— Ейб, искам да разменим две-три думи, ако имаш свободна минутка.

— Настани се удобно, Крис.

Лок бе дошъл сам, а това не се случваше често. Глицки се питаше дали изобщо човекът си е бил вкъщи, дали е дремнал. Още беше със сакото и вратовръзката, които носеше и през нощта.

Отпусна се назад на стола, за да вдигне поглед към районния прокурор. Обаче се сети, че Лок с удоволствие поставяше хората в такова положение, затова стана — прокурорът беше едър мъж, но Глицки се извисяваше с три-четири сантиметра над него.

— Искаш ли кафе, Крис? Или чай?

Лок не се интересуваше от гостоприемството му.

— Ейб, обърках се.

— Аз също. Така е през цялото време. Но вече не се притеснявам от това.

Лок дръпна ръцете си от бюрото му. Глицки си каза, че другият явно е от хората, които не се чувстват удобно, ако не намерят някаква опора. Едва си го помисли и прокурорът вече си наместваше задника в ъгъла на бюрото.

Глицки реши да използва най-нехайния си подход и скръсти ръце зад гърба.

— Все се надявах, че се разбираме… — подхвана Лок, — а снощи ми натресе тия врели-некипели за Джеръм Рийз. Ясно ми е, че не си съгласен с решението ми да го пуснем, но нямахме и най-нищожния шанс да пробутаме обвинение срещу него.

— Може би.

— Какво искаш да кажеш?

— Крис, според мен, след като си направихме труда да го открием, задържим и приберем, беше малко прибързано да го пуснем.

Лок запремята в ръцете си намотка прозрачни лепенки.

— Май още те мъчи оная история около назначаването, а?

Глицки знаеше за какво намеква — градската управа въведе за служителите си тестове, на които и той се подложи преди година, за да се види подходящ ли е за повишение. И докато кандидатите очакваха резултатите си, Лок бе поканил Глицки в кабинета си, за да му каже, че ще наложи влиянието си и ще се погрижи да бъде повишен в лейтенант, дори да се е провалил на теста. Бе продължил с обяснението, че „цветнокожите“ били за кой ли път подложени на дискриминация чрез тази тестова система, а Глицки бил кадърно ченге и заслужавал да се издигне, ако ще и оценките му да не стигат за това.

Естествено, Глицки прие това като оскърбление (постигна деветдесет и седем процента на теста, втори резултат сред всички кандидати). И никак не му хареса явната воня на политика в разговора — смес от подмолна взаимопомощ между черни и запълване на полицейското управление с лейтенанти, на които районният прокурор е направил „услуга“.

— Е, и това го има, Крис — каза сега. — Но главното е все същият наш добър познайник Джеръм Рийз. И разбира се, останалото, дето ни връхлетя.

Посочи света оттатък прозореца.

Лок завъртя намотката на пръста си и въздъхна.

— Нещо около Рийз може ли да ни помогне в момента?

— Тоест, пак да го арестуваме? Съмнявам се. Но снощи си помислих, че не е зле големият шеф да проумее как започна всичко.

— Ейб, всичко започна с линчуването на Артър Уейд. И ще свърши, когато намерим оня тип — водача на тълпата.

— Сериозно ли вярваш в това?

— Ами да, Ейб, вярвам. Други хора също.

Глицки си пое дъх и бавно издиша. Още не бе свикнал с така наречената си роля на лидер и по душа си оставаше улично ченге, — защитник на жертвите, търсач на доказателства. Човек, който арестува. Опитът и обучението му бяха свързани изцяло с налагането на закона, не с измислянето или тълкуването му. Но сега беше началник на отдел и в дъха на промените долавяше гнила смрад.

— Крис, снощи вече споменах, че разследваме случая.

Лок се наведе към него през бюрото.

— Ейб, не знам дали само това ще стигне. Съмнявам се да е достатъчно.

13.

Ръката на Ший посегна към телефона.

Бе вдигнал щорите на два прозореца, за да добие представа какво ставаше навън. Не изключваше телевизора.

И реши, че всъщност му остава само едно — да повика полицията и да се предаде, за да им обясни какво се случи наистина. Докато се бавеше, нещата наоколо все повече заприличваха на свличаща се лавина и налудничавото тълкуване на снимката се вкореняваше в главите на хората. Трябваше да спре това _веднага_. Вдигна слушалката.

Изведнъж лицето на Филип Мохандас запълни екрана. Мохандас беше водач на движението „Африканска нация“, символ на афроамериканския сепаратизъм. В доктората си Ший бе отделил цяла глава на този човек — „От сегрегация към интеграция и обратно“. Сега лицето на екрана прикова вниманието му. Също като кмета преди малко, Мохандас говореше някъде навън, май в един от кварталите, строени по проект на градската управа. Включиха гласа му по средата на изречението:

„… и ние _не вярваме_, че властите на белите хора не знаят кой е насъскал тълпата, убила Артър Уейд. _Не приемаме_ техните лъжи. _Не вярваме_ в техния стремеж да накажат виновните, защото законът на белия човек не наказва бели хора. Ако искаме правосъдие, трябва сами да го постигнем. Ако си искаме обратно властта над улицата, трябва сами да си я вземем!“

Лъщящото лице се завъртя. Изглежда Мохандас инстинктивно усещаше откъде го следи камерата.

„Ей ти, където ще да си — посочи той Ший през екрана. — Ще те намерим. И ще си платиш.“

Камерата се завъртя и Ший отново видя лицето си, увеличено до размазване на подробностите. Операторът отдалечи образа и коментаторите забърбориха оживено, макар че Ший вече не се нуждаеше от обяснения. Лицето му заемаше средата на обява за издирване, предлагаща награда от сто хиляди долара.

Внезапно пак започна да чува гласовете.

„… и отричат, че всъщност поръчват убийството на този мъж? Правилно ли те разбрах, Карън?“

„Точно така, Марк, но тук, по улиците, се чуват подмятания, че парите са за онзи, който убие мъжа. Дори ако някой се добере до него след задържането му под стража, дори ако е в затвора…“

Ший пусна слушалката върху вилката на апарата. Идеята да се предаде на полицията вече не беше най-доброто хрумване.

Доколкото си спомняше, Мелъни Синклер никога не бе постъпвала лошо. По-точно, преди да се запознае с Кевин Ший. А сега… струваше й се, че _всичко_, което направи, тръгва все по-зле. Въобще не искаше той пак да й се разсърди до полуда, не искаше за нищо да го обвинява, не искаше да го притиска в ъгъла. Наложи й се да стигне до извода, че точно със същото държание го загуби.

Но после видя по телевизията какво е направил снощи, поне така изглеждаше. Не вярваше, не можеше да е Кевин. Но какво друго й оставаше?