Рекетьорът

Джон Гришам

Рекетьорът

1

Адвокат съм и съм в затвора. Дълга история.

Аз съм на четирийсет и три и вече съм излежал половината от десетгодишната присъда, произнесена от слабохарактерен и лицемерен федерален съдия във Вашингтон, окръг Колумбия. Подал съм всички възможни обжалвания и в напълно изчерпания ми арсенал не е останала нито една процедура, правен механизъм, малко известен законодателен акт, формалност, вратичка или молитва. Нищичко. Познавам закона, затова бих могъл да постъпя като някои затворници и да задръстя съдилищата с камари безполезни искания, молби или други безсмислени операции, но това няма да ми помогне. Нищо няма да ми помогне. Всъщност няма надежда да изляза на свобода още цели пет години, без няколко нищожни седмици, които ще ми опростят накрая за примерно поведение, а моето е образцово.

Не би трябвало да се наричам адвокат, защото формално не съм. Адвокатската асоциация на Вирджиния се намеси съкрушително и ми отне правата малко след като бях осъден. Пише го черно на бяло — присъда за углавно престъпление води до изключване. Отнеха ми правото да практикувам и дисциплинарните ми проблеми бяха надлежно отразени в Адвокатския регистър на Вирджиния. През онзи месец бяха изключени трима адвокати — средно по толкова изгарят.

В моя малък свят обаче съм известен като затворнически адвокат и в качеството на такъв по няколко часа всеки ден помагам на съкилийниците си да решават правните си проблеми. Проучвам обжалванията им и подавам искания и молби, изготвям простички завещания и по някой и друг нотариален акт. Преглеждам договорите на някои „нарушители с бели якички“. Съдил съм правителството за основателни оплаквания, но никога за такива, които намирам за лекомислени. Освен това има и много разводи.

Осем месеца и шест дни след началото на присъдата ми получих дебел плик. Затворниците с нетърпение очакват пощата, но аз преспокойно можех да мина без него. Беше от адвокатска кантора във Феърфакс, Вирджиния, представляваща съпругата ми, която — учудващо — искаше развод. За броени седмици Дион се превърна от подкрепящата ме съпруга, готова да понесе дългото изпитание, в жертва, която отчаяно искаше да избяга. Не можех да повярвам. Прочетох документите в абсолютен шок, с омекнали колене и влажни очи, а когато се уплаших, че току-виж съм ревнал, се прибрах в килията. Трябваше да остана сам. В затвора се проливат много сълзи, но винаги тайно от другите.

Когато напуснах дома ни, Бо беше на шест години. Беше единственото ни дете, но планирахме да имаме още. Сметките са лесна работа, правил съм ги милион пъти. Когато изляза, Бо ще е на шестнайсет, пораснал тийнейджър, а аз ще съм пропуснал десет от най-хубавите години за един баща. Преди да навършат двайсет, момчетата боготворят бащите си и са убедени, че те никога не грешат. Учих го на бейзбол и на футбол, а той ме следваше като пале. Ходехме за риба и на палатка, а понякога в събота сутрин Бо идваше в кантората ми, след като закусехме само по мъжки. Той беше целият ми свят, затова и двамата много страдахме, докато се мъчех да му обясня, че се налага да замина за дълго. Не позволих Бо да ме посещава в затвора. Колкото и да ми се искаше да го притисна в прегръдките си, не можех да понеса мисълта момченцето ми да види баща си зад решетките.

На практика е невъзможно да се бориш за каквото и да било в дело за развод, когато си в затвора и не ти предстои да излезеш скоро. Парите ни, и бездруго не особено много, се бяха стопили след осемнайсетмесечна тежка битка с федералното правителство. Изгубихме всичко освен детето и всеотдайността си един към друг. Синът ни беше като канара, но всеотдайността ни стана на пух и прах. Дион ми обеща, че ще е силна, че ще издържи и ще ме чака, ала след като заминах, действителността се оказала различна. Тя се чувствала нещастна и изолирана в нашето градче. „Хората си шушукат, като ме видят“ — написа ми в едно от първите си писма. „Толкова съм самотна“, проплака в друго. Не след дълго писмата й станаха чувствително по-къси и по-редки. Посещенията й също.

Дион е отраснала във Филаделфия и животът в провинцията така и не й понесе. Когато неин чичо й предложи работа, тя изведнъж се разбърза да се прибере. Преди две години се омъжи повторно и сега Бо, вече единайсетгодишен, тренира с втория си баща. Последните двайсет писма до сина ми останаха без отговор. Сигурен съм, че изобщо не са стигнали до него.

Често се чудя дали някога ще го видя отново. Мисля, че ще опитам, но се колебая. Как да утешиш дете, което обичаш болезнено силно, но което не би те познало? Никога няма да живеем отново заедно като баща и син. Честно ли ще е за Бо неговият отдавна изчезнал баща да изникне неочаквано и да настоява да стане част от живота му?

Разполагам с предостатъчно време да размишлявам върху това.

Аз съм затворник номер 44861–127 във Федералния затворнически лагер близо до Фростбърг, Мериланд.

„Лагер“ означава затвор с лек режим за онези от нас, които не са смятани за опасни и които са осъдени на по-малко от десет години. По причини, които така и не ми се изясниха, първите си двайсет и два месеца прекарах в затвор със средно строг режим близо до Луивил, Кентъки. В безкрайната каша от букви на бюрократичния жаргон това заведение е известно като ФИИ — Федерална изправителна институция — и е много по-различно от лагера ми във Фростбърг. ФИИ е за престъпници с изявена склонност към насилие, осъдени на повече от десет години затвор. Животът там беше много по-труден, макар да оцелях без нито едно физическо нападение. Неимоверно ми помогна фактът, че съм бивш морски пехотинец.

В системата на затворите лагерът си е направо курорт. Няма стени, огради, бодлива тел или наблюдателни кули. Въоръжените надзиратели са малко. „Фростбърг“ е относително нов, а условията са по-добри, отколкото в повечето държавни училища. И как не, след като Съединените щати харчат 40 000 долара годишно за издръжката на затворник, а 8000 за образованието на ученик от началното училище. Имаме психолози, мениджъри, социални работници, медицински сестри, секретарки, всякакви асистенти и десетки чиновници, които много трудно биха обяснили ясно с какво запълват осемчасовия си работен ден. Но в крайна сметка те са част от федералната система. Паркингът на служителите близо до главния вход е пълен с хубави коли и нови пикапи.

Във „Фростбърг“ има шестстотин затворници и с малки изключения всички се държим много прилично. Някогашните насилници са си научили урока и оценяват цивилизованата среда. Онези, които прекарват в затвора целия си живот, най-после откриват най-хубавия си дом. Много от тези момчета не искат да излизат. Напълно са се слели с институцията и не биха могли да функционират навън. Топло легло, храна три пъти дневно, здравни грижи — нима ще постигнат нещо по-добро на улицата?

Не твърдя, че мястото е приятно. Ни най-малко. Има мнозина като мен, които не са подозирали, че някой ден ще преживеят такова сериозно падение. Хора с професия, с кариера, с бизнес, хора с пари, хубави семейства и членство в кънтри клубовете. В Бялата банда са Карл, собственик на оптически магазин, който прекалил с надписването на суми от здравни осигуровки, и Кърмит, брокер на недвижими имоти, който залагал два и дори три пъти едни и същи къщи в различни банки, и Уесли, бивш сенатор от щата Пенсилвания, който взел подкуп, и Марк, който отпускал ипотеки в малко градче, като определено нарушавал доста изисквания.

Карл, Кърмит, Уесли и Марк. Бели, средна възраст петдесет и една. Всички се признават за виновни.

И аз. Малкълм Банистър, чернокож, на четирийсет и три години, осъден за престъпление, което нямах представа, че съм извършил.

В момента аз съм единственият чернокож във „Фростбърг“, който излежава присъда като „бяла якичка“. Голяма чест, няма що.

Мястото ми в Черната банда не е ясно определено. Повечето са хлапета от улиците на Вашингтон и Балтимор, арестувани за престъпления, свързани с наркотици. Когато ги пускат под гаранция, те се връщат на улицата и шансът им да избегнат втора присъда е едва двайсет процента. Как да успеят без образование, без никакви умения и с престъпно досие?