Рекетьорът

— Знам кой е убил съдията — заявявам възможно най-сериозно.

За мое облекчение той дори не се усмихва. Навежда стола си назад, потърква брадичка и започва да кима.

— И как се сдоби с тази информация? — пита ме.

— Запознах се с убиеца.

— Тук или навън?

— Не мога да ви кажа, господин директор. Но не ви баламосвам. Съдейки по онова, което чета в пресата, разследването е в задънена улица. И така ще си остане.

Поведението ми в затвора е безукорно. Не съм казвал и дума накриво на някой надзирател. Никога не съм се оплаквал. В килията ми няма контрабандни стоки, няма дори допълнително пакетче захар от трапезарията. Не играя комар и не вземам пари назаем. Помагал съм на десетки затворници, а също и на неколцина цивилни, включително на директора, за решаването на правни проблеми. В библиотеката ми цари безупречен ред. Изводът — доколкото е възможно за затворник, аз съм благонадежден.

Той се навежда напред, обляга се на лакти и оголва пожълтелите си зъби. Има тъмни кръгове под очите, които все са влажни. Очи на пияница.

— Нека да позная, Банистър. Искаш да споделиш тази информация с ФБР, да сключиш сделка и да се измъкнеш от затвора, нали?

— Абсолютно, сър. Такъв е планът.

Най-накрая се разнася и смехът. Дълъг и пронизителен кикот, който сам по себе си би могъл да предизвика доста хумористични забележки.

— Кога излизаш? — пита директорът, след като се успокоява.

— След пет години.

— О, сделката си я бива! Даваш им едно име и си тръгваш от тук пет години по-рано, а?

— Не е толкова просто.

— Какво искаш да направя, Банистър? — изръмжава той. Смехът отдавна вече е история. — Да звънна на ФБР и да им кажа, че един от моите подопечни знае кой е убиецът и е готов да сключи сделка? Сигурно получават по сто обаждания дневно, предимно от откачалки, които душат около парите за наградата. Защо да рискувам благонадеждността си с твоята игра?

— Защото аз знам истината, а вие знаете, че не съм луд и не говоря глупости.

— А защо просто не им напишеш писмо, без да ме замесваш?

— Ще го направя, ако искате. Но в даден момент ще се замесите, защото, кълна се, ще убедя ФБР. Ще се споразумеем и аз ще се сбогувам с това място. А вие ще организирате логистиката.

Той се обляга тежко назад, сякаш напрежението на поста му идва в повече. Бърка си в носа с палец.

— Знаеш ли, Банистър, днес сутринта тук, във „Фростбърг“, имам шестстотин и двама човека, а ти си последният, от когото очаквах да се появи в кабинета ми с такава откачена идея. Последният.

— Благодаря ви.

— За нищо.

Привеждам се напред и впервам поглед в очите му.

— Вижте, директоре, знам какво говоря. Разбирам, че не можете да се доверите на затворник, но ме изслушайте. Разполагам с изключително ценна информация, до която ФБР отчаяно би желало да се добере. Моля ви, обадете им се.

— Не знам, Банистър. И двамата ще изглеждаме като глупаци.

— Моля ви.

— Ще си помисля. А сега изчезвай и кажи на надзирател Марвин, че не съм удовлетворил молбата ти да отидеш на погребението.

— Да, сър, и благодаря.

Предчувствам, че директорът няма да устои на изкушението за малко вълнение. Управлението на слабоохраняван лагер с послушни затворници е скучна работа. Защо да не се замеси в най-прочутото разследване на убийство в страната?

Излизам от административната сграда и поемам през вътрешния двор — централна зона на лагера ни. От западната страна са двете сгради за по сто и петдесет човека всяка, а от източната страна на двора има още две такива. Източният кампус и западният кампус — все едно се разхождаш в приятен малък колеж.

Надзирателите имат стая за почивка близо до столовата и точно там откривам надзирател Марвин. Ако прекрача прага на стаята им, сигурно ще ме застрелят или обесят. Металната врата обаче е отворена, така че надниквам вътре. Марвин се е проснал на един сгъваем стол с чаша кафе в едната ръка и мазен сладкиш в другата. Смее се заедно с още двама надзиратели. Ако ги провесиш с кука през вратовете и ги претеглиш заедно на кантар за месо, тримата ще минат петстотин килограма.

— Какво искаш, Банистър? — изръмжава Даръл, когато ме вижда.

— Само да ви благодаря. Директорът не ми позволи, но въпреки това благодаря.

— Няма защо, Банистър. Съжалявам за баба ти.

После надзирателят затваря вратата с ритник. Тя се затръшва в лицето ми, металът дрънчи и вибрира и за част от секундата ме разтърсва до основи. Чувал съм този звук и преди.

Арестът ми. Членовете на Даунтаун Сивик Клъб се събираха на обяд всяка сряда в историческия хотел „Джордж Уошингтън“ на пет минути от кантората ми. Бяха около седемдесет и пет човека и всички освен трима бяха бели. В онзи ден се оказах единственият присъстващ чернокож, не че имаше значение. Седях на дълга маса, с мъка преглъщах обичайното гумено пилешко и студен грах и си говорех празни приказки с кмета и с един застрахователен агент от „Стейт Фарм“. Бяхме засегнали обичайните теми — времето и футбола — и лекичко навлязохме в политиката, но това винаги правехме изключително предпазливо. Беше типичен обяд за Сивик Клъб — трийсет минути за хранене, после трийсет минути за лектора, чиято реч рядко беше вълнуваща.

През онзи паметен ден обаче нямаше да имам възможност да я чуя.

На входа настана някакво вълнение, после най-неочаквано в залата нахлу отряд от тежковъоръжени федерални агенти, готови да изтрепят всички ни. Спецчасти в пълно нинджа снаряжение — черни униформи, дебели бронежилетки, сериозно оръжие и онези германски бойни каски, прочули се заради войските на Хитлер.

— Малкълм Банистър! — ревна един от тях и аз инстинктивно се изправих и изломотих:

— Какво има?

Мигом към мен се насочиха най-малко пет автомата.

— Горе ръцете — кресна безстрашният командир и аз вдигнах ръце.

За броени секунди ги извиха зад гърба ми и за пръв път през живота си усетих неописуемото стягане на китките с белезници. Ужасно и незабравимо усещане. Избутаха ме по тясната пътека между масите и ме изтикаха извън стаята. Последното, което чух, беше кметът да се провиква:

— Това е безобразие!

Излишно е да споменавам, че след драматичното нахлуване срещата на клуба беше преустановена.

Палячовците в униформа ме обкръжиха и ме изведоха през фоайето на хотела и изхода. Някой беше проявил любезността да подшушне на местната телевизия и една камера засне как ме пъхнаха на задната седалка на черен шевролет тахо с по една горила от двете ми страни. На път за градския арест попитах:

— Наистина ли е необходимо всичко това?

Без да се обръща, здравенякът, който караше, ми нареди:

— Затваряй си устата!

— Всъщност не съм длъжен да си затварям устата. Можете да ме арестувате, но не можете да ме принудите да млъкна. Разбирате ли го?

— Затваряй си устата.

Горилата от дясната ми страна допря дулото на пушката си до коляното ми.

— Моля ви, махнете пушката, ако обичате — казах, но оръжието не помръдна.

Продължавахме да пътуваме.

— Сигурно здравата качвате адреналина, момчета! Вероятно е ужасно вълнуващо да връхлитате грубиянски и да тормозите невинни хора — същинско Гестапо!

— Казах ти да млъкнеш.

— А аз казах, че няма да млъкна. Имате ли заповед за ареста ми?

— Имам.

— Дайте да я видя.

— Ще ти я покажа в затвора. А сега млъквай.

— Защо ти не млъкнеш?

Виждах част от врата му под немската щурмова каска — почервеня от яд. Поех си дълбоко въздух и си наредих да се успокоя.

Каската. Носих същата през четирите години в морската пехота, четири години активна служба, включваща истински бойни действия през Първата война в Залива. Втори полк, осми батальон, втора дивизия на американската морска пехота. Ние бяхме първите американски военни части, влезли в сражение с иракчаните в Кувейт. Не беше сериозна битка, но видях достатъчно ранени и убити и от двете страни.