Рекетьорът

Сега бях заобиколен от шепа измислени войничета, които не бяха чували истински изстрел и не можеха да пробягат километър и половина, без да припаднат. И това бяха добрите.

Когато пристигнахме в ареста, там имаше фотограф от местния вестник. Горилите ме въведоха бавно, като се постараха да бъда сниман отвсякъде. Така си представяха работата с медиите.

Не след дълго щях да науча, че друг екип правителствени биячи са нахлули в кантората на „Коупланд, Рийд и Банистър“ почти по същото време, докато аз съм обядвал с колегите си в клуба. Благодарение на бляскавата си предвидливост и прецизното планиране смесеният щурмови екип изчакал до обед, когато единственият човек в кантората беше клетата госпожа Хендерсън. Тя разказа впоследствие, че федералните нахлули през входната врата с извадени оръжия, крясъци, ругатни и заплахи. Хвърлили върху бюрото й заповед за обиск, накарали я да седне на стол до прозореца и я уверили, че ще я арестуват само ако помръдне, после се заели да изтърбушат скромната ни кантора. Отмъкнали всички компютри, принтери и няколко десетки кашона с папки. По някое време господин Коупланд се върнал от обяд. Когато се възпротивил, насочили пистолет към него и той седнал до разплаканата госпожа Хендерсън.

Арестът ми несъмнено беше изненада. Вече повече от година се разправях с ФБР. Бях наел адвокат и той направи всичко възможно да им сътрудничи. Преминах през два теста с детектор на лъжата, проведени от експерти на ФБР. Предадохме им цялата документация, която като адвокат имах правото да покажа на някого, без да нарушавам професионалната етика. Скрих от Дион много от случващото се, но тя знаеше, че съм адски притеснен. Борех се с безсънието. Мъчех се да се храня, но нямах апетит. Най-накрая, след като почти дванайсет месеца живях в страх и се ужасявах от потропването на вратата, ФБР осведоми адвоката ми, че правителството вече не проявява интерес към мен.

Правителството излъга, и то не за пръв път.

В ареста, място, което посещавах най-малко два пъти седмично, имаше друг екип от агенти. Бяха облечени с тъмносини якета с яркожълт надпис „ФБР“ на гърба и щъкаха наоколо много делово, макар да не проумявах какво точно вършат. Местните ченгета, мнозина, от които познавах добре, ме гледаха озадачено и със съжаление.

Наистина ли беше необходимо да изпращат двайсетина федерални агенти да ме приберат и да конфискуват папките ми? Преди малко бях излязъл от кантората си и бях тръгнал към хотел „Джордж Уошингтън“. Всяко немарливо ченге в обедна почивка можеше да ме спре и да ме арестува. Обаче така щеше да развали удоволствието от работата на тези адски важни персони.

Тикнаха ме в тясна стаичка, настаниха ме на масата, свалиха белезниците и ми наредиха да чакам. Няколко минути по-късно влезе мъж в тъмен костюм и се представи:

— Специален агент Дон Конър от ФБР.

— За мен е истинско удоволствие.

Той подхвърли на масата някакви документи.

— Това е заповедта за арестуването ви. — После стовари дебела купчина прихванати с телбод листове. — Ето и обвинението. Давам ви няколко минути да го прочетете.

Обърна се, излезе от стаята и затръшна вратата с всичка сила. Беше дебела, метална и когато се блъсна и потрепери, звукът кънтя няколко секунди в стаята.

Звук, който никога няма да забравя.

6

Три дни след първата ми среща с директор Уейд ме викат отново в кабинета му. Заварвам го сам да води важен разговор по телефона. Заставам неловко до вратата и чакам. Когато приключва своето участие в разговора с едно грубо „Това е достатъчно“, той се изправя и ми нарежда:

— Ела с мен.

През страничната врата влизаме в съседната заседателна зала, боядисана в типичното за държавната администрация резедаво и снабдена с много повече метални столове, отколкото може някога да бъдат използвани.

Одит от предишната година е установил, че Управлението на затворите е закупило за „административна употреба“ четири хиляди стола на цена осемстотин долара всеки. Същият производител продава същия стол на цена на едро седемдесет и девет долара. Пет пари не давам, но сега, когато работя за трийсет цента на час, гледам на парите по различен начин.

— Седни — кани ме директорът и аз се настанявам на един от грозните и неуместно скъпи столове. Той решава да седне от другата страна на масата, понеже помежду ни винаги трябва да има преграда. Оглеждам се и преброявам двайсет и два стола. Както и да е. — Онзи ден, след като си тръгна, звъннах във Вашингтон — осведомява ме сериозно, все едно най-редовно звъни във Вашингтон. — Бюрото ме посъветва да действам по свое усмотрение. Мислих по въпроса известно време, после се свързах с ФБР в Роуаноук. Изпратиха ми двама агенти, които чакат в коридора.

Изражението ми остава непроницаемо, но вътрешно ликувам.

Той размахва пръст.

— Предупреждавам те, Банистър, ако се окаже измишльотина и се злепоставя, ще направя всичко по силите си да ти вгорча живота.

— Не е измишльотина, господин директор, кълна се.

— Не знам защо ти вярвам.

Директорът вади от джоба си очила за четене, намества ги по средата на носа си и се взира в някакъв лист.

— Говорих със заместник-директора Виктор Уестлейк, който отговаря за разследването. Изпратил е двама от хората си да си поприказват с теб: агент Хански и агент Ирарди. Не им казах името ти, така че те нищо не знаят.

— Благодаря ви, господин директор.

— Чакай тук — леко удря той по масата, става и излиза от стаята.

Докато чакам и слушам приближаващите стъпки, усещам остра болка в корема. Не се ли получи, ще остана тук още пет години, плюс всичко останало, което им хрумне да ми лепнат.

Специален агент Крис Хански е по-старшият, приблизително на моята възраст, със силно прошарена коса. Агент Алан Ирарди е по-младият му помощник. В един вестник прочетох, че в момента четирийсет агенти на ФБР работят по случая „Фосет“, затова допускам, че тези двамата са доста ниско в йерархията. Първата ни среща ще бъде важна, всъщност всички срещи ще бъдат важни, но явно са изпратили двама редници, колкото да ме проверят.

Директорът не е в стаята. Допускам, че се е върнал в кабинета си недалече от тук и е долепил ухо до вратата.

Започват, без да използват химикалки и бележници — явен признак, че са дошли да се позабавляват. Нищо сериозно. Изглежда, не са достатъчно умни и не си дават сметка, че часове наред съм седял срещу агенти от ФБР.

— Значи искаш да сключиш сделка — казва Хански.

— Знам кой е убил съдия Фосет, знам и защо. Ако тази информация има някаква стойност за ФБР, тогава, да, можем да сключим сделка.

— Допускаш, че още не знаем — казва Хански.

— Сигурен съм, че не знаете. Ако знаехте, какво търсите тук?

— Изпратиха ни, защото проверяваме всяка следа, но сериозно се съмняваме това да доведе до някъде.

— Защо не опитаме?

Двамата се споглеждат наперено. Игрички и забавление.

— Значи така — даваш ни име и какво получаваш в замяна?

— Излизам от затвора и получавам защита.

— Толкова ли е просто?

— Не, всъщност е доста сложно. Онзи тип има отвратителен характер, а приятелите му са още по-гадни. И не смятам да чакам две години да го осъдят. Ако ви дам името му, излизам сега. Веднага.

— Ами ако не го осъдят?

— Това е ваш проблем. Ако обвинението оплете конците, не се сърдете на мен.

В този момент Ирарди вади бележник, махва капачето на евтина химикалка и си записва нещо. Привлякъл съм вниманието им. Все още се стараят да си придават нехаен вид, но си личи, че са напрегнати. Малкият им спецекип е отчаян, защото според вестниците нямат надеждни улики. Хански продължава:

— Ами ако ни дадеш неправилното име? Да кажем, че погнем не когото трябва, а ти междувременно си свободен.

— Никога няма да съм свободен.

— Ще си извън затвора.

— И ще се озъртам през рамо до края на живота си.