Рекетьорът

Сейфът представлявал сандък от желязо и олово, качен върху четири тринайсетсантиметрови колела. Изработен бил от компания „Вулкан“ в Кеноша, Уисконсин, и бил закупен от съдия Фосет по интернет. Според техническите параметри сейфът бил висок сто и десет сантиметра, широк — деветдесет и един, и дълбок — сто, тежал двеста и трийсет килограма и се продавал за две хиляди и сто долара. При правилно заключване бил водоустойчив, огнеупорен и недостъпен за крадци. Панел на вратата изисквал шестцифрен код за достъп.

Загадката пред ФБР била защо федерален съдия, който печели 174 000 долара годишно, ще се нуждае от такъв сигурен и таен контейнер за своите ценни притежания. По времето на смъртта си съдия Фосет притежавал 15 000 долара в лична текуща сметка, 60 000 долара на срочен депозит, който му носел по-малко от един процент годишна лихва, 31 000 долара в облигационен фонд и 47 000 долара във взаимен фонд, който вече почти десетилетие не се представял добре на борсата. Освен това имал партида в пенсионно-осигурителен фонд и стандартния за федерален служител пакет от бонуси. И понеже нямал почти никакви дългове, финансовото му положение било много прилично. Истинската му сигурност обаче се криела в работата му. Тъй като Конституцията му позволявала да служи пожизнено, никога нямало да престане да получава заплатата си.

Семейството на госпожа Фосет притежавало огромно количество банкови акции, но съдията не можел да припари до тях. Сега, след раздялата, те станали още по-недостъпни. Изводът: съдията бил заможен, но съвсем не богат, така че не му трябвал таен сейф, за да държи притежанията си на сигурно място.

Какво бе имало в сейфа? Или, казано направо, какво бе предизвикало смъртта му? От разговорите със семейството и приятелите му впоследствие станало ясно, че нямал скъпоструващи навици, не колекционирал златни монети, диаманти, нито нещо, което да се нуждае от такава защита. Нямало и никакви данни да проявява интерес да колекционира каквото и да било, ако не се брояла впечатляващата му детска сбирка от бейзболни картички.

Вилата му се намирала толкова навътре в планината, че било почти невъзможно да я намери човек. Веранда опасвала цялата постройка. Накъдето и да се погледнело, нямало да се види друг човек, превозно средство, хижа, къща, барака или лодка. Пълна изолация. Съдията държал в мазето си каяк и кану и прекарвал часове в езерото, ловял риба, пушел пури и размишлявал. Бил мълчалив човек, не саможив и стеснителен, а интелектуален и сериозен.

За ФБР било до болка очевидно, че няма да има свидетели, тъй като на километри наоколо нямало друго живо същество. Вилата била идеалното място да убиеш някого и да изчезнеш, преди престъплението да излезе на бял свят. Още щом пристигнали, следователите разбрали, че са изостанали. А положението се влошило допълнително. Не открили нито един отпечатък от пръст или стъпало, нишка, косъм или следа от гуми, която да послужи като улика. Вилата нямала алармена система и охранителни камери. Пък и защо да си прави труда човек? Най-близкият полицай бил на половин час път и ако изобщо успеел да открие мястото, какво можел да направи, когато пристигне? Дори най-безмозъчният обирджия би офейкал много преди това.

Цели три дни следователите оглеждали всеки сантиметър от вилата и прилежащия й хектар и половина, но не открили нищо. Престъплението било извършено методично и прецизно. Имали си работа с истински талант, с умел убиец, който не оставя следи. Откъде изобщо да започнат?

От Министерството на правосъдието във Вашингтон вече ги притискали. Директорът на ФБР сформирал отряд, нещо като екип за специални операции, който да отиде в Роуаноук и да разкрие престъплението.

Както може да се очаква, жестоките убийства на съдия прелюбодеец и на неговата млада приятелка били прекрасен подарък за медиите и за таблоидите. На погребението на Наоми Клеъри, три дни след като намерили трупа й, се наложило полицията в Роуаноук да издигне барикади, за да не допусне репортерите и любопитните на гробището. На следващия ден, по време на заупокойната служба в памет на Реймънд Фосет в препълнената епископална църква, над сградата кръжал хеликоптер, който заглушавал музиката. Началникът на полицията, стар приятел на съдията, се видял принуден да изпрати свой хеликоптер, който да прогони натрапника. Госпожа Фосет седяла стоически на първия ред сред децата и внуците си и не проляла нито една сълза, нито погледнала към ковчега. Изречени били много мили думи за съдията, но някои хора, предимно мъже, си мислели: Как това старче се е сдобило с толкова млада любовница?

След като и двамата били погребани, вниманието бързо се насочило обратно към разследването. От ФБР отказвали да произнесат и една дума публично най-вече защото нямали какво да съобщят. Седмица след намирането на телата единственото доказателство били балистичните експертизи. Четири патрона с кух връх, изстреляни от оръжие трийсет и осми калибър, едно от милионите такива по улиците и вероятно в момента захвърлено на дъното на някое голямо езеро в планините на Западна Вирджиния.

И други мотиви били подложени на анализ. През 1979 г. съдия Джон Уд бил застрелян пред дома си в Сан Антонио; Убиецът му бил нает от голям наркодилър, осъден от съдия Уд, който ненавиждал търговията с наркотици и хората, която я извършвали. За човек с прякор Джон Максимума мотивът бил напълно очевиден. В Роуаноук екипите на ФБР разгледали всяко дело на съдия Фосет, гражданско и наказателно, и изготвили кратък списък на евентуални заподозрени. Буквално всички били замесени в търговията с дрога.

През 1988 г. съдия Ричард Даронко бил застрелян, докато работел на двора си в своя дом в Пелъм, Ню Йорк. Убиецът бил разгневеният баща на жена, току-що изгубила дело в съдебната зала на съдията. Бащата убил съдията, после се самоубил. В Роуаноук екипът от ФБР прегледал делата на съдия Фосет и разпитал правните му асистенти. Във федералните съдилища винаги има няколко откачалки, които завеждат несъстоятелни дела и отправят безобразни изисквания, така че постепенно се оформил и такъв списък. Имена, но не и реални заподозрени.

През 1989 г. съдия Робърт Смит Ванс бил убит в дома си в Маунтин Брук, Алабама, след като отворил пакет, съдържащ бомба. Намерили убиеца му и в крайна сметка го осъдили на смърт, но мотивът така и не бил изяснен. Прокурорите твърдели, че причината е гневът на убиеца заради неотдавнашно решение на съдия Ванс. В Роуаноук федералните разпитали стотици адвокати с дела, гледани от съдия Фосет в момента или в миналото. Всеки адвокат има клиенти, които са или луди, или достатъчно злонамерени, че да търсят отмъщение. Неколцина такива минали през съдебната зала и на съдия Фосет. Били издирени, разпитани и изключени от списъка на заподозрените.

През януари 2011 г., месец преди убийството на Фосет, съдия Джон Рол бил застрелян близо до Тусон в същото масово убийство, при което била ранена конгресмен Габриел Гифърдс. Съдия Рол се оказал на неподходящото място в неподходящото време, не той бил мишената. Смъртта му с нищо не помагала на ФБР за случая им в Роуаноук.

С всеки изминал ден следата изстивала все повече. Без свидетели, без реални улики от местопрестъплението, без никаква грешка от страна на убиеца, само с няколко безполезни сведения и съвсем малко заподозрени въз основа на гледаните от съдията дела, разследването на всяка крачка се натъквало на задънена улица.

Сензационното оповестяване на награда от сто хиляди долара не бе активизирало горещите телефонни линии на ФБР.

4

Тъй като „Фростбърг“ е затвор с лек режим, ние имаме по-активни контакти с външния свят от повечето ни събратя. Кореспонденцията ни винаги може да бъде отворена и прочетена, но това се случва рядко. Даден ни е ограничен достъп до електронна поща, но не и до интернет. Има десетина телефона и многобройни правила за използването им, но обикновено можем да говорим за сметка на отсрещната страна колкото си искаме. Мобилните телефони са строго забранени. Позволено ни е да се абонираме за списания от предварително одобрен списък. Всяка сутрин редовно получаваме няколко вестника, които винаги са на разположение в ъгъла на трапезарията, известен като „Кафенето“.