Затворник по рождение

Алекс се наведе напред и улови ръката й. Усмихна се, когато забеляза годежния й пръстен, който при последната им среща липсваше.

— С какво мога да помогна?

— Мислех си, че трябва да споделя с вас нещо странно, което ми се случи, когато бях в „Белмарш“, за да прибера нещата на Дани.

— Трябва да е било мъчително преживяване.

— В някои отношения беше по-лошо от самото погребение — отвърна Бет. — Когато си тръгвах, се натъкнах на господин Паско.

— Натъкна ли се — попита Алекс, — или той се въртеше наоколо и просто те чакаше.

— Няма как да съм сигурна. Има ли значение?

— Голямо. Рей Паско е свестен мъж и винаги е бил убеден, че Дани е невинен. Спомена ми веднъж, че в практиката си е срещал хиляди убийци, но Дани не е от тях. Та какво ти каза?

— Това е най-странното. Според него Дани „ще се радва“ името му да бъде изчистено, а не че „би се радвал“. Как ви се вижда това?

— Неволна грешка, може би — рече Алекс. — Поиска ли от него да бъде по-конкретен?

— Не — отговори Бет. — Тогава си мислех само за това, че Дани го няма вече.

Алекс се замисли дали може да открие някакъв подтекст в думите на надзирателя.

— Ако държиш името на Дани да бъде изчистено, единственият начин е чрез молба до кралицата за амнистия.

— Амнистия ли?

— Ако лордовете съдии 3 бъдат убедени, че е извършена несправедливост, лорд канцлерът може да препоръча на кралицата решението на Апелативния съд да бъде отменено. В дните на смъртното наказание това е била честа практика, но сега е доста необичайна.

— Според вас какви са шансовете делото на Дани да бъде преразгледано?

— Рядко се допуска разглеждането на молба за помилване, макар че много хора на доста високи места са убедени също като мен, че спрямо Дани бе извършена несправедливост.

— Изглежда, забравяте, господин Редмейн, че аз бях в кръчмата, когато Крейг предизвика скандала, бях също така и на алеята, когато той нападна Дани, и държах в прегръдките си Бърни, който лично ми каза, че Крейг го е промушил. Моята история никога не се промени, и то не защото, както каза господин Пиърсън, съм подготвила всяка своя дума преди процеса, а защото казвах истината. Има още трима души, които знаят, че това е така, и още един — четвърти, Тоби Мортимър, който потвърди думите ми, преди да се самоубие. И въпреки усилията ви съдията не позволи касетата да бъде изслушана. Защо смятате, че този път нещата ще се променят?

Алекс се смути от укора на Бет, но след малко предложи:

— Ако смяташ, че можеш да подновиш кампания сред приятелите на Дани, както стана по време на процеса и докато той беше все още жив, ще има отклик на възмущение в обществеността, в случай че лордовете съдии откажат да преразгледат делото. Трябва да те предупредя, Бет, че решиш ли да тръгнеш по този път, те чака дълго и мъчително пътуване, и макар че с радост ще се включа без хонорар, пак ще струва много пари.

— Парите вече не са проблем — заяви Бет. — Успях да продам автосервиза за повече, отколкото се надявах. Половината от парите отделих за образованието на Кристи, защото Дани държеше тя да има по-добър старт в живота от него, и с радост ще дам останалите за преразглеждане на делото. Стига да вярвате, че имаме и най-малкия шанс да изчистим името му.

Алекс се наведе отново и взе ръката й в своята.

— Позволи ми да ти задам един личен въпрос.

— Разбира се. Когато станеше дума за вас, Дани винаги казваше: „Той е скъпоценен камък, можеш да му кажеш всичко“.

— За мен това е огромен комплимент, Бет. Дава ми кураж да ти задам един въпрос. — Младата жена вдигна порозовялото си от отблясъците на пламъците лице. — Отдавна исках да те питам. Ти си млада и красива, притежаваш редки човешки качества, които Дани очевидно е забелязал. Не мислиш ли, че е време да продължиш напред? Минаха вече шест месеца от смъртта му.

— Седем месеца, две седмици и пет дни — уточни Бет с наведена глава.

— Убеден съм, че той не би искал да го оплакваш до края на живота си.

— Не. Не би искал — промълви Бет. — Опита се дори да скъса с мен след отказа на Апелативния съд, но знам, че не го мислеше, господин Редмейн.

— Защо си така сигурна?

Тя отвори чантата си, извади оттам последното писмо на Дани и го подаде на Алекс.

— Почти не се чете.

— И защо?

— Добре знаеш защо, Бет. Сълзите ти…

— Не моите сълзи, господин Редмейн. Всеки ден през последните осем месеца чета това писмо, но сълзите не са пролети от мен, а от мъжа, който го е писал. Той знаеше колко много го обичам. Щяхме да имаме общ живот, дори да се наложеше да прекарваме заедно по един ден в месеца. С радост щях да го чакам с надеждата, че в крайна сметка ще успея да завърша живота си с единствения мъж, когото съм обичала. Обожавам Дани от мига, в който го срещнах, и никой никога няма да заеме неговото място. Знам, че не мога да го върна, но докато дишам, ще се боря да докажа невинността му.

Алекс се изправи и отиде до бюрото си. Не искаше тя да види, че лицето му е мокро от сълзи. Вдигна очи към статуята на Темида, която се виждаше от прозореца на кабинета му.

— Ще пиша днес до лорд канцлера — промълви той.

— Благодаря ти, Алекс.

56.

Настани се на ъгловата маса петнайсет минути преди уговорения час — Марио беше избрал най-усамотеното място — и започна да премисля въпросите, които смяташе да зададе.

Старателно разглеждаше менюто, за да е готов, когато гостът му пристигне. Очакваше да бъде точен — за него бе от огромно значение да получи обещаната инвестиция за последното представление, което подготвяше. Може би след време щеше да схване защо е бил поканен на този обяд…

Две минути преди един Чарли Дънкан прекрачи прага на „Палм Корт“. Беше с отворена на врата риза и в ръката си държеше цигара. Главният келнер го доближи и дискретно размени няколко думи с него, преди да му подаде пепелник. Докато Дънкан загасваше цигарата си в него, оберкелнерът порови в едно от чекмеджетата на шкафа до вратата и извади няколко вратовръзки на райета. И трите не подхождаха на розово-оранжевата риза на Чарли. Дани едва удържа усмивката си. Главният келнер придружи Дънкан през салона до масата на Дани, който си помисли, че на всяка цена трябва да удвои бакшиша му на тръгване.

Изправи се и се здрависа със своя гост, чието лице бе вече с цвета на ризата му.

— Очевидно сте един от редовните посетители тук — рече Дънкан, докато сядаше. — Май всички ви познават.

— И баща ми, и дядо ми отсядаха в „Дорчестър“, когато идваха в Лондон — обясни Дани. — Нещо като семейна традиция.

— И така, с какво се занимаваш, Ник? — подхвърли Дънкан, докато разглеждаше менюто. — Не си спомням да съм те виждал преди в театъра?

— Служих в армията — отговори Дани — и се налагаше да прекарвам доста време в чужбина. След смъртта на баща ми поех отговорностите за семейното имущество.

— И никога не си инвестирал в театъра? — попита Дънкан, докато сомелиерът показваше на Дани етикета на бутилката. Той го разгледа секунда-две и кимна. В това време се приближи и Марио.

— Какво ще вземете днес, сър Никълъс?

— Както обикновено — отговори Дани. — Нека бъде крехко. — Спомни си как Ник бе подметнал тази фраза на затворника, който раздаваше обяда в „Белмарш“. Тогава това предизвика такъв взрив от смях, че Ник за малко да попадне в доклада на надзирателите.

Сомелиерът наля един пръст от виното в чашата на Дани. Той я вдигна, вдъхна аромата и едва тогава отпи — нещо, на което пак Ник го беше учил.

— И за мен същото — обади се Дънкан, затвори менюто и го подаде на оберкелнера. — Но да бъде средно препечено.

— Отговорът на вашия въпрос е „не“ — обади се Дани. — Никога не съм инвестирал в пиеса. Ето защо ще ми е много интересно да чуя как се организира работата при вас.

— Първата задача на продуцента е да избере пиеса — започна Дънкан. — Може да е нова, за предпочитане от известен автор или известно произведение от класиката. Следващият проблем е да се намери звезда.