Престпен експеримент

— Това не го знаем със сигурност. Онази жена от болницата твърди, че той е отворил чекмеджето. Не е пипал нищо. — Скот се намръщи. — Не се връзва. Имаме работа с изтъкнат лекар. Не можем да го обвиняваме в убийство само защото преди десет години е бил замесен в потулен скандал. Големият проблем е мотивът. Хайли не е имал мотив да убие Ванджи Луис.

Интеркомът избръмча. Скот натисна копчето.

— Госпожа Хоран е тук — съобщи Морийн.

— Добре, въведи я. Искам да протоколираш изявлението й — нареди Скот.

Ричард се наведе напред. Това беше жената, завела срещу Едгар Хайли дело за професионална злоупотреба.

Вратата се отвори и преди Морийн в стаята влезе една млада жена. Беше японка на двадесет и една-две години. Косите й се спускаха свободно върху раменете й. Аленото червило контрастираше нелепо със смуглата й кожа. На грациозната й фигура дори евтиният костюм, с който беше облечена, изглеждаше елегантен и ефирен. Скот се изправи.

— Госпожо Хоран, благодаря ви, че дойдохте. Ще се постараем да не ви задържаме много. Няма ли да седнете?

Младата жена кимна. Очевидно напрегната, тя облиза устни и нервно стисна ръце в скута си. Морийн незабелязано се настани зад нея и отвори стенографския си бележник.

— Бихте ли съобщили името и адреса си? — попита Скот.

— Казвам се Ана Хоран. Живея в Риджфийлд Парк, Уолнът Стрийт, номер 415.

— Вие сте настояща или бивша пациентка на доктор Хайли?

Ричард бързо се обърна, когато чу как Морийн ахна. Но момичето се съвзе почти веднага, наведе глава и продължи да записва.

Изражението на Ана Хоран стана твърдо.

— Да, аз бях пациентка на този убиец.

— Този убиец? — попита Скот.

Сега думите й рукнаха като порой.

— Отидох при него преди пет месеца. Бях бременна. Мъжът ми е втора година студент по право. Живеем само с моята заплата. Реших, че трябва да направя аборт. Не исках, но мислех, че съм длъжна.

Скот въздъхна.

— И доктор Хайли изпълни процедурата по ваша молба, а сега вие обвинявате него?

— Не. Това не е истина. Той ми каза да отида на другия ден. И аз отидох. Отведе ме в една от операционните в болницата. Остави ме и тогава разбрах… вече бях сигурна, че каквото и да става с нас, аз искам това бебе. Доктор Хайли се върна. Бях се надигнала, готова да стана. Казах му, че съм променила решението си.

— И той може би ви е казал, че всяка втора жена вашето положение в този момент се държи по същия начин?

— Той каза: „Лягай долу!“ и ме бутна назад върху масата.

— Имаше ли някой друг в стаята? Сестрата?

— Не. Само докторът и аз. Тогава му казах: „Зная какво говоря.“ И…

— И все пак му позволихте да ви убеди?

— Не. Не. Не зная какво се случи. Докато се опитвах да стана, той ми би някаква инжекция. Когато се събудих, лежах на една носилка. Сестрата ми каза, че всичко е свършило. Обясни ми, че трябвало да си почивам известно време.

— И вие не си спомняте самата процедура?

— Нищо. Абсолютно нищо. Последното, което помня, беше как се мъчех да се измъкна. — Устата й потръпна конвулсивно. — Да спася бебето си. Исках си моето бебе. Доктор Хайли ми отне бебето.

Внезапно, болезнено стенание прозвуча като ехо на сърцераздирателните ридания на Ана Хоран. Лицето на Морийн беше изкривено, гласът й — вопъл:

— Точно така постъпи и с мен!

Ричард впери поглед в ридаещата млада жена. Японското момиче. Морийн с нейните златисти коси и смарагдовозелени очи. Вече знаеше със сигурност къде беше виждал тези очи.

75

Той слезе на втория етаж на болницата и веднага усети напрежението във въздуха. Сестри с уплашени лица се суетяха по коридора. Един мъж и една жена във вечерно облекло стояха до бюрото на сестра Ренджи.

Той бързо отиде при тях. Когато заговори, в гласа му прозвуча неодобрение и рязък укор.

— Сестра Ренджи, случило ли се е нещо?

— Докторе, госпожа Де Мейо… изчезнала е!

Жената беше около тридесет и пет годишна и му изглеждаше позната. Разбира се! Това беше сестрата на Кейти де Мейо. Какво я беше накарало да дойде в болницата?

— Аз съм доктор Хайли — представи се той. — Какво означава това?

Моли не можеше да говори. Нещо се беше случило с Кейти. Знаеше го. Никога нямаше да си прости.

— Кейти… — гласът й секна.

— Аз съм доктор Кенеди — намеси се мъжът до нея. — Жена ми е сестра на госпожа Де Мейо. Кога я видяхте за последен път, докторе, и какво беше състоянието й?

Това не беше човек, който можеше лесно да бъде измамен.

— Видях госпожа Де Мейо преди малко повече от час. Състоянието й не беше добро. Както вероятно знаете, тази седмица й бяха направени две кръвопреливания. В момента кръвните проби, взети от нея, се изследват в лабораторията. Очаквам твърде нисък хемоглобин. Както ще ви каже сестра Ренджи, предпочитам да направя кюртажа още тази нощ, вместо да чакам до сутринта. Мисля, че госпожа Де Мейо е криела от всички колко обилни са били тези кръвотечения.

— О, Господи, но къде може да е тя? — изстена Моли.

Той я погледна. Нея лесно можеше да излъже:

— Вашата сестра изпитва почти патологичен страх от болници. Възможно ли е просто да си е тръгнала?

— Дрехите й са в гардероба, докторе — обади се сестра Ренджи.

— Може би това са само част от тях — поправи я той. — Вие извадихте ли нещата от чантата на госпожа Де Мейо?

— Не.

— В такъв случай не знаете какви други дрехи си е донесла?

— Възможно е — каза Бил бавно. После се обърна към Моли: — Скъпа, знаеш, че е възможно.

— Трябваше да бъдем тук. Много ли е зле, докторе.

— Налага се незабавно да я намерим и да я върнем. Къде е по-вероятно да отиде — в собствения си дом или у вас?

— Докторе… — плахият глас на сестра Ренджи трепереше, — с това приспивателно госпожа Де Мейо отдавна трябваше да спи дълбоко. Беше най-силното, което сте предписвали някога.

Той я изгледа втренчено.

— Наредих да й го дадете именно защото бях наясно с тревожността на госпожа Де Мейо. Подчертах изрично да видите как ще го глътне. Тя не искаше хапчето. Наблюдавахте ли я, докато го пиеше?

— Видях как го сложи в устата си.

— А видяхте ли как го глътна?

— Не… всъщност не.

Той обърна гръб на сестрата в израз на раздразнение. Заговори на Моли и Бил, а в гласа му звучеше внимание и загриженост.

— Не мисля, че госпожа Де Мейо обикаля около болницата. Съгласни ли сте, че може да си е тръгнала по собствено желание? Било е съвсем просто да се качи на асансьора, да слезе във фоайето и да си тръгне заедно с посетителите, които идват цяла вечер. Мислите ли, че е възможно?

— Да, да. Дано да е станало така! — възкликна умолително Моли.

— Тогава нека се надяваме и да очакваме, че съвсем скоро госпожа Де Мейо ще си бъде у дома.

— Искам да видя дали колата й е на паркинга — каза Бил.

Колата. Не беше помислил за колата. Сега ако почнат да я търсят из болницата…

Бил се намръщи.

— О, по дяволите, тя е все още с онази, наетата от сервиза. Моли, каква марка беше? Мисля, че изобщо не съм я виждал.

— И аз… не знам — промълви Моли.

Едгар Хайли въздъхна.

— Мисля, че дори и да познаете колата й, само ще си губите времето да оглеждате паркинга. Предлагам да позвъните в дома й. Ако не е там, вървете у тях и я изчакайте. Не може да е тръгнала преди повече от час. Когато се свържете с нея, моля, настоявайте да се върне в болницата. Можете да останете с нея, госпожо Кенеди. Докторе, ако смятате, че това би подействало успокоително на госпожа Де Мейо, ще се радвам да присъствате в операционната. Но не можем да допуснем кървенето да продължава. Госпожа Де Мейо е много зле.

Моли прехапа устни.

— Разбирам. Благодаря ви, докторе. Много сте любезен. Бил, хайде да отидем до къщата на Кейти. Може да е там и да не вдига телефона.

Те се отдалечиха. Повярваха му. Поне няколко часа нямаше да поискат претърсване на болницата. Повече не му беше необходимо.