Престпен експеримент

И тогава експертът намери връзката, която бе търсил доктор Керъл. Няколко пясъчноруси косъма със сребърни корени се бяха закачили на избелелия син халат на Една Бърнс.

Постави екземплярите под мощните микроскопи и внимателно извърши сравнителния анализ, изпълнявайки всичките шестнадесет точки, които той включваше.

Нямаше никакво място за съмнение. Един и същи мъж се е намирал близо и до двете мъртви жени — толкова близо, че главата му е била до гърдите на Една Бърнс и се е допряла до рамото на Ванджи Луис.

Експертът посегна към телефона, за да се обади на доктор Каръл.

65

Тя се опита да се разсъни. Чу се щракване — някаква врата се беше затворила. Някой току-що си бе тръгнал от тук. Болеше я ръката. Доктор Хайли. Отново започна да се унася… Какво беше казала на доктор Хайли? Кейти се събуди няколко минути по-късно и си спомни. Спомни си черната кола, блестящите спици и отражението на светлината в очилата му. Онази вечер тя го бе видяла. В понеделник вечерта доктор Хайли бе пренесъл Ванджи Луис до колата си. Доктор Хайли беше убил Ванджи.

Ричард беше заподозрял нещо. На няколко пъти се опита да й каже, но тя не му обърна внимание.

Доктор Хайли бе разбрал, че тя знаеше. Защо му бе задала онзи въпрос? Трябваше да се измъкне от тук. Той щеше да убие и нея. Винаги бе сънувала кошмари за болници. Защото по някакъв начин е знаела, че ще умре в болница.

Къде беше отишъл доктор Хайли? Щеше да се върне. Беше сигурна в това. Щеше да се върне, за да я убие. Помощ. Нуждаеше се от помощ. Защо се чувстваше толкова отпаднала? Пръстът й не спираше да кърви. Хапчетата, които й даде. Откакто бе започнала да ги взима, се чувстваше толкова зле. Хапчетата. Те предизвикваха кървенето.

О, господи, помогни ми, моля те! Телефонът. Телефонът! Кейти се пресегна към апарата. Ръката й, трепереща и немощна, го събори на земята. Кейти поклати глава и като полагаше отчаяни усилия да държи очите си отворени, го издърпа за кабела. Най-сетне слушалката бе на ухото й. Никакъв сигнал. Кейти започна трескаво да натиска вилката. Опита се да се свърже с телефонистката.

Доктор Хайли бе казал, че в момента го оправяли. Тя натисна звънеца, с който викаше сестрата. Сестрата щеше да й помогне. Но превключването, което щеше да запали лампичката от другата страна на стаята й, не се чу изобщо. Не се съмняваше, че лампичката на пулта пред сестрата също не бе светнала.

Трябваше да се измъкне от тук, преди доктор Хайли да се е върнал. Изправи се и усети силно виене на свят. Беше ужасно замаяна.

Трябваше. Ванджи Луис. Дългата руса коса, нетърпението, с което, също като малко момиченце, желаеше това дете. Доктор Хайли беше убил Ванджи. Убил беше бебето й. Имаше ли и други?

Тръгна към вратата, като се подпираше на леглото. Асансьорът. Щеше да слезе с асансьора на втория етаж. Там имаше хора — други пациентки, сестри…

Наблизо се затвори врата. Той се връщаше. Той се връщаше! През отворената врата Кейти втренчи поглед в коридора. Ако излезеше от стаята, той щеше да я види. Банята не се заключваше. Дрешникът. Там щеше да я намери. Със страшно усилие на волята тя успя да достигне вратата към всекидневната. Отвори я, влезе вътре и успя да я затвори, преди доктор Хайли да се върне в спалнята.

Къде можеше да отиде? Той веднага щеше да я потърси. Не можеше да остане тук. Ако се опита да стигне до фоайето, щеше да мине покрай отворената врата на спалнята. Той щеше да я види. Трябваше да се добере до фоайето, после да завие наляво и по онзи дълъг коридор да стигне до асансьора. Чувстваше се толкова изнемощяла. Той щеше да я настигне. Къде да отиде? Чу отваряне на врата в самия апартамент. Вече беше в спалнята и я търсеше. Дали да не опита да се скрие зад завесата? Не. Не. Така щеше сама да се хване в капана. Щеше да я намери и да я измъкне от там. Кейти прехапа устни, когато замаяността заби нокти в пространството зад очите й. Краката й бяха омекнали, цялата бе плувнала в студена пот, а устата й бе пресъхнала.

С мъка се добра до вратата на всекидневната, която водеше към коридора. Там имаше друга врата, аварийният изход. Беше го забелязала, когато я докараха с количката. Щеше да излезе през него и да се добере до втория етаж. Там щяха да й помогнат. Излезе в коридора. Само след минута той щеше да я настигне.

Вратата към аварийния изход беше ужасно тежка. Кейти я бутна… и още веднъж. Вратата поддаде. Кейти успя да я отвори и излезе на стълбището. Толкова бавно се затвори зад гърба й. Нямаше ли да я види? Стълбите. Тук беше толкова тъмно, смразяващо тъмно. Но тя не можеше да светне лампата. Той щеше да я открие. Може би вече тичаше към асансьора. В такъв случай й оставаше не повече от минута. Нуждаеше се от нея. Помогнете ми. Помощ! Хвана се за парапета. Стъпалата бяха стръмни. Беше боса и се движеше безшумно. Колко бяха стъпалата до следващата площадка? Тринадесет. Не, това беше къща. Имаше осем стъпала. След това още осем. И осем до мястото, където вече щеше да бъде в безопасност. Седем… пет… едно. Стигна до вратата и се опита да я отвори. Беше заключена. Отваряше се само от другата страна.

В този миг чу как вратата на третия етаж се отвори и някой заслиза с тежки стъпки към нея.

66

Крис отказа адвокат. Беше седнал срещу прокурора. Толкова се притесняваше за тази среща, толкова се страхуваше, че няма да му повярват. Но Джоун му беше повярвала, Джоун беше казала: „Съвсем обяснимо е да те подозират, Крис. Кажи всичко, което знаеш. Спомни си онзи цитат от Библията: Истината ще те направи свободен.“ Крис отмести поглед от прокурора към двамата детективи, които го бяха посрещнали на летището.

— Нямам какво да крия — каза той.

Скот не беше впечатлен. Млад мъж с интелигентно лице и стенографски бележник в ръка влезе в стаята, седна, отвори бележника и си приготви писалка. Скот погледна Крис в очите.

— Капитан Луис, мое задължение е да ви уведомя, че вие сте заподозрян в убийствата на Ванджи Луис, Една Бърнс и доктор Емет Сейлъм. Имате право да мълчите. Не сте длъжен да отговаряте на никакви въпроси. Във всеки момент можете да откажете да отговаряте повече, имате право на адвокат. Всяко ваше изявление може да се използва срещу вас в съда. Всичко това ясно ли ви е?

— Да.

— Можете ли да четете?

Крис погледна Скот. Иронизираше ли го? Не, другият беше напълно сериозен.

— Да.

Скот му тикна един документ през бюрото.

— Това е копие на предупреждението „Миранда“, което току-що чухте. Моля, прочетете го внимателно. Уверете се, че всичко ви е ясно, и после, ако смятате така, подпишете.

Крис прочете бързо разяснението за правата си, подписа го и го върна.

— Много добре. — Скот остави листа настрани. Поведението му се промени, той стана някак по-напрегнат. Крис осъзна, че официалният разпит всеки момент ще започне.

Странно, помисли си той, всяка вечер, ако пожелаеш, можеш да гледаш или криминале с ченгета и крадци, или някакъв съдебен процес, но изобщо не предполагаш, че някога и ти самият можеш да бъдеш замесен в такава история. Прокурорът очевидно вярваше, че той, Крис, беше убил Ванджи. Луд ли беше, че не поиска адвокат? Не.

Говореше прокурорът.

— Капитан Луис, бяхте ли обект на некоректно отношение или открито насилие?

— Не.

— Бихте ли желали кафе или храна?

Крис разтърка чело.

— Бих помолил за кафе, ако обичате. Но съм готов да отговоря изчерпателно на всичките ви въпроси.

Въпреки това той се оказа неподготвен за въпроса на Скот:

— Вие ли убихте съпругата си Ванджи Луис?

Крис го погледна право в очите.

— Аз не съм убил жена си. Не зная дали е била убита. Но зная следното. Ако е починала в понеделник преди полунощ, тя не се е самоубила в нашия дом.

Скот, Чарли, Фил и стенографът бяха съвсем непрофесионално слисани, когато Крис спокойно обясни:

— В понеделник се прибрах вкъщи точно преди полунощ. Ванджи не беше там. Връщах се от Ню Йорк. В единадесет на следващата сутрин я намерих в леглото. Чак когато погребалният агент дойде да вземе дрехи, за да облече жена ми за погребението, и ми каза приблизителния час на смъртта, аз осъзнах, че вкъщи е било върнато само мъртвото й тяло. И преди това обаче знаех, че нещо не е наред. Жена ми никога не би носила и дори не би се опитала да обуе онези обувки, които бяха на краката й, когато я намериха. Месец и половина преди смъртта й единствените обувки, които можеше да носи, бяха едни разкривени стари мокасини, останали от чистачката ни. Десният й крак чак до стъпалото беше ужасно отекъл. Тя използваше тези мокасини вместо чехли дори и в спалнята…