Затворник по рождение

— Успяхте — рязко отвърна съдия Саквил. — Да минем към въпросите.

Пиърсън търпеливо разпита Пейн за събитията от въпросната нощ. Той потвърди, че Крейг, Мортимър и Девънпорт са присъствали в „Дънлоп Армс“. Отрече да се е отправял към задната уличка, когато се чул писъкът. Потвърди също, че са си тръгнали, когато Спенсър Крейг ги посъветвал да го направят. Отрече и да е виждал обвиняемия преди въпросната вечер.

— Благодаря ви, господин Пейн — приключи разпита Пиърсън. — Моля, останете на мястото си.

Редмейн бавно се надигна от мястото си и пренареди записките си, преди да зададе първия си въпрос — трик, на който го бе научил баща му, когато го упражняваше. „Ако се готвиш да започнеш с изненадващ въпрос, момчето ми — казваше той, — остави свидетелят да гадае.“ Той изчака съдията, заседателите и Пиърсън да го погледнат. Само няколко секунди, за които знаеше, че изглеждат като години от свидетелското място.

— Господин Пейн — най-накрая подхвана Редмейн, поглеждайки към свидетеля, — по време на следването си в Кеймбридж, бяхте ли член на общество, наречено „Мускетарите“?

— Да — учуден отговори Пейн.

— Беше ли мотото на това общество „Един за всички, всички за един“?

Пиърсън беше скочил на крака още преди Пейн да успее да каже нещо.

— Ваша Светлост, не мога да си обясня как членство в студентско общество в миналото може да има някакво отношение към събитията от осемнадесети септември миналата година.

— Склонен съм да се съглася с вас, господин Пиърсън — отговори му съдията, — но като че ли господин Редмейн ще ни осветли по този въпрос.

— Точно това смятам да направя, Ваша Светлост — отвърна Редмейн, без да откъсва очи от Пейн. — Беше ли мотото на „Мускетарите“ „Един за всички, всички за един“?

— Да — отговори Пейн с едва забележимо напрежение в гласа.

— Какво друго ви свързваше?

— Преклонение пред Дюма, правосъдието и бутилката хубаво вино.

— Или може би няколкото бутилки хубаво вино? — подхвърли Редмейн, докато изваждаше малка светлосиня книжка от купчината хартии пред себе си. Той започна бавно да разгръща страниците й. — Гласеше ли едно от правилата на обществото, че при опасност, надвиснала над когото и да е от членовете му, останалите са длъжни да му се притекат на помощ?

— Да — отвърна Пейн. — Винаги съм смятал лоялността за мерило, според което можеш да съдиш за някого.

— Наистина? — учуди се Редмейн. — Случайно господин Крейг да е бил също член на „Мускетарите“?

— Да, беше — отговори Пейн. — Беше дори председател.

— И вие заедно с останалите членове му се притекохте на помощ в нощта на осемнадесети септември миналата година, така ли?

— Ваша Светлост — възкликна Пиърсън, скочил отново на крака, — това е възмутително!

— Възмутителното, Ваша Светлост, е — прекъсна го Редмейн, — че когато някой от свидетелите на господин Пиърсън се намира в затруднение, той веднага се притичва на помощ. Може би и той е член на „Мускетарите“?

Неколцина от заседателите се усмихнаха.

— Господин Редмейн — кротко каза съдията, — наистина ли допускате, че свидетелят лъжесвидетелства само защото в университета е бил член на студентско общество?

— Ако алтернативата е доживотен затвор за най-близкия му приятел, Ваша Светлост, то да, наистина смятам, че може да му е минало през ум.

— Това е възмутително! — повтори Пиърсън, все още на крака.

— Не колкото да изпратиш някого в затвора до края на живота му заради убийство, което не е извършил — каза Редмейн.

— Без съмнение, Ваша Светлост — настоя Пиърсън, — сме на път да открием, че и барманът също е бил член на „Мускетарите“.

— Не, няма — отвърна Редмейн, — но ще открием, че барманът е единственият в „Дънлоп Армс“ онази вечер, който не е излязъл на задната улица.

— Мисля, че ви разбрахме — каза съдията. — Може би е време да преминем към следващия ви въпрос?

— Нямам повече въпроси, Ваша Светлост — отговори Редмейн.

— Желаете ли да зададете още въпроси на свидетеля, господин Пиърсън?

— Да, Ваша Светлост — потвърди Пиърсън. — Господин Пейн, за да разсеем всякакво съмнение у заседателите, бихте ли потвърдили, че не сте последвали господин Крейг към задната уличка, след като сте чули женски писък?

— Да — каза Пейн, — не бях в състояние да го направя.

— Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.

— Свободен сте да напуснете този съд, господин Пейн — обяви съдията.

Редмейн не пропусна да забележи, че на излизане Пейн не вървеше с наперената походка, с която се появи в залата.

— Желаете ли да призовете следващия си свидетел, господин Пиърсън? — попита съдията.

— Имах намерение да призова господин Девънпорт, Ваша Светлост, но може би ще прецените, че е по-добре да го разпитаме утре сутринта.

Съдията не забеляза как повечето жени в залата, изглежда, силно желаеха Лорънс Девънпорт да бъде извикан още сега. Той погледна часовника си и след кратко колебание каза:

— По-добре да извикаме господин Девънпорт сутринта.

— Както желае Ваша Светлост — съгласи се Пиърсън. Разчиташе на ефекта от очакването на следващия свидетел, което вече се забелязваше у жените заседатели. Надяваше се младият Редмейн да бъде достатъчно глупав и да атакува Девънпорт по начина, по който го бе направил с Джералд Пейн.

5.

Сутринта залата жужеше тихо още преди появата на Лорънс Девънпорт. Дори гласът на разсилния бе приглушен, когато произнесе името му.

Лорънс Девънпорт прекрачи прага и последва разсилния до свидетелското място. Беше около метър и осемдесет, но толкова слаб, че изглеждаше още по-висок. Носеше морскосин костюм и кремава риза, която изглеждаше чисто нова. Беше прекарал доста време в спор дали се налага да сложи вратовръзка, но накрая бе приел съвета на Спенсър, че прекалената небрежност прави лошо впечатление в съда. „Нека те приемат като лекар, а не като актьор“, му беше казал Спенсър. Девънпорт избра раирана вратовръзка, която никога не би сложил, освен пред камера. Но не облеклото караше жените да обръщат глави след него. Пронизващите сини очи, гъстата чуплива коса и безпомощният поглед бяха причина толкова много от тях да искат да са му майки. Е, по-възрастните. Младите имаха други фантазии.

Лорънс Девънпорт се бе прочул с ролята си на сърдечен хирург в сериала „По лекарско предписание“. Всяка събота вечер той прелъстяваше публика от над девет милиона души. Феновете му, изглежда, не се интересуваха от това, че прекарва повече време във флирт със сестрите, отколкото в операционната.

След като зае свидетелското място, разсилният му подаде Библията и задържа пред него листчето с първите му реплики. Така, докато произнасяше клетвата, Девънпорт превърна зала номер четири в свой частен театър. Алекс Редмейн забеляза как жените заседатели се усмихват на свидетеля. Девънпорт отвърна на усмивките им, все едно че го викаха на бис.

Господин Пиърсън бавно се надигна от мястото си. Възнамеряваше да задържи Девънпорт на свидетелското място колкото се може по-дълго, докато разиграва своята дванайсетчленна публика.

Алекс Редмейн се облегна назад в очакване завесата да се вдигне и си спомни още един бащин съвет.

Дани се чувстваше по-изолиран от всякога. Бе впил очи в човека, когото така ясно си спомняше от бара онази вечер.

— Вие сте Лорънс Андрю Девънпорт, нали? — попита Пиърсън свидетеля с грейнал поглед.

— Да, господине.

Пиърсън се обърна към съдията.

— Колебая се, Ваша Светлост, дали ще ми позволите да не питам господин Девънпорт за домашния му адрес. — Той направи пауза. — По очевидни причини.

— Не би било проблем — отговори съдия Саквил, — но ще е необходимо свидетелят да потвърди, че е живял на този адрес през последните пет години.

— Така е, Ваша Светлост — потвърди Девънпорт, насочвайки вниманието си към режисьора с лек поклон.

— Можете ли също така да потвърдите — попита го Пиърсън, — че сте били в „Дънлоп Армс“ вечерта на осемнадесети септември, хиляда деветстотин деветдесет и девета?