Затворник по рождение

— Саквил ми каза, че успяваш да запазиш самообладание, но от време на време поемаш ненужни рискове.

— Според мен няма друг начин да разбера дали Картрайт е невинен.

— Това не е твоята задача. Остави го на заседателите.

— Говориш като съдия Саквил — засмя се Алекс.

— Работата ти е да предоставиш на клиента си най-добрата възможна защита, все едно дали е виновен, или не.

Очевидно беше забравил, че бе дал същия този съвет на Алекс, когато бе едва седемгодишен, и оттогава го бе повтарял хиляди пъти до момента, когато синът му постъпи в Оксфорд, за да получи своята степен по право.

— Какъв свидетел се очертава да бъде Бет Уилсън?

— Един уважаван старши адвокат веднъж ми каза — започна Алекс, като се правеше, че подръпва реверите на въображаема тога, — че никога не можеш да предвидиш как би се държал един свидетел, когато седне на свидетелското място.

Майка му избухна в смях, докато вдигаше чиниите и изчезна в кухнята.

— Не подценявай Пиърсън — посъветва го баща му, който се направи, че не забелязва смеха на съпругата си. — Страшно го бива в кръстосания разпит.

— Нима е възможно такова нещо? — усмихна се Алекс.

— О, да, възможно е и го изпитах на собствен гръб, което ми коства две дела.

— И двама невинни бяха осъдени, без да са извършили престъпление? — попита изумено Алекс.

— Не, разбира се, и двамата бяха виновни като истински дяволи, но въпреки това можех да ги измъкна. Помни едно, ако долови и най-малката пукнатина в защитата ти, ще се връща отново и отново към нея, така че когато се оттеглят, заседателите няма да помнят нищо друго.

— Ще позволите ли да ви прекъсна, многоуважаеми колега — обади се майка му, докато доливаше кафе в чашата на сина си, — за да попитам как е Сюзан?

— Коя пък беше Сюзан? — сепна се Алекс.

— Онова мило момиче, което доведе последния път.

— Сюзан Реник? Нямам никаква представа. Нещо се загубихме с нея. Засега ми се струва невъзможно да съвместявам личния си живот с работата на адвокат. Нямам представа как сте се справяли вие двамата.

— Ако майка ти не ме хранеше всяка вечер по време на делото „Карбарши“, сигурно щях да умра от глад и изтощение.

— Лесно ли беше? — ухили се Алекс на майка си.

— Не бих казала — отвърна тя. — Делото трая близо две години… И баща ти го загуби.

— Не е вярно — обади се баща му и прегърна жена си през кръста. — Имай предвид, момчето ми, че Пиърсън е ерген. Ето защо ще прекара двата почивни дни в подготовка на най-кошмарните въпроси за Бет Уилсън, за които може да се досетиш.

Не го пуснаха под гаранция. Дани бе прекарал последните шест месеца в „Белмарш“ — затворът с много висока степен на сигурност в Югоизточен Лондон. Излежаваше се по двайсет и четири часа в килия с размери два и половина на два метра. В нея имаше легло, пластмасови маса и стол, метален умивалник и тоалетна от същия материал. Единственият му контакт с външния свят се осъществяваше посредством съвсем малък прозорец с метални решетки, разположен високо на едната стена. Всеки ден го пускаха да се разходи за по четирийсет и пет минути и той ги прекарваше в джогинг из оградения двор — бетонна площадка от един акър, опасана от близо четириметрова ограда, увенчана с бодлива тел.

— Невинен съм — казваше той на всеки, който го попиташе.

— Всеки така казва — бе неизменният отговор.

Докато тичаше тази сутрин, Дани се опита да не мисли за това как бе минала първата седмица на процеса, но се оказа невъзможно. Внимателно се бе взирал в лицето на всеки от заседателите, но как да познае какво си мислеха тези хора. Не можеше да се каже, че има с какво да се похвали, но поне Бет щеше да има възможност да разкаже своята версия за случилото се. Щяха ли заседателите да й повярват? Или щяха да приемат версията на Спенсър Крейг? Бащата на Дани винаги бе твърдял, че няма по-добра правосъдна система от британската и невинни хора не лежат в затвора. Ако това беше вярно, той щеше да е на свобода след седмица. Опита се да не мисли за друго решение.

Арнолд Пиърсън също прекара почивните дни извън града, във вилата си в Костуолдс, където разполагаше с градина от четири акра и половина — негова радост и гордост. Погрижи се за розите си и се опита да почете роман, за който бе видял добри отзиви. Книгата не успя да го грабне и той реши да се поразходи, за да прочисти съзнанието си от всичко, което се бе случило в Лондон през последната седмица. Делото обаче не излизаше от ума му.

Имаше усещането, че през първите дни процесът вървеше добре, въпреки че Редмейн се бе оказал далеч по-неприятен противник от очакваното. Някои фрази и реплики, както и рядко срещаният талант да задава подходящ въпрос в подходящия момент, му напомняха за бащата на младия адвокат, който, по мнението на Арнолд, бе сред най-добрите в занаята.

Добре че момчето бе още зелено. Можеше да извади много точки в своя полза, докато разпитваше Крейг. На негово място Арнолд би премерил с хронометър за колко време може да бъде изминато разстоянието от „Дънлоп Армс“ до дома на Крейг. След това би се прибрал у дома — да вземе душ, да се преоблече и избръсне, и отново да засече времето. Арнолд бе убеден, че за цялото това упражнение ще са необходими двайсет, най-много трийсет минути.

Отиде за продукти в магазина, взе и местния вестник и пое обратно. Спря за малко край селската морава, която обикновено се използваше за игра на крикет. Лицето му се озари от ведра усмивка при спомена за 57-те точки, които бе отбелязал срещу „Брокълхърст“ преди двайсетина години. Дали пък не бяха трийсет? Всичко, което харесваше в Англия, бе тук, в провинцията. Хвърли поглед към часовника си и въздъхна, съзнавайки, че е време да се прибере у дома и да се приготви за утрешния ден.

След чая влезе в кабинета си и прегледа въпросите, които бе приготвил за Бет Уилсън. Имаше предимството да я разпитва след Редмейн. Щеше да дебне като котка в края на пейката си, за да улови и най-малката му грешка. Виновният винаги прави грешки.

Арнолд се усмихна, когато вниманието му бе привлечено от „Бетнал Грийн и Боу Газет“. Сигурен бе, че Редмейн не е чел статията, появила се на първа страница преди петнайсет години. На Арнолд Пиърсън може да му липсваха елегантността и стилът на адвокат Редмейн, но пък той ги компенсираше с часове търпеливо проучване, благодарение на което бе получил доказателство в безсъмнената вина на Картрайт. Но щеше да го остави за по-нататък, за разпита на обвиняемия.

Докато Алекс обядваше с родителите си в Бат, Дани правеше обиколките си в тесния двор на затвора „Белмарш“, а Арнолд Пиърсън бе в селския магазин, Елизабет Уилсън бе на посещение при своя лекар.

— Просто редовния преглед — увери я той с усмивка. Но постепенно усмивката му премина в леко смръщване. — Да си била в последно време под напрежение? — попита той.

Бет предпочете да не споделя с него как бе прекарала последната седмица. Баща й оставаше убеден, че Дани е виновен, и не искаше да чува името му да се споменава повече в неговия дом, въпреки че майка й бе приела нейната версия за случилото се онази нощ. Оставаше въпросът какви ще се окажат съдебните заседатели: такива като баща й или като майка й.

Всяка неделя следобед през изминалите шест месеца тя посещаваше Дани в затвора „Белмарш“, но тази неделя щеше да пропусне. Господин Редмейн я беше предупредил, че до приключването на процеса няма да й разрешат повече контакти с него. Имаше да го пита толкова много неща, искаше да сподели с него други.

Бебето щеше да се роди след шест седмици, но той щеше да е свободен много преди това и това ужасно изпитание щеше да е приключило. Щом се произнесат съдебните заседатели, дори баща й ще се съгласи с невинността на Дани.

В понеделник сутрин господин Уилсън откара дъщеря си до „Олд Бейли“ и я остави пред вратата на сградата на съда. Преди да се разделят, й каза само: