Затворник по рождение

Алекс Редмейн си записа казаното от Пиърсън.

— Дами и господа съдебни заседатели — продължи прокурорът, подръпвайки отново реверите на тогата си, — всяко убийство се нуждае от мотив, а в този случай е достатъчно да се върнем към най-древното убийство в историята — братоубийството на Каин, за да си го припомним: съчетанието от завист, алчност и амбиция са тласнали Картрайт към отстраняването на единствения му съперник. Картрайт и Уилсън работели в автосервиза „Уилсън“ на Майл Енд Роуд. Гаражът е собственост на бащата на починалия, господин Джордж Уилсън, който смятал да се оттегли в края на годината, след като прехвърли бизнеса на единствения си син Бърнард. Господин Джордж Уилсън е направил писмено изявление, деклариращо намерението му, което беше прието от защитата, така че той няма да бъде призоваван за свидетел. Дами и господа съдебни заседатели, по време на този процес ще установите, че двамата младежи имат дълга история на съперничество и единоборство, простираща се назад във времето чак до ученическите им години, и че след премахването на господин Уилсън Картрайт е смятал да се ожени за дъщерята на шефа си и така да поеме сам процъфтяващия бизнес. Нещата обаче не се развили според плана му и след ареста се опитал да прехвърли вината върху невинен свидетел — човека, изтичал навън, за да види какво е предизвикало писъка на госпожица Уилсън. За нещастие на Картрайт в плана му не влизала появата на четирима свидетели. — Пиърсън се усмихна на заседателите. — Дами и господа съдебни заседатели, щом чуете техните показания, ще отпаднат всичките ви съмнения относно вината на Картрайт в това отвратително престъпление. — Той се обърна към съдията. — С това приключва встъпителната пледоария на Короната, Ваша Светлост. — Пиърсън подръпна отново реверите си и продължи: — С Ваше позволение ще призова първия свидетел.

Съдия Саквил кимна.

— Призовавам господин Спенсър Крейг — произнесе високо Пиърсън.

Дани Картрайт видя как разсилният отвори вратата в дъното на залата, излезе и извика:

— Господин Спенсър Крейг!

Миг по-късно в залата влезе малко по-възрастен от Дани мъж в син раиран костюм с бяла риза и бледоморава вратовръзка. Колко различен изглеждаше от първата им среща.

Дани не бе виждал Спенсър Крейг през последните шест месеца, но не бе минал и ден, без да си го припомни ясно. Гледаше го предизвикателно, но Крейг не му обърна никакво внимание, сякаш не съществуваше.

Свидетелят мина през залата като човек, който много добре знае накъде се е запътил. Щом застана зад свидетелската банка, незабавно сложи ръка над Библията и произнесе клетвата, без дори да погледне подаденото му от пристава листче.

Пиърсън се усмихна на основния си свидетел и едва тогава сведе очи към подготвяните през последния месец въпроси.

— Името ви Спенсър Крейг ли е?

— Да, господине — отвърна той.

— И живеете на „Хамбълдън Терас“ четиридесет и три?

— Да, господине.

— Какъв сте по професия? — попита господин Пиърсън, все едно че не знаеше това.

— Адвокат.

— В коя област?

— Криминално право.

— Значи познавате достатъчно случаи на убийство?

— За съжаление да.

— Бих искал да ви върна към вечерта на осемнадесети септември миналата година, когато с група приятели сте се събрали на по питие в „Дънлоп Армс“ на „Хамбълдън Терас“. Надявам се, ще ни изясните какво точно се случи онази вечер.

— С приятелите ми празнувахме рождения ден на Джералд…

— Джералд? — прекъсна го Пиърсън.

— Джералд Пейн — уточни Крейг. — Стар приятел от Кеймбридж. Дружеска среща на бутилка вино.

Алекс Редмейн записа това. Трябваше да попита после колко са били бутилките.

Дани много искаше да разбере какво точно ще рече „дружеска“.

— Но за жалост не завърши като такава — напомни Пиърсън.

— Далеч не — съгласи се Крейг. Все още не бе погледнал към Дани.

— Моля, разкажете на съда какво се случи онази вечер — подкани го Пиърсън, гледайки бележките си.

Крейг за първи път се обърна към заседателите.

— Както вече казах, пиехме вино по повод рождения ден на Джералд, когато чух високи гласове. Обърнах се и на масата в далечния ъгъл на помещението видях мъж, който седеше заедно с млада дама.

— Виждате ли този човек сега в залата? — попита Пиърсън.

— Да — отвърна Крейг и посочи към подсъдимия.

— Какво се случи после?

— Той скочи на крака — продължи Крейг — и започна да крещи, като сочеше с пръст друг мъж на масата, който остана седнал. Чух другия да казва: „Ако си мислиш, че ще те наричам «шефе», когато поемеш щафетата от стария, нещо си се объркал“. Младата дама се опитваше да го успокои. Тъкмо щях да им обърна гръб, все пак скандалът нямаше нищо общо с мен, когато обвиняемият извика: „Да излезем вън да се разберем“. Приех, че се шегуват, но тогава мъжът, който каза това, грабна нож от бара…

— Разрешете да ви прекъсна, господин Крейг. Видяхте обвиняемия да взема нож от бара? — попита Пиърсън.

— Да, видях го.

— И какво стана след това?

— Тръгна към задната врата, което ме учуди.

— Защо?

— Защото съм редовен посетител на „Дънлоп Армс“, а не бях срещал там този човек.

— Не съм сигурен, че успях да проследя мисълта ви, господин Крейг — намеси се Пиърсън, който следеше всяка негова дума.

— Задният изход не се вижда от онзи край на помещението, където бе тяхната маса, но изглежда, той много добре знаеше къде отива.

— Разбирам — кимна Пиърсън, — моля, продължете.

— Миг по-късно другият мъж стана и бързо последва обвиняемия заедно с младата дама. Дори нямаше да си спомням всичко това, ако малко по-късно не се чу писък.

— Писък ли? — повтори Пиърсън. — Какъв писък?

— Силен женски писък — отвърна Крейг.

— И какво направихте?

— Незабавно хукнах към задната уличка. Опасявах се, че жената е в опасност.

— А така ли беше?

— Не, господине. Тя крещеше на подсъдимия и го молеше да спре.

— Да спре какво? — попита Пиърсън.

— Да бие другия мъж.

— Те биеха ли се?

— Да, господине. Мъжът, когото по-рано бях видял да размахва пръст и да вика, сега притискаше другия към стената, опрял лакът в гърлото му. — Крейг се обърна към заседателите и вдигна лявата си ръка, за да демонстрира.

— Господин Уилсън опитваше ли да се защити? — попита Пиърсън.

— Доколкото можеше, но обвиняемият отново и отново забиваше ножа в гърдите му.

— Какво направихте след това? — тихо попита Пиърсън.

— Обадих се на телефона за спешни случаи и оттам обещаха незабавно да изпратят полиция и линейка.

— Казаха ли нещо друго? — попита Пиърсън, поглеждайки към бележките си.

— Да — отговори Крейг, — предупредиха ме в никакъв случай да не доближавам човека с ножа, а да се върна в бара и да изчакам пристигането на полицията. — Той замълча за миг. — Изпълних инструкциите.

— Как реагираха приятелите ви, когато се върнахте в бара и им разказахте какво сте видели?

— Искаха да излязат навън, за да помогнат, но аз им предадох какво ме е посъветвала полицията и че ще е разумно при тези обстоятелства да се приберат.

— При тези обстоятелства?

— Аз бях единственият свидетел на целия инцидент и не исках да ги поставя в опасност, ако човекът с ножа се върнеше в бара.

— Похвална постъпка — отбеляза Пиърсън.

Съдията погледна прокурора неодобрително.

Алекс Редмейн продължаваше да си води бележки.

— Колко ви се наложи да чакате, преди да пристигне полицията?

— Много скоро чух сирената и след няколко минути през задната врата в бара влезе цивилен инспектор. Той показа значката си и се представи като инспектор Фулър. Съобщи, че жертвата е на път към близката болница.

— Какво стана после?

— Дадох показания и инспектор Фулър ме освободи да си вървя у дома.

— Така ли направихте?

— Да, прибрах се вкъщи. Живея само на няколкостотин метра от „Дънлоп Армс“. Легнах си, но не можах да заспя.