Затворник по рождение

Алекс Редмейн си записа „няколкостотин метра“.

— Напълно разбираемо — кимна Пиърсън.

Съдията отново го изгледа с неодобрение.

— Така че станах, отидох в кабинета си и записах всичко, което се беше случило по-рано вечерта.

— Защо сте го направили, след като вече сте дали показания на полицията?

— Опитът ми от вашето място, господин Пиърсън, ме е научил, че показанията, представяни от свидетелското място, често са разпокъсани, дори неточни, защото процесът започва няколко месеца след извършване на престъплението.

— Напълно вярно — потвърди Пиърсън, обръщайки нова страница в папката си. — Кога научихте, че Даниъл Картрайт е обвинен в убийството на Бърнард Уилсън?

— Прочетох съобщението в „Ивнинг Стандарт“ следващия понеделник. Там пишеше, че господин Уилсън е умрял на път за болница „Челси и Уестминстър“ и че Картрайт е обвинен в убийството му.

— Сметнахте ли това за край на случая по отношение на личното ви участие в него?

— Да, макар да знаех, че ако Картрайт не признае вината си, ще бъда призован като свидетел в предстоящия процес.

— Но се случи обрат, който дори вие, с целия си опит със закоравели престъпници, не сте очаквали.

— Несъмнено — отвърна Крейг. — Двама полицаи ме посетиха следобед на следващия ден, за да проведат втори разпит.

— Но вие вече бяхте дали устни и писмени показания на инспектор Фулър — отбеляза Пиърсън. — Защо им е трябвало да ви разпитват наново?

— Защото сега Картрайт обвиняваше мен в убийството на господин Уилсън и дори твърдеше, че аз съм взел ножа от бара.

— Сблъсквали ли сте се с господин Картрайт или господин Уилсън някога преди?

— Не, господине — отговори Крейг.

— Благодаря ви, господин Крейг. — Двамата се усмихнаха един на друг, преди Пиърсън да се обърне към съдията: — Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.

3.

Съдия Саквил насочи вниманието си към адвоката на другия край на скамейката. Той познаваше добре изтъкнатия баща на Алекс Редмейн, пенсионирал се наскоро като съдия във Върховния съд, но синът му не се бе явявал досега пред него.

— Господин Редмейн — напевно започна съдията, — желаете ли да разпитате свидетеля?

— Със сигурност — отвърна Редмейн, докато събираше записките си.

Дани си спомни как малко след като беше арестуван, един полицай го посъветва да си намери адвокат. Оказа се, че не е лесно. Той бързо разбра, че както автомеханиците, така и адвокатите таксуват на час, затова получаваш само толкова, колкото можеш да си позволиш. Той можеше да си позволи десет хиляди лири — сума, спестена през последните десет години, която бе смятал да използва като първоначална вноска за апартамента в Боу, където Бет, той и бебето щяха да живеят след сватбата. И последното пени беше погълнато още преди делото да стигне до съда. Юристът, когото избра, някой си господин Мейкпийс, беше поискал пет хиляди паунда авансово още преди да е свалил капачката на писалката си, и още пет хиляди, след като бе възложил делото на Алекс Редмейн — адвокатът, който щеше да го представя в съда. Дани така и не разбра за какво са му двама адвокати за едно и също нещо. Когато поправяше кола, той не караше Бърни да вдигне капака, за да погледне той двигателя, и със сигурност не би поискал депозит, преди да си донесе инструментите.

Алекс Редмейн му допадна още при първата им среща. Не само защото и той беше фен на „Уест Хам“, а защото въпреки изискания си акцент и оксфордската диплома никога не му говореше с пренебрежение.

Господин Мейкпийс му бе препоръчал да се признае за виновен в убийството, след като го бе изслушал и прочел обвинителния акт. Той бе уверен, че ще постигне споразумение с Короната, което да позволи на клиента му да се отърве само с шестгодишна присъда.

Дани отхвърли предложението.

Алекс Редмейн многократно кара Дани и годеницата му да се върнат към случилото се, търсейки несъответствия в разказите им. Не откри такива и се съгласи да го защитава дори след като парите бяха привършили.

— Господин Крейг — започна Алекс Редмейн, без да подръпва перуката и реверите си, — сигурен съм, че е излишно да ви напомням, че все още сте под клетва, което е допълнителна отговорност за един адвокат.

— Внимавайте, господин Редмейн — прекъсна го съдията. — Не забравяйте, че обвиняем тук е вашият клиент, а не свидетелят.

— Не знам дали ще сте убеден в това, когато стигнете до окончателен извод, Ваша Светлост.

— Господин Редмейн — отвърна рязко съдията, — не е необходимо да ми напомняте каква е ролята ми в тази зала. Вашата работа е да разпитвате свидетелите, а моята — да спазвам буквата на закона. И нека да оставим заседателите да решат каква да бъде присъдата.

— С позволението на Негова Светлост — каза Редмейн, обръщайки се към свидетеля, — по кое време вие и приятелите ви отидохте в „Дънлоп Армс“ онази вечер?

— Не си спомням точния час — отговори Крейг.

— Нека тогава да се опитам да опресня паметта ви. Седем часа? Седем и половина? Осем?

— Смятам, че беше някъде към осем.

— Значи сте пили вече три часа, когато са се появили клиентът ми, неговата годеница и най-близкият му приятел?

— Както вече казах пред този съд, не си спомням тяхното пристигане.

— Точно така — потвърди Редмейн, имитирайки Пиърсън. — Колко питиета обърнахте преди, да речем, единайсет?

— Нямам представа. Празнувахме трийсетия рожден ден на Джералд и никой не ги броеше.

— Е, след като установихме, че сте пили повече от три часа, да речем, че бутилките са били шест. Или седем? Дори осем?

— Най-много пет. Което не е кой знае какво за четирима души.

— Принципно бих се съгласил с вас, ако един от вашите приятели не беше отбелязал в писмените си показания, че е пил само диетична кола, а друг — чаша-две, защото бил с колата.

— Но на мен не ми се налагаше да карам, защото живея само на сто метра от „Дънлоп Армс“.

— Само на сто? — попита Редмейн и след като Крейг не отговори, продължи: — Казахте пред съда, че не сте забелязали други клиенти в бара, преди да чуете повишени гласове.

— Точно така.

— И тогава сте чули обвиняемия да казва: „Да излезем вън да се разберем“?

— Именно.

— А не е ли истина, че именно вие, господин Крейг, сте предизвикали разпрата с непростимите си подмятания към клиента ми? — Той погледна записките си. — „Като привършите с нея, аз и приятелите ми сме готови да й се изредим.“ — Редмейн чакаше отговор, но Крейг мълчеше. — Да смятам ли липсата на отговор за потвърждение?

— Нищо подобно, господин Редмейн. Просто не смятам, че въпросът ви заслужава отговор — надменно отвърна Крейг.

— Аз пък смятам, че заслужава, господин Крейг, защото съм убеден, че след като господин Уилсън ви е казал: „Що не се гръмнеш бе?“, именно вие сте му казали: „Да излезем вън да се разберем“.

— Мисля, че такъв израз отива много повече на клиента ви — отвърна Крейг.

— Или на подпийнал човек, който се перчи на приятелите си пред хубава жена?

— Налага се отново да ви напомня, господин Редмейн — намеси се съдията, — че клиентът ви е подсъдимият в това дело, а не господин Крейг.

Редмейн се поклони леко, но когато вдигна поглед забеляза, че заседателите попиват всяка негова дума.

— Господин Крейг — продължи той, — допускам, че сте излезли през главния вход и сте изтичали в задната уличка, за да се сбиете.

— Излязох на задната уличка едва когато чух писъка.

— Тогава ли взехте ножа от бара?

— Не съм правил такова нещо — рязко отговори Крейг. — Вашият клиент грабна ножа, преди да излезе навън, както вече ясно посочих в показанията си.

— Става дума за показанията, внимателно изготвени в нощта, когато не сте могли да заспите, нали? — попита Редмейн.

Крейг не отговори.

— Може би това отново е въпрос, който не заслужава отговор? — предположи Редмейн. — Някой от приятелите ви последва ли ви към задната улица?

— Не, никой.