Затворник по рождение

— Кажи истината.

9.

Усети, че му прилошава, когато очите им се срещнаха. Спенсър Крейг го наблюдаваше от галерията, където бяха местата за публиката. Дани отвърна на погледа му, застанал в центъра на ринга в очакване на гонга, обявяващ началото на първия рунд.

Когато Бет влезе — не беше я виждал от две седмици — Дани с облекчение си даде сметка, че тя ще е с гръб към Крейг, докато е на свидетелското място. Бет му се усмихна топло, докато произнасяше клетвата.

— Елизабет Уилсън ли е вашето име? — попита Алекс Редмейн.

— Да — отговори тя и неволно отпусна ръка върху корема си. — Обикновено ми казват Бет.

— Живеете на Бейкън Роуд в Боу, Източен Лондон, така ли?

— Да — потвърди тя.

— Починалият Бърни Уилсън е ваш брат, така ли?

— Да, така е.

— Работите като личен помощник на председателя на „Дрейк Марин Иншурънс Къмпани“ в лондонското Сити?

— Да, така е.

— Кога очаквате бебето? — попита Алекс.

Пиърсън смръщи чело, но знаеше, че не бива да прекъсва.

— След шест седмици.

Съдия Саквил се наведе над нея от мястото си и се усмихна.

— Бихте ли разказали на мен и на заседателите какво се случи онази вечер?

Тя кимна в знак на съгласие.

— Ако предпочитате, можете да седнете — продължи съдията любезно. — Когато човек е на необикновено място, може да се почувства зле.

— Благодаря ви — въздъхна Бет, отпусна се на дървената седалка в мястото за свидетели и почти се скри вътре.

— По дяволите — промърмори под нос Алекс Редмейн.

Сега вече заседателите нямаше да виждат нищо, освен главата и раменете й, а постоянното напомняне за нейното състояние бе скрито от погледа им. Трябваше да се досети, че Саквил ще предложи подобно нещо, и да предупреди Бет да не сяда. Дори да бе припаднала, целта щеше да е изпълнена.

— Госпожице Уилсън, бихте ли казали на съда какви са отношенията ви с обвиняемия?

— Двамата с Дани ще се женим следващата седмица — отговори тя.

В залата се разнесе въздишка на изненада.

— Следващата ли? — направи се на изненадан Редмейн.

— Точно така. Отец Майкъл го обяви в черквата по време на службата вчера.

— Но ако годеникът ви бъде осъден…

— Не можете да осъдите човек за нещо, което не е извършил — остро отвърна Бет.

Алекс се усмихна. Чудесно попадение. При това тя извърна лице към заседателите.

— Откога се познавате с обвиняемия?

— Откакто се помня. Семейството му винаги е живеело срещу нас. Ходехме и в едно училище.

— Смесената гимназия „Клемент Атлий“? — доуточни Редмейн, след като погледна записките си.

— Точно така — потвърди Бет.

— Значи го харесвате от дете?

— Дани обаче не ме забелязваше и почти не е говорил с мен, докато не завършихме училище.

Дани се усмихна за първи път този ден, спомнил си малкото момиче с плитчици, което все се въртеше около брат си.

— Правехте ли опити да говорите с него?

— Не. Не смеех. Но винаги стоях на тъчлинията и го гледах как играе футбол.

— Дани и брат ви от един отбор ли бяха?

— Още от училище — отговори Бет. — Дани беше капитан, а брат ми — вратар.

— Дани винаги ли беше капитан?

— О, да. Приятелите му дори го наричаха Капитан Картрайт. Беше капитан на всички училищни отбори — футбол, крикет и дори бокс.

Алекс забеляза, че един-двама от заседателите се усмихнаха.

— Разбираха ли се?

— Бяха най-добри приятели.

— Караха ли се често, както моят уважаван колега намекна? — Алекс погледна към прокурора.

— Само заради „Уест Хам“ или за някоя от приятелките на Бърни.

Един от заседателите се засмя.

— Но Дани не свали ли Бърни в първия рунд по време на шампионата на Клуба по бокс на момчетата от Боу стрийт миналата година?

— Така е, но той винаги е бил по-добрият, и си го знаеше. Дори ми каза веднъж, че ако случайно стигнат до финалите, ще е късмет, ако брат ми издържи до втория рунд.

— Значи между тях няма лоши чувства, както намекна уважаемият ми колега, господин Пиърсън.

— Че той откъде ще знае, след като не познава никой от тях?

Дани отново се усмихна.

— Госпожице Уилсън — строго се обади съдията. — Моля, концентрирайте се върху отговора на въпроса.

— А какъв беше той? — рече Бет, изчервена от неудобство.

Съдията погледна записките си.

— Имаше ли някакви лоши чувства между брат ви и обвиняемия?

— Не — рече Бет. — Нали ви казах, че бяха най-добри приятели?

— Казахте преди малко на съда, госпожице Уилсън — опита се да я насочи към конкретиката на делото Редмейн, — че не сте смеели да говорите с Дани, докато сте били ученици. И въпреки това сте решили да се омъжите за него.

— Така си е. — Тя обърна очи към Дани.

— И каква беше причината нещата да се променят?

— Когато Бърни и Дани завършиха училище, започнаха работа в автосервиза на баща ми. Аз завърших следващата година, след което записах колеж, а после и университета „Ексетър“.

— Който завършихте с отличен успех?

— Именно.

— Каква бе първата ви работа, след като приключихте с образованието си?

— Бях секретарка в „Дрейкс Марин Иншурънс Къмпани“ в Сити.

— С положителност сте можели да заемете и по-престижно място, като се има предвид квалификацията ви.

— Вероятно — призна Бет. — Но офисите на „Дрейкс“ са в Сити и не ми се искаше да се отделям много от дома.

— Разбирам. От колко години работите за компанията?

— Пет.

— През това време от секретарка достигнахте поста личен помощник на председателя, така ли?

— Да.

— Колко секретарки работят в „Дрейкс Иншурънс“? — попита Редмейн.

— Не зная точно, около стотина.

— Но тъкмо вас избраха за този пост.

Бет предпочете да замълчи.

— Кога за първи път се видяхте с Дани след завръщането ви в Лондон от университета?

— Много скоро след като започнах работа в Сити — отговори Бет. — Една събота сутрин мама ме помоли да мина да оставя обяд на баща ми в автосервиза. Дани беше там, пъхнал глава под капака на някаква кола. В началото си помислих, че не ме е забелязал, защото от мястото, където се беше заврял, вероятно виждаше само краката ми, но по едно време се опита да надникне и си удари тила в ръба на капака.

— Тогава ли ви покани да излезете за първи път?

— Ваша Светлост — нетърпеливо скочи на крака Пиърсън, — имам чувството, че се намираме на репетиция на любителска театрална група.

Ходът на Алекс бе дал резултат. Съдията, станал свидетел през последните десет години на подобни разпити от страна на Пиърсън, вероятно тайно потриваше ръце, че някой излиза със същия номер на хитрия прокурор, но все пак се наведе напред и отбеляза:

— Господин Редмейн, ще ви помоля да задавате въпроси на свидетелката, а не да подсказвате очакваните от вас отговори, така че госпожица Уилсън просто да се съгласява с вас.

— Моля за извинение, Ваша Светлост — кимна Редмейн. — Ще внимавам за в бъдеще.

Съдия Саквил смръщи чело, припомняйки си, че бащата на младия адвокат го бе уверявал в същото, и то също толкова неискрено.

— Кога беше следващият път, когато се срещнахте с обвиняемия? — попита Редмейн Бет.

— Същата вечер. Покани ме в „Хамърсмит Пале“ — обясни тя. — Двамата с брат ми се отбиваха там всяка събота вечер, където, както Бърни обичаше да казва, било претъпкано.

— И колко често се виждахте след тази първа среща?

— Почти всеки ден, докато не го задържаха.

— Искам да ви върна към вечерта на осемнайсети септември миналата година — подхвана Редмейн. — Моля ви да разкажете със свои думи на съдебните заседатели какво се случи тогава.

— Идеята беше на Дани — да отидем да хапнем в Уест Енд, тъй като случаят бе по-специален.

— И какво беше по-специалното?

— Възнамеряваше да ми направи предложение.

— Откъде сте знаели?

— Чух брат ми да разказва на майка ми и баща ми, че Дани се е изръсил две месечни заплати за пръстен. — Тя протегна лявата си ръка, така че заседателите да видят златния й пръстен с диамант.