Тайната на Торинската плащаница

126

ФРАНЦИЯ

Когато слиза от колата, Ник подушва солената вода и чува рева на средиземноморските вълни, които се разбиват на пяна в мрака от лявата му страна. Може би има някаква поличба в това, че разследването му започна сред дюните на Манхатън Бийч и може би ще завърши на пясъчните брегове на Лазурния бряг.

Във въздуха като че ли има някакво напрежение. Напрежение, което не е чувствал от деня, в който остави телефона в апартамента си и видя, че жена му и детето са излезли без него.

Усещане за смърт.

Той се приближава до убиеца на Тамара. Приближава се до силата, която без угризения отнема невинни животи. От тази мисъл стомахът му се свива.

Едуар Брусар живее в голяма къща от началото на XX век. Сградата е добре осветена от жълтеникави лампи и се вижда ясно от историческата крайбрежна улица Променад дез англе. Разположена на ъглов парцел зад елегантна каменна ограда, тя е луксозен имот с дълги тесни прозорци и величествено двойно стълбище, чиито бели стъпала водят към грамадна махагонова входна врата.

Ник спира пред черна порта от ковано желязо. Натиска копчето върху месинговата пластина с името на собственика и зачаква.

От скрития високоговорител се чува френски глас – изискан и зрял глас на жена:

– Bonsoir. – Звучи повече като въпрос, отколкото като поздрав. – Qui est là?⁶

– Здравейте. Трябва да говоря с monsieur Брусар.

Тя отговаря на английски:

– Кой сте вие?

Над главата на Ник примигва лампичка. Той вижда, че е камера, свързана с домофона.

– Madame⁷, аз съм Ник Каракандес от полицейското управление на Лос Анджелис. – Изважда значката си и я показва към камерата. – Ето легитимацията ми. Ако искате, мога да ви дам телефона на началника ми в полицията.

Пращенето на микрофона спира и настъпва тишина. Ник оглежда улицата, докато чака. Слава богу, няма признаци, че го следят. Чува се електрическо бръмчене и портата се отваря. Той влиза и чува как двете крила спират и започват да се затварят зад него.

Когато стига основата на каменното стълбище, голямата входна врата се отваря и на прага се показва висок, достолепен мъж с прошарена коса и брада.

Това със сигурност е Едуар Брусар. Ник си позволява да се усмихне. Страхуваше се, че е закъснял. Почти се беше убедил, че ще намери още един накълцан труп, дори два.

– Monsieur⁸ Брусар?

– Oui⁹. Bonsoir. – Французинът бързо дръпва вратата зад себе си, опасявайки се, че жена му ще чуе нещо, което не трябва. – Какво искате?

Детективът пак показва значката си.

– Трябва да вляза и да поговорим. Мисля, че животът ви – и този на жена ви – е в опасност.

Брусар го поглежда скептично. Сигурно е чувал за крадци, които използват фалшиви полицейски карти, за да проникват в жилищата на богати хора. Ник прочита съмнението в очите му, затова добавя:

– Идвам от Торино. Марио Сакони беше убит. Мисля, че и двамата знаем причината.

Сянката на страха помрачава лицето на учения. Той отваря входната врата.

– Влезте.

Ник влиза във вестибюла, постлан с дебели рогозки от кокосови влакна. В единия ъгъл като тънък кафяв часовой стои антикварна закачалка.

Брусар заключва вратата и тръгва пред госта през лъскавия мраморен вестибюл, осветен от кристален полилей и с големи огледала със златни рамки по стените. Натиска лъснатата месингова дръжка на бяла врата и влиза в кабинет без прозорци.

– Можем да говорим тук. Безопасно е.

Ник поглежда облицованите с дъбова ламперия стени и си представя, че зад тях има сейфове, шкафове и чекмеджета, пълни с улики по дела за установяване на бащинство и доказване на престъпления.

– Бих искал и съпругата ви да дойде – казва той.

Брусар се намръщва:

– Защо?

Детективът разтваря якето си и показва беретата.

– За да ви защитя. Ако убиецът на Марио дойде и сте в различни стаи, поне единият от вас ще умре.

⁶ Добър вечер. Кой е? (фр.) – б. пр.

⁷ Госпожа (фр.) – б. пр.

⁸ Господин (фр.) – б. пр.

⁹ Да (фр.) – б. пр.

127

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

В стаята за разпити е много по-неуютно, отколкото в „Пържолите на Джо“, но след една цигара и чаша кафе Харисън продължава да говори и да пише имената на клиентите си. В интерес на истината тази полицайка ѝ допада. Не е гаднярка като повечето си колеги. Може би защото работи в „Убийства“, а не в „Наркотици“ или в „Нравствена полиция“.

– Май това е всичко.

Джени подава листа с набързо надраскани имена към Мици. Шест имена и адреса.

– Мислиш ли, че някой от тях би искал да нарани Ким? – пита детективката.

Харисън прокарва пръсти през косата си, сякаш се проверява за въшки. Главата пак я боли. От самата мисъл за Ким, просната мъртва на пода, започва да я стяга.

– Може би Марлън.

– Сутеньорът?

Джени кимва и дръпва от почти допушената цигара.

– Бил ли ви е?

– Не повече от всеки друг.

– Лошо ли?

– Мен ли? Нищо особено – по някой и друг шамар, когато много приказвам. Но веднъж побесня и счупи два зъба на Ким.

Този коментар напомня на Мици за Алфи и тя за първи път изпитва истинска радост, че се е отървала от него.

– Обаче плати коронките – добавя Харисън с усмивка. – Бяха готини. Сигурно е решил, че няма да печели повече от нея, ако не ѝ ги направи. Така де, никой няма да се съгласи да му духа вампир, нали?

На Мици ѝ се приисква хубаво да издуха Марлън – да издуха главата му от раменете с 45-калибров пистолет.

– Да оставим сутеньора. Какво ще кажеш за настоящите и бивши гаджета на Ким. – Полицайката подава нов лист хартия на момичето. – Имена и адреси на всички сериозни приятели, които е имала през последните две години.

– Сериозни ли? – Джени се изсмива. – Де да имаше такъв късмет. Мъжете ѝ се лепяха като мухи.

– Постоянно ги сменяше?

– Да.

– Имаше ли някого, на когото много да държи?

Джени се замисля за момент.

– Имаше един. Ходиха шест месеца, докато жена му не разбра.

Мици почуква по листа.

– Името.

– Дерик Уотс. – Джени започва да пише. – Такъв грозник, че ако го видиш в тъмното, ще се надрискаш от страх.

– Защо го харесваше Ким?

– Не знам. Държеше се добре с нея. Купуваше ѝ разни неща. Не се срещат много такива мъже. Живее над магазина за плочки на „Източна шеста“ откъм магистралата за Помона. Не помня точно адреса. И внимавайте с госпожата, голяма е усойница.

– Ами семейството на Ким? Някакви вражди там?

– Както казах на униформения, тя нямаше близки. Изобщо не познаваше баща си, а майка ѝ я изоставила като дете във Вегас. Израснала е по домове и приемни семейства.

Вратата се отваря със скърцане и голямото лице на Дик Матюс се показва през пролуката.

– Фалън, ела за малко.

Мици поглежда Джени:

– Как да откажеш на такъв мъж?

Капитанът задържа вратата, докато тя излезе, после я затваря.

– Имаш ли новини от Ник Каракандес?

– Не, господин капитан.

– Тогава веднага издири този кретен и открий какви игрички си играе.

– Какво?

– Току-що ми се обадиха карабинерите от Торино. Днес нашият Ники и един частен детектив влезли с взлом в една къща, където впоследствие са намерени два трупа.

– Трупове?

Той я поглежда заплашително:

– Трябва ли да ти обяснявам какво означава „труп“?

– Не, господин капитан.

– Каракандес избягал, но преди това бърникал на местопрестъплението и откраднал веществени доказателства.

– Не може да бъде!

– Много си права, не може да бъде. – Матюс кимва към стаята за разпити. – Разкарай по-бързо тази отрепка, после намери нашето момче и оправи тази каша, преди да дойде комисарят и да ми скъса топките.