Тайната на Торинската плащаница

Пише кратка бележка, слага плика със снимките, които подозира, че са били пипани в хотелската му стая, запечатва колета и плаща с кредитната си карта. За всеки случай дава на служителя още двайсет евро и получава уверението му, че малката пратка ще отлети с първия самолет.

Преди да си тръгне, влиза в тоалетната и се измива. Предстои му дълго пътуване. Той се поглежда в огледалото, докато бърше лицето си със салфетка. Ако нещата се объркат, това може да е последният път, когато вижда отражението си.

115

ЛОС АНДЖЕЛИС

Старият зелен училищен автобус потегля и Мици още маха смутена след него и заминаващите момичета, когато ѝ се обажда Картър, за да ѝ каже, че са намерили нов труп.

Този сигурно е екстрасенс. Казва, че Привидението е закъсняло, и хоп, след двайсет и четири часа се оказва, че е бил прав. Нищо чудно, че го смятат за магьосник. Мици се качва в старата си кола и се опитва да не мисли за Алфи и момичетата, докато кара към Бойл Хайтс. Притесненията за Джейд и Амбър и разпаленият скандал в италианския ресторант още я измъчват. Надява се Джейд да забрави всичко поне за известно време, докато кара по снежните писти. Тя винаги е била момичето на татко – винаги ще бъде – и това ще създава трудности на всички.

Мици се пита дали не трябва да я пусне да го посети в затвора. Досега категорично изключваше такава възможност. От самата мисъл да остави дъщеря си да влезе през железните порти, ѝ се повдига Но може би ще се наложи да го преглътне. Ако Джейд иска – и ако Алфи се съгласи, – може би трябва да подкрепи момичето и да разреши срещата.

В крайна сметка лейтенант Фалън прогонва призраците на личните проблеми и успява да се съсредоточи върху работата. Картър не изглежда толкова лош, колкото му се носи славата. Вярно, не е много забавен, но професионализмът му е извън съмнение. Едно е сигурно – Мици се радва, че не тя води разследването срещу Привидението. От това, което прочете в докладите, убиецът е абсолютно луд. Стопроцентов социопат без капка милост.

Извършителят оставя отпечатъци, ДНК, кръв, косми и влакна от дрехи на всяко местопрестъпление. Сякаш не го интересува дали ще го заловят. Или по-скоро е толкова самоуверен, че е убеден, че хладната стомана никога няма да щракне около китките му.

Мици забелязва микробуса на Ейми пред старата кооперация. Радва се, че ще види приятелката си – дори при тези ужасни обстоятелства. Показва служебната си карта и минава. На стълбището навлича работен гащеризон и калцуни.

– Мици Фалън – представя се, когато влиза, и показва значката си. – Някой знае ли къде е детектив Картър?

Млада криминалистка, която събира косми от дивана, вдига глава и я поглежда:

– В спалнята с патоложката.

– Благодаря.

Картър и Ейми са в дъното на стаята, при главата на трупа.

– Взе ли си билет за „Мегамилиони“ тази седмица, детективе? – казва Мици, когато влиза. – Би трябвало – при тези ясновидски способности.

– Жена, трийсет и две годишна, казва се Ким Бас – обявява той, като почти се усмихва на коментара ѝ. Била е под наем, ако съдим по снимките и документите, които намерихме. Живяла е тук близо две години. Мъртва е от два-три дни. Доктор Чан ще ти обясни по-конкретно.

– Здравей, Миц. – Ейми я поглежда с искрена симпатия. – Жената е била удушена. Ела да видиш.

Мици минава покрай леглото и поглежда подутото лице на трупа, към което сочи приятелката ѝ.

– Виж тези белези на врата. Виждат се следи от лента с дебелина под два сантиметра. Мисля, че е удушена с тънък кожен колан за панталон, не с някой от онези, които обикновено се носят с дънки. – Патоложката се обръща и вдига ръце, за да демонстрира следващото си откритие. – Убиецът е стоял зад нея. Увил е колана около врата ѝ и е кръстосал ръце, за да постигне по-силен натиск. И тогава е дръпнал. – Ейми спира да жестикулира. – Сега погледни задната част на врата.

Мици се навежда.

– Виждаш ли допълнителните белези около гръкляна? Те са оставени от пръсти и кокалчета.

– Готов съм да се обзаложа, че я е обърнал по гръб и я е довършил с голи ръце – измърморва Картър. – Пряк контакт.

Мици си представя картинката:

– Искал е да гледа как умира.

– Не само. Искал е да почувства как умира. – Картър се навежда и се вглежда отблизо в белезите. – Отначало не бях сигурен, че е нашият човек, но този финал лице в лице ме убеди.

– Беше ли покрита? – пита Мици.

Картър кимва:

– Завита презглава, както обикновено. Няма съмнение, това е дело на Привидението.

116

ТОРИНО

Монахът шофира, когато телефонът му иззвънява. Очаквал е обаждането.

– Оставил си пълна каша. – Гласът на Карлота Капелини е спокоен, но личи, че е ядосана.

В съзнанието му се съживяват спомени. Кръвта на леглото, неспирният ален фонтан от все още тупкащото сърце на учения. Момичето, присвило колене в ембрионална поза, за да се защити. Стъклените ѝ очи, когато я обърна.

– Нямах време да почистя.

– Разбирам, но това не е добре. Сега привлякохме интереса на повече хората от необходимото. Не е здравословно.

– Съжалявам.

– Няма значение, станалото – станало. Получи ли информацията, която искаше?

– Да. Сега пътувам. Скоро ще приключва – всичко ще свърши.

– Va bene. Детективът, за когото ти казах, изчезна.

Ефрем си спомня обаждането от миналата нощ. Снимката, която му пратиха.

– Ник Каракандес?

– Si. Арестувахме партньора му, но Каракандес е избягал от къщата. Има кола, син фиат браво. Ще ти пратя номера на есемес. Не подценявай този американец. Не е глупав и има богат опит.

– Аз също.

– Тогава се погрижи да не останеш разочарован. Свърши си работата, и то бързо. Arrivederci⁴.

Монахът съжалява, че се наложи да излъже. Ще изпълни задачата, която му е поставила Карлота. Но преди това трябва да свърши нещо друго.

⁴ Довиждане (ит.) – б. пр.

117

Ник се връща при колата и прави така, че служителят от куриерската фирма да види, че отива към терминала на летището. Знае, че италианската гранична полиция вече има описанието и номера на паспорта му и няма шанс да напусне Торино със самолет.

Пет минути по-късно спира на паркинга на евтин хотел близо до летището и плаща за двуседмичен престой за колата на Гория. Карабинерите ще я намерят. Може би до два часа. Това забавяне обаче му стига, затова не е проблем.

Хваща автобуса до терминала и тръгва по табелите към района за връщане на коли под наем. Влиза бързо в зоната за приемане, където клиентите са на ръба на нервна криза, защото персоналът се тутка, а те ще изпуснат полетите си. Ник наблюдава внимателно и скоро забелязва най-мудно работещата компания и дори успява да различи националността на шофьорите. Италианците влизат в паркинга със скорост, уверено криволичат между другите коли и подсвирват с клаксон на служителите да побързат. За разлика от тях повечето чужденци се приближават неуверено и гледат внимателно табелите с надежда да са уцелили правилното място и да не се налага да губят време с излишни обиколки из летището.

Ник отива на най-дългата опашка за връщане и почуква на стъклата на няколко шофьори. Попада на различни националности – французи, германци, италианци. Накрая намира това, което търси – американец с жена си и двете си деца в чисто нов микробус рено. Изважда полицейската си значка, показва я на плешивия мъж около петдесетте и повдига коженото си яке така, че децата отзад и майка им на предната дясна седалка да видят добре беретата.

– Господине, ако обичате, слезте от колата и ми покажете документите си.

– Разбира се, господин полицай.

Дисциплинираният гражданин слиза. Той е с около една глава по-нисък и десетина килограма по-тежък от действащия извън правомощията си полицай.

Ник внимателно преглежда документите на Джон Хенри Уоткинс, докато шофьорът чака послушно като добре дресирано куче господаря си.