Затворник по рождение
Затворник по рождение читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
През последните няколко седмици в главата на Дани бе започнал да се оформя план за действие, който той не рискува да запише. Ако го хванеха, не му мърдаха нови двайсет години. Заспа.
Събуди се. Първата му мисъл беше за Бърни, чийто живот бе отнет така нелепо от Крейг и неговите измислени Мускетари. Втората беше за Ник, благодарение на когото сега получаваше втори шанс. И последната бе за Бет. Напомни си за кой ли път, че не бива вече да се вижда с нея.
Замисли се за утрешния, толкова важен ден. Щом се срещнеше с Фрейзър Мънро и разбере в какво точно се състоят непосредствените проблеми на Ник в Шотландия, щеше да се върне в Лондон и да се заеме с плана, който обмисляше през последните шест седмици. Беше доста наясно с възможностите да изчисти името си, но това нямаше да го спре да потърси друг вид справедливост — онова, което в Библията наричаха „възмездие“, а Едмонд Дантес: „отмъщение“. Все едно. Заспа.
Събуди се. Ще дебне жертвите си като хищник. Ще ги наблюдава от разстояние, докато се почувстват напълно сигурни и спокойни в естествената си среда. Спенсър Крейг — в съдебната зала, Джералд Пейн — в луксозния си офис на „Мейфеър“, Лорънс Девънпорт — на сцената. Тоби Мортимър, последният от Мускетарите, бе сполетян от смърт, по-мъчителна от тази, която друг би му приготвил.
Първо обаче трябваше да отиде в Шотландия, да се срещне с Фрейзър Мънро и да разбере ще успее ли да премине първото изпитание. Ако се провалеше, щеше да се върне в „Белмарш“ до края на седмицата. Заспа.
Събуди се. Първите слънчеви лъчи струяха през високото прозорче и хвърляха на каменния под светло петно, нашарено от сянката на металните решетки. Чучулига се опита да подхване весела песен, за да поздрави зората, но бързо отлетя.
Дани отметна зеления найлонов чаршаф и стъпи бос на пода. Отиде до стоманения умивалник, напълни го с хладка вода и внимателно се избръсна. След това се изми с тънко като люспа парче сапун. Колко ли време щеше да мине, преди миризмата на затвора да напусне тялото му?
Огледа се в малкото стоманено огледало. Облече затворническите си дрехи за последен път — чифт боксерки, бяла риза на тънки райета, джинси, сиви чорапи и спортните обувки на Ник. Приседна на ръба на леглото и зачака Паско да се появи с обичайното подрънкване на ключовете и редовния си поздрав: „Хайде, момче! Време е за работа“.
Но не и днес. Чакаше.
Когато най-сетне ключът прещрака в бравата и вратата се отвори, на лицето на Паско грееше широка усмивка.
— Добро утро, Монкрийф. Гледай по-весело и ме последвай. Трябва да вземеш личните си вещи от склада и да си тръгваш, че да ни оставиш на мира.
Докато крачеха по коридорите, Паско подхвърли:
— Времето се оправя. Ще имаш хубав ден. — Сякаш Дани щеше да ходи на море.
— Как да стигна до „Кингс Крос“? — попита Дани. Сигурен беше, че Ник не би знаел.
— Взимаш влака от „Плъмстед“ до Кенън стрийт и там се качваш на метрото до „Кингс Крос“.
Вече бяха пред складовете и Паско почука силно по двойната врата. След малко управителят им отвори.
— Добро утро, Монкрийф. Сигурно нямаш търпение. — Дани мълчеше. — Всичко съм ти приготвил — продължи Уебстър, свали две големи найлонови торби от рафтовете зад гърба си и ги стовари на плота. После изчезна някъде и се върна с голям кожен куфар, върху който въпреки праха личаха инициалите Н. А. М., изписани с черно. — Красива вещ. Какво означава това „А“?
Дани не можеше да си спомни — дали значеше Ангъс, името на бащата, или Алегзандър, името на дядото на Ник.
— Мърдай, Монкрийф — подкани го Паско. — Да не мислиш, че цял ден ще се мотая с теб.
Дани смело грабна торбите в едната си ръка, а куфара — с другата, но много скоро започна да спира на всеки няколко крачки и да сменя ръцете.
— Иска ми се да можех да ти помогна — едва чуто промълви Паско, — но ако го направя, никога няма да разбера края на историята.
Най-сетне стигнаха до килията и Паско отключи.
— Ще се върна да те взема след около час. Трябва да изпратя няколко момчета за „Олд Бейли“, преди да изпратим теб.
Вратата на килията за последен път се затръшна пред носа на Дани.
Той отвори куфара без да бърза и го сложи на леглото на Ал. Кой ли щеше да спи на това легло довечера? Някой несретник, когото тази сутрин ще изпратят в „Олд Бейли“ с надеждата, че заседателите няма да кажат „Виновен“. Изпразни съдържанието на торбите и се почувства като крадец, който прави преглед на плячката си: два костюма, три ризи, някакви кърпи с диагонална сплитка, очевидно нещо от военното снаряжение, заедно с два чифта високи спортни обувки — черни и кафяви. Избра тъмния костюм, който бе носил на погребението си, кремава риза, връзка на райета и чифт елегантни черни мокасини, които въпреки изминалите четири години, нямаха нужда от боя.
Дани Картрайт застана пред огледалото и се взря в образа на Никълъс Монкрийф, офицер и човек от по-висша класа. Почувства се като измамник.
Сгъна затворническите дрехи и ги остави в края на леглото на Ник. Все още мислеше за него като за леглото на Ник. Нагъна старателно останалите дрехи в куфара и едва тогава бръкна под леглото и извади дневниците, заедно с купчината писма с подател Фрейзър Мънро. Двайсет и осем писма, които Дани знаеше почти наизуст. Когато всичко беше прибрано, отвън останаха само няколко лични вещи на Ник и снимката на Бет на стената. Той внимателно отлепи целофана, преди да я прибере във вътрешния джоб на куфара. Дръпна ципа, затвори капака и остави куфара до вратата на килията.
Седна до масата и се загледа във вещите на приятеля си. Закопча на китката си тънкия лонджин на Ник — подарък от дядо му. От вътрешната страна на капака бе гравирано „11.7.91“ — двайсет и първия рожден ден на Ник. Сложи си златния пръстен с монограма на семейство Монкрийф и се загледа в черния кожен портфейл. Още повече се почувства като крадец. Намери вътре седемдесет паунда в брой и чекова книжка на банка „Кътс“, върху която бе отпечатан адресът на офиса им на „Странд“. Прибра портфейла във вътрешния джоб на сакото си, обърна пластмасовия стол към вратата и зачака Паско. Беше готов за бягството. Докато седеше така, си спомни една от любимите фрази на Ник: „В затвора времето и приливът чакат всеки“.
Бръкна под ризата и напипа малкия ключ, закачен на сребърната верижка на врата му. Така и не успя да разбере за къде е. Така или иначе, той му бе отключил вратата на затвора. Беше изчел старателно близо хилядата страници на дневниците с надеждата да открие поне намек за предназначението му. Ник явно бе отнесъл тайната си в гроба.
Сега един съвършено различен ключ прещрака в бравата, вратата се отвори и пред него застана Паско. Беше сам. Дани почти очакваше да чуе: „Добър опит, Картрайт, но нали не очакваш да се измъкнеш толкова лесно?“. Човекът обаче рече простичко:
— Време е, Монкрийф. Побързай.
Дани стана, взе куфара и излезе на площадката. Не се обърна към тясното помещение, негов дом през последните две години. Последва надзирателя по коридора и след това надолу по спираловидната стълба. В края на блока го посрещнаха с възгласи и поздрави онези, които скоро щяха да излязат, както и другите, които вече никога нямаше да бъдат свободни.
Продължиха по синия коридор. Беше забравил колко дълга е поредицата от двойни врати между Блок „Б“ и приемното, където, седнал зад бюрото си, го чакаше Дженкинс.
— Добро утро, Монкрийф. — Дженкинс си имаше един глас за постъпващите и друг за тези, които напускаха. Погледна в голямата книга пред себе си и додаде: — Виждам, че през последните четири години си спестил двеста и единайсет паунда, полагат ти се и четирийсет и пет при напускане. Това прави общо двеста петдесет и шест.
Бавно и старателно, той преброй банкнотите, преди да ги подаде на Дани.
— Подпиши се тук.
Дани сложи подписа на Ник за втори път тази сутрин и едва тогава прибра парите в портфейла.
— Освен това имаш право и на транспортен ваучер за коя да е част от страната. Естествено, само в едната посока, нямам желание да те виждам отново тук. — Затворнически хумор.