Затворник по рождение

36.

Дани прекарваше всяка свободна минута в четене на дневниците на Ник, докато се убеди, че вече знае всичко за своя приятел.

Големия Ал, който бе служил с Ник близо пет години, преди да ги изправят пред военен съд и да ги хвърлят в „Белмарш“, попълни някои празноти, включително и такива как трябва да се реагира при среща с хора от „Камерън Хайлендърс“ или как да разпознае вратовръзка на взвода от трийсет крачки. Обсъждаха до безкрай първото, което Ник би направил след освобождаването си.

— Ще отиде направо в Шотландия — категоричен бе Големия Ал.

— Имам само четирийсет и пет паунда и еднопосочен ваучер за пътуване с влак.

— Господин Мънро ще се погрижи. Нали си спомняш какво каза Ник, когато се върна. Че ти би се справил много по-добре от него.

— Ако бях на негово място.

— Ти си на негово място — напомни Големия Ал. — Ник е свършил по-голямата част от работата, така че Мънро не би трябвало да е проблем. Просто трябва да помниш, че когато те види за първи път…

— За втори.

— … видял е Ник само за около час и ще очаква да види сър Никълъс Монкрийф, а не някой непознат. Големият проблем ще настане, когато трябва да решиш какво ще правиш след това.

— Ще се върна в Лондон — отговори Дани.

— Само стои далеч от Ийст Енд.

— Милиони лондончани не са стъпвали в Ийст Енд. Може и да нямам представа къде е „Болтънс“, но съм убеден, че е на запад от Боу.

— И какво ще правиш, когато се върнеш в Лондон?

— След като видях собственото си погребение и колко страда Бет, със сигурност ще се погрижа тя да не е единственият човек, който мисли, че не аз съм убил брат й.

— Също като онзи французин, за който ми разказа… как му беше името?

— Едмонд Дантес — отговори Дани. — И аз като него няма да се успокоя, докато не отмъстя на хората, чието коварство съсипа живота ми.

— Ще ги очистиш ли?

— Не. Би било прекалено лесно. Трябва да страдат. И ще се постарая да ги сполети, както казва Дюма: съдба, по-страшна от смъртта. Ще имам предостатъчно време да измисля как ще стане.

— Няма да е зле да включиш и Лийч в списъка.

— Защо? Какво ме засяга той?

— Според мен той уби Ник. Не мога да се сетя за причина, поради която Ник да си сложи въжето шест седмици преди да го пуснат.

— Защо му е на Лийч да убива Ник? Ако се е карал с някого, това бях аз.

— Целта му не е била Ник — обясни Ал. — Забрави ли, че тогава ти носеше и пръстена, и часовника, и верижката на Ник, защото той отиде да вземе душ?

— Искаш да кажеш, че…

— Лийч уби не онзи, когото искаше.

— Само защото настоявах да върне книга от библиотеката?

— За това стоя в карцера.

— Значи това е достатъчна причина да убие някого, така ли?

— Най-вероятно не. Можеш да си сигурен обаче, че Крейг не е платил за касетата, която получи. Обзалагам се, че не си в списъка на господин Хаген за коледни поздравления.

На Дани никак не му се искаше да мисли, че, макар и неволно, е станал причина за смъртта на Ник.

— Не се тормози, Ник. Само да излезеш и Лийч ще го сполети съдба, по-лоша от смъртта.

Спенсър Крейг нямаше нужда да чете менюто, защото това бе любимият му ресторант. Шефът на салона бе свикнал да го вижда с различни жени — случваше се по няколко пъти в седмицата.

— Извини ме за закъснението — рече Сара, докато се настаняваше срещу него. — Един клиент ме задържа.

— Много работиш — отбеляза Крейг. — Както обикновено.

— Този специално винаги определя среща за час, но очаква да съм свободна за целия следобед. Не успях дори да отскоча до нас, за да се преоблека.

— По нищо не личи — отговори Крейг. — За мен бялата шемизета, черната пола и черните чорапи винаги са били неустоими.

— Виждам, че не си загубил нищо от предишния си чар — отбеляза Сара и отвори менюто.

— Тук храната е превъзходна и мога да ти препоръчам…

— Вечер си поръчвам само едно блюдо — сподели Сара. — Едно от златните ми правила.

— Помня твоите правила още от Кеймбридж — въздъхна Крейг. — Те са причина и ти да бъдеш винаги първа, а аз — втори.

— Но пък ти беше страхотен спортист. Доколкото си спомням, нямаше отличие в бокса, което да не си получил.

— Чудесна памет.

— Каза Червената шапчица. Между другото как е Лари? Не съм го виждала от вечерта на премиерата.

— Аз също — призна Крейг. — Изглежда няма време да излиза вечер и да участва в представления.

— Дано не се е разстроил много от коментарите на критиката.

— Не виждам защо ще им обръща толкова внимание. Актьорите са като адвокатите — има значение само мнението на журито, респективно на заседателите. Никога не ме интересува мнението на съдията.

Келнерът се появи до масата им.

— Ще взема „Джон Дори“ — съобщи Сара, — но, моля ви, без сос, дори отстрани.

— За мен стек — съвсем леко изпечен — поръча Крейг и върна менюто на келнера. Обърна се към Сара и каза: — Прекрасно е да те видя след толкова време. — Особено като имам предвид не твърде приятните обстоятелства, при които се разделихме. Вината беше моя.

— Сега и двамата сме малко по-възрастни — напомни му тя. — Не си ли един от най-младите кандидати за титлата „кралски адвокат“?

Вратата на килията се отвори за изненада на Дани и Големия Ал, защото затворниците бяха по килиите си вече от час и се знаеше, че няма да има какво повече да правят до края на деня.

— Подал си писмена молба за среща с директора, Монкрийф.

— Така е, господин Паско — отвърна Дани, — стига да е възможно.

— Утре в осем сутринта ще те приеме за пет минути.

Вратата се затръшна без повече обяснения.

— С всеки изминат ден все повече заприличваш на Ник — промърмори Големия Ал. — Ако продължава така, скоро ще започна да ти отдавам чест и да ти викам „сър“.

— Давай, сержант — окуражи го Дани.

Гигантът се засмя, но не пропусна да попита:

— Защо си искал да се видиш с директора? Да не си променил решението си?

— Не, има две момчета в образователната програма, за които ще бъде добре да са в една килия. Основният им предмет е един и същ.

— Разпределението по килиите е работа на господин Дженкинс, защо ще отиваш направо при директора?

— Защото има още нещо.

— Какво?

— И двамата са подали молба да бъдат библиотекари и смятам да предложа в бъдеще да бъдат двама, иначе едното от момчетата ще трябва да хване парцала.

— Умно си го измислил, но нали не очакваш да се хвана на тази глупава лъжа?

— Не, не очаквам.

— Ако се опитваш да преметнеш стар войник като мен, поне го прави от засада или подготви по-добра история.

— Попитат ли те защо искаш да се срещнеш с директора, ти какво би казал?

— Да си гледаш работата.

— Имаш ли нещо против да те закарам у вас? — попита Крейг, когато келнерът се появи, за да му върне кредитната карта.

— Стига да ти е на път — каза Сара.

— Надявам се да е — отвърна Крейг с добре тренираната интонация на професионален сваляч.

Тръгнаха и на вратата Крейг й държа палтото. След това я улови под ръка, за да прекосят улицата, където бе оставил поршето си. Отвори вратата пред нея и се възхити на елегантните й крака, докато тя сядаше.

— „Чейен Уолк“, нали? — попита той.

— Откъде знаеш? — зачуди се тя, докато закопчаваше колана.

— Лари ми каза.

— Но нали преди малко спомена, че…

Крейг запали мотора, остави го да загрее няколко секунди и даде рязко газ. На първия ъгъл зави така, че Сара политна към него. Лявата му ръка се озова на бедрото й, но тя леко я отстрани.

— Извинявай — промърмори Крейг.

— Няма проблем.

Все пак той повтори номера на следващия завой и този път тя беше по-категорична. Спенсър не си позволи да го направи трети път до края на пътуването, докато най-сетне не спря пред жилището й на „Чейен Уолк“.