Затворник по рождение

Изведнъж зави сирената и след миг надзирателите се разкрещяха:

— По килиите! Веднага!

Вратата се отвори с трясък и един от надзирателите подаде глава.

— Монкрийф, къде е Големия Ал?

Дани дори не си направи труда да го поправи. Щеше да се наложи дълго да обяснява, защото часовникът и сребърната верижка, които Ник му бе дал на съхранение, бяха на него. Ето защо отговори само:

— В болницата.

Вратата се тръшна и Дани се зачуди, защо униформеният не попита и за него? Навън се вдигаше такава врява, че му беше трудно да се съсредоточи. Предположи, че сигурно някой от превъзбудените от победата на англичаните затворници е трябвало да бъде отведен в карцера. След минути същият униформен отвори отново вратата и пусна пред себе си Големия Ал.

— Здрасти, Ник — някак припряно и доста високо поздрави Ал, преди вратата да се затвори.

— Какво ти става? — попита Дани.

Гигантът сложи пръст пред устните си и седна на капака на тоалетната чиния.

— От дупката във вратата не могат да ме видят само ако седя тук. Така че глей си в листа и не се озъртай.

— Ама защо…

— Не си отваряй устата! Само слушай. — Дани взе послушно писалката и се направи на много съсредоточен. — Ник се е обесил.

Дани усети, че ще повърне.

— Но защо…

— Казах ти да не говориш. Намерили са го обесен на душа.

— Не може да бъде — изстена Дани и блъсна с юмрук по масата.

— Млъкни бе, тъпак, и ме чуй! Бях в кабинета, когато двама шибаняци влетяха и извикаха на сестрата: „Ела бързо, защото Картрайт се е обесил“. Знаех, че не може да е вярно, защото минути преди това те видях да зяпаш мача. Нямаше кой друг да е, освен Ник. Винаги ходи да вземе душ, когато няма кой да му се мота.

— Защо…?

— Не се мъчи да си отговаряш, Дани Бой. Ония тримата изтичаха навън и останах сам няколко минути. Тогава дойде друг надзирател и ми каза да се прибирам. — Дани вече се бе овладял и слушаше внимателно. — Той ми каза, че ти си се самоубил.

— Много скоро ще разберат, че не съм аз…

— Не, няма — отвърна Ал, — защото имах достатъчно време да сменя имената върху болничните ви картони.

— Какво си направил?! — изуми се Дани.

— Чу ме много добре.

— Нали каза, че картоните винаги са заключени.

— Така е, но не и когато кабинетът е отворен, защото сестрата често ги поглежда, за да не обърка лекарствата. А тя излезе много бързо. — Навън се чуха стъпки и гласове и Ал млъкна, само процеди тихо през зъби: — Продължавай да пишеш. — След това се качи на леглото си.

Нечие око се появи в дупката на вратата и изчезна.

— Защо го направи бе, човек? — не мирясваше Дани.

— Когато проверяват кръвната група и пръстовите отпечатъци, ще решат, че си се обесил, защото не можеш да понасяш мисълта да останеш в тази дупка още двайсет години.

— Ник нямаше основание да се беси.

— Знам, но докато си мислят, че ти си онзи в душкабината, няма да има разследване.

— Това обаче не обяснява защо си сменил… — Дани замълча, преди да добави: — Значи след шест седмици ще мога да изляза оттук?

— Ей, загря най-сетне.

Осъзнал какво води след себе си дръзката постъпка на Ал, Дани така се изплаши, че пребледня като платно. Вдигна очи към снимката на Бет. Дори да се измъкнеше, нямаше да може да я вижда. Щеше да се наложи да прекара остатъка от живота си като Ник Монкрийф.

— Не ти ли мина през ум първо да ме попиташ?

— Нямаше време. Не забравяй, че тук има само пет-шест души, които могат да ви различат, а след като проверят картоните, вече ще са готови да приемат, че ти си мъртвият.

— Ами ако ни хванат?

— И без това ще лежиш почти цял живот, а мен най-много да ме направят пак чистач. Голяма работа.

Дани мълча още известно време. Накрая рече:

— Не знам дали да се хвана с тая работа, но ако… Само ако…

— Няма време за „ако“, Дани Бой. Ще отворят тази врата след около двайсет и четири часа. Дотогава ще трябва да решиш дали ще си Дани Картрайт, който лежи тук за престъпление, което не е извършил, или Ник Монкрийф, който ще напусне след шест седмици. А и нека сме честни, навън ще имаш много повече шансове да изчистиш името си, отколкото тук. Да не говорим за копелетата, които пречукаха приятеля ти.

— Трябва да помисля — въздъхна Дани и понечи да се качи на горното легло.

— Не се застоявай много там — обади се Големия Ал. — Забрави ли, че Ник спи на долното легло?

34.

— Ник беше пет месеца по-голям от мен.

— Как пък го разбра? — попита Големия Ал неспокойно.

— Пише го в дневниците му — отвърна Дани. — Тъкмо стигнах до мястото, където описва моето пристигане в килията и вие двамата трябва да решите каква история да ми кажете.

Големия Ал смръщи чело.

— Цели две години съм бил сляп за нещо, което е било пред очите ми. — Големия Ал все така мълчеше. — Ти си бил онзи сержант, който е прострелял косоварите, когато взводът на Ник е охранявал сръбските затворници.

— По-лошо — обади се най-сетне Големия Ал. — Стана, след като капитан Монкрийф даде ясна заповед, на английски и на сръбски, да не се стреля.

— Ти реши да не я изпълниш.

— Няма смисъл да заповядваш на някого да не стреля, когато той вече го прави.

— Наблюдатели на ООН заявили в съда, че албанците са стреляли във въздуха.

— Да бе, видели са какво става от прозореца на хотелската си стая на отсрещната страна на площада.

— Но Ник го е отнесъл.

— Така е — съгласи се Ал. — Макар да разказах на военния следовател всичко, както си беше. Само че те предпочетоха да повярват на него.

— Все пак присъдата ти е за убийство.

— Но е само десет години, а не двайсет и две без шанс за намаляване.

— Ник много е писал за твоята смелост и как си спасил половината взвод, и него включително, докато сте били в Ирак.

— Преувеличава.

— Не е в негов стил — отбеляза Дани. — Но пък обяснява защо е решил да поеме вината въпреки неподчинението ти.

— Разказах в съда как беше — повтори Ал. — Въпреки това разжалваха Ник и го осъдиха на осем години за проявена небрежност при изпълнение на задълженията. Мислиш ли, че е минал и ден, без да се питам защо направи тази жертва за мен? В едно съм сигурен — че щеше да поиска да заемеш неговото място.

— Откъде знаеш?

— Чети, Дани Бой. Чети.

— Нещо не е наред в тази история — рече Рей Паско.

— Накъде биеш? — попита директорът на затвора. — И ти като мен чудесно знаеш, че няма нищо необичайно в това доживотен да се самоубие след отхвърляне на молбата му от Апелативния.

— Не и Картрайт. Има много неща, за които да живее.

— Няма как да знаем какво е ставало в главата му. Забрави ли как потроши килията, та трябваше да го затвориш в карцера. Да не говорим, че от седмици не иска да види годеницата си и детето. Не отваря и писмата й.

— Така е. Но дали е съвпадение, че се случи дни след като Лийч заплаши, че ще го пречука?

— Сам си записал в доклада си, че след инцидента в библиотеката не са забелязани да имат какъвто и да било контакт.

— Ето това ме тревожи — заяви Паско. — Ако си решил да ликвидираш някого, правиш всичко възможно да не те свързват с него.

— Лекарят потвърди, че смъртта на Картрайт е в резултат на счупване на врата.

— Лийч е в състояние да счупи врата на всекиго.

— Само защото не е върнал една книга в библиотеката?

— Но стоя в карцера цял месец за това.

— А какво за онзи запис, дето не ти дава мира?

— Не искам да се правя на много умен — поклати глава Паско, — но го усещам със стомаха си.

— Най-добре да попиташ стомаха си за още нещо, Рей, ако искаш да започна разследване.

— Няколко минути преди да открият тялото на Картрайт, Лийч се блъсна в мен съвсем нарочно.

— Какво от това?

— Носеше чисто нови маратонки.

— Е и?

— Забелязах, че преди началото на мача беше обут с гуменките, които получават тук. Как така изведнъж се оказа с нови адидаски? Не се връзва.