Затворник по рождение

— Колкото и да се възхищавам на способностите ти за наблюдение, това никак не е достатъчно.

— Косата му беше мокра.

— Рей, имаме две възможности — рече спокойно директорът. — Да приемем доклада на лекаря и да потвърдим пред началниците във вътрешно министерство, че е било самоубийство, или да повикаме полицията, за да започнат разследване. Ако се спрем на втората, ще имам нужда от нещо повече от мокра коса и чифт нови маратонки.

— Ами ако Лийч…

— Първият въпрос, който ще ни поставят, е защо, ако сме имали подозрения, че е отправял заплахи към Картрайт, не сме прехвърлили Лийч веднага в друг затвор.

На вратата се почука.

— Влез — каза високо директорът.

— Извинете, че ви прекъсвам — рече секретарката, — но мисля, че трябва незабавно да видите нещо. — Тя подаде лист хартия.

Началникът прочете написаното и едва тогава го подаде на Паско с думите:

— На това му викам доказателство.

Пейн показваше на един клиент апартамент на „Мейфеър“, когато мобилният му телефон зазвъня.

Обикновено, когато имаше ангажимент с потенциален купувач, не вдигаше, но сега на екрана се изписа името на Спенсър. Той се извини и отиде да говори в съседната стая.

— Добри новини — съобщи Крейг. — Картрайт е мъртъв.

— Мъртъв ли?

— Самоубил се е. Намерили са го обесен на душа в банята.

— Откъде знаеш?

— Страница седемнайсета на „Ивнинг Стандарт“. Оставил е и предсмъртно писмо. Край на проблема ни.

— Не и докато съществува онзи запис — напомни му Пейн.

— Кой ще се интересува от запис на вече мъртъв човек, който говори за друг мъртвец.

Вратата на килията се отвори и Паско влезе. Погледът му се задържа на Дани, но не каза нищо. Затворникът се бе зачел в дневниците. Бе стигнал до мястото, в което се описваше разговорът на Ник с господин Хърст от Съвета за предсрочно условно освобождаване. В същия ден бе и неговото дело в Апелативния съд. Денят, в който изпотроши килията и го затвориха в карцера.

— Хайде момчета, хапвайте и на работа. Монкрийф, много съжалявам за приятеля ти. Никога не съм вярвал, че е виновен. — Дани трескаво търсеше в главата си подходящ отговор, но Паско вече отваряше вратата на следващата килия.

— Той знае — тихо рече Големия Ал.

— Значи с нас е свършено — отговори Дани.

— Не мисля. По някаква причина не е убеден в самоубийството и има съмнения. Какво стана, та си промени решението?

Дани прелисти няколко страници и посочи с пръст нещо, което бе прочел преди малко: „Ако можех, бих си разменил мястото с Дани. Има право на свободата си повече от мен“.

35.

Стараейки се да е колкото се може по-незабележим, Дани стоеше в дъното на църковния двор и наблюдаваше как отец Майкъл прави кръстен знак.

Директорът на затвора бе дал разрешение Ник да присъства на погребението на Дани Картрайт в „Сейнт Мери“ в Боу. Бе отхвърлил молбата на Големия Ал под предлог, че остават четиринайсет месеца до изтичането на присъдата му, а и още не е получил разрешение за условно освобождаване.

Колата без отличителни знаци зави по Майл Енд Роуд и Дани се загледа през прозореца към познатите до болка места — магазинче за риба и пържени картофи, кръчмата „Краун енд Гартър“, кино „Одеон“, където всеки петък двамата с Бет сядаха на последните редове. Спряха на светофара при „Клемент Атлий“ и той стисна юмруци при мисълта за пропилените в училището години.

Опита се да не гледа, докато минаваха покрай гаража „Уилсън“, но не се сдържа. В двора имаше малко признаци на живот. Всеки би се замислил дали да надникне там, за да търси кола втора ръка. Неволно обърна очи към отсрещната страна на улицата, където се виждаха дълги редици лъскави мерцедеси, предлагани от усмихнати, добре облечени продавачи.

Директорът бе напомнил на Монкрийф, че макар да му остават само пет седмици до условното освобождаване, ще бъде придружаван неотлъчно от двама цивилни служители на затвора. Ако не спази някое от наложените ограничения, директорът няма да се поколебае да се обърне към Съвета за предсрочно условно освобождаване с предложение да преразгледат решението си, а тогава сигурно ще излежи и втората половина от присъдата си.

— Всъщност това вече ти е известно — завърши Майкъл Бартън. — Същите ограничения важаха и когато отиде на погребението на баща си само преди няколко месеца.

Дани мълчеше.

Въпросните ограничения се оказаха много удобни за Дани, защото налагаха да не общува със семейство Картрайт, с приятелите или с когото и да било от присъстващите. Всъщност до завръщането си в затвора нямаше право да говори с никого, освен с придружителите си. Перспективата за още четири години в „Белмарш“ бе достатъчен стимул за въздържание.

Паско и Дженкинс стояха до него, малко встрани от останалите опечалени, наобиколили гроба. Дани с облекчение установи, че дрехите на Ник са му съвсем по мярка. Само панталоните можеха да са с един пръст по-дълги. Макар никога досега да не бе носил шапка, тя му позволяваше да прикрие лицето си от любопитни погледи.

Отец Майкъл откри церемонията с молитва, по време на която Дани успя да огледа множеството — далеч по-многочислено, отколкото бе предполагал. Майка му беше бледа и изтерзана, сякаш бе плакала дни наред, а Бет беше толкова слаба, че роклята, която той чудесно помнеше, висеше на стопената й фигура. Само двегодишната му дъщеря Кристи не проумяваше сериозността на положението и тихичко си играеше край майка си. И, наистина, срещите й с баща й се брояха на пръсти, през големи интервали от време, така че най-вероятно тя дори не го помнеше. Дани много се надяваше споменът й за него да не е единствено от посещенията им в затвора.

Трогна се, когато забеляза, че бащата на Бет е свел глава. Непосредствено зад семейството се извисяваше високата фигура на елегантен млад мъж с черен костюм, стиснати устни и затаен гняв в очите. Дани се почувства виновен, че така и не намери сили да отговори на нито едно от писмата на Алекс Редмейн след произнасянето на присъдата.

Когато приключи с молитвите, отец Майкъл наведе глава, за да се приготви за речта си за покойния.

— Смъртта на Дани Картрайт е трагедия на нашето време — обърна се той към паството си, свел очи към ковчега. — Млад човек, загубил пътя си, който така се обърка в сложните лабиринти, че в крайна сметка отне живота си. Тези от нас, които добре го познаваха, все още не могат да повярват, че такъв деликатен и нежен човек е бил в състояние да извърши престъпление, и то спрямо най-добрия си приятел. Има все още хора в нашата енория — той отправи поглед към нищо неподозиращ полицай на входа на черквата, — които не са убедени, че полицията арестува когото трябва.

Избухнаха спонтанни аплодисменти. Дани с радост установи, че и бащата на Бет е сред хората, които приветстваха думите на пастора.

— Но сега — вдигна глава отец Майкъл — нека си спомним нашия син, млад баща, надарения лидер и спортист, защото мнозина от нас вярват, че ако беше жив Дани Картрайт, името му щеше да отекне далеч отвъд улиците на Боу. — Нови аплодисменти. — Но не била такава волята на Всевишния. И в своята божествена промисъл, той реши да прибере своя син, за да прекара остатъка от дните си с нашия Спасител. — Пасторът пръсна светена вода около гроба, докато ковчегът се спускаше в земята. — Почивай в мир, Дани!

Най-близките коленичиха, докато младежкия хор изпя подходящ за случая химн, а Алекс Редмейн и останалите чакаха да изразят съболезнованията си. Алекс сведе глава като в молитва и промълви няколко думи, които нито Дани, нито друг от присъстващите можа да чуе:

— Ще изчистя името ти, за да намериш най-сетне покой.

На Дани не беше разрешено да мръдне от мястото си, докато и последният от опечалените, включително Бет и Кристи, не се отдалечиха. Никой не извърна очи към него. Когато Паско се обърна да му каже, че е време да тръгват, видя, че лицето му е обляно в сълзи. Плачеше не само от скръб по скъпия си приятел Ник, но и заради привилегията да бъде сред малцината, които разбират колко обичани са били от близките си.