Ден за изповед

Към грубата реалност го върнаха двете снимки — неговата и на Дани — по първите страници на италианските вестници „Ил Месаджеро“ и „Ла Република“ във вестникарското павилионче до спирката. Той рязко се завъртя и тръгна в обратната посока.

Най-напред трябваше да се почисти, за да не привлича вниманието. На ъгъла отсреща забеляза малко кафене. Влезе, като се надяваше, че ще намери тоалетна, където да се измие и среши, за да има що-годе приличен вид.

Вътре имаше десетина души и никой не му обърна внимание. Барманът стоеше зад кафе машината с гръб към салона. Хари заобиколи, предполагайки, че ако има тоалетна, тя ще е в дъното. Оказа се прав, но вътре имаше някой и трябваше да почака. Той отстъпи назад, облегна се на стената до прозореца и се замисли какво ще прави сега. В този момент по тротоара отвън минаха двама свещеници. Единият беше гологлав, но другият носеше черна барета, килната наперено напред и настрани като на парижки художник от двайсетте години. Кой знае дали така бе модерно, или не, но щом един свещеник можеше да си го позволи, то защо не и втори?

Изведнъж вратата на тоалетната се отвори и отвътре излезе някакъв мъж. За миг той се вгледа в Хари, сякаш го бе разпознал, после отмина към салона.

— Buon giorno, padre — подхвърли мимоходом човекът.

— Buon giorno — отвърна Хари след него, после влезе в тоалетната и затвори вратата. Дръпна паянтовото резе и се обърна към огледалото.

Онова, което видя, го порази. Лицето му беше изпито, бледо и далеч по-брадясало, отколкото можеше да предполага. Бе напуснал Лос Анджелис в отлична форма. Осемдесет и пет килограма при ръст сто осемдесет и пет сантиметра. Личеше, че е отслабнал доста. Не знаеше точно колко, но в черните свещенически дрехи изглеждаше съвсем крехък. Загубата на килограми и брадата го променяха значително.

След като се изми, доколкото можеше, без да намокри превръзките, той навлажни косата си и я среса с пръсти. Зад гърба му дръжката на вратата затрака.

— Momento — инстинктивно изрече той и изведнъж се запита дали това е точната дума.

Отвън нетърпеливо почукаха и отново разтръскаха дръжката. Той дръпна резето и отвори. Някаква жена го изгледа сърдито. Изобщо не я смущаваше, че стои пред свещеник. Явно имаше спешна работа. Хари кимна любезно, стори й път, мина през кафето и излезе на улицата.

Вече двама души бяха зърнали лицето му; и двамата не го познаха. Но по-късно — след секунди или часове — можеха да видят снимката му и да си спомнят. А щом си спомнят, да повикат полицията. Трябваше час по-скоро да се отдалечи от кафенето.

39

Роскани тичаше покрай линията, следван от Скала и Кастелети. Преносими прожектори огряваха тунела. Наоколо гъмжеше от униформени полицаи с бронирани жилетки и автомати. Сред група служители от метрото чакаше водачът на мотрисата, който едва не бе блъснал беглеца.

— Бяха двама. Американецът и някакъв дребен човек с патерици.

Роскани научи новината по пътя от гарата към полицейското управление. Бяха му съобщили късно, почти час след произшествието. Водачът на мотрисата се оплака, че станало в най-натовареното време. Изплашил се да не е блъснал хората, спрял и се върнал назад, но не забелязал нищо. Докладвал за случая и продължил. Едва през почивката видял в „Ил Месаджеро“ снимката на Хари и разпознал човека от тунела.

— Сигурен ли сте, че е той? — настоя Роскани.

— Мярна се само за миг в светлината на фаровете. Но съм почти напълно сигурен. Имаше някаква превръзка на главата.

— Къде може да са отишли? — обърна се Роскани към един висок и мустакат служител от метрото.

— Къде ли не. В тази част има много стари тунели, отпаднали от експлоатация по една или друга причина.

Роскани се поколеба. Спирките от двете страни на отсечката бяха затворени, а пътниците прехвърлени на автобуси под зоркото наблюдение на полицейски кордон. Но не след дълго прекъсването щеше да наруши графика на цялото метро.

— Има ли карти на тези тунели?

— Да.

— Донесете ги. — Роскани се завъртя към Скала. — Тичай в хотелската стая на мистър Адисън. Намери някоя неизпрана дреха, която е носил наскоро. Донеси я колкото можеш по-бързо.

Скала го погледна и веднага разбра.

— Искаш да пуснеш кучета.

— Да.

Хари крачеше бързо по тротоара, вече облян в пот от юлската жега. Да избяга от кафенето не беше трудно. Ала където и да отидеше, снимката му го гледаше от всеки вестникарски щанд. Това бе не само страшно, но и някак неразбираемо, като че изведнъж се бе озовал на друга планета, където всички го търсят. Внезапно той спря, поразен от звука на собствения си глас. Минаваше край магазин за електроника. На витрината имаше десетки телевизори. От най-големите до най-малките. И всеки екран показваше него, седнал на табуретка, с тъмните очила и спортното сако, което бе оставил при Херкулес. Гласът му долиташе от малък високоговорител над входа на магазина.

Дани, моля те да дойдеш… Да се предадеш… Те знаят всичко… Моля те, направи го заради мен… Ела… моля те… Моля те…

Камерата се пренесе в телевизионно студио. Седнал зад бюрото, говорителят съобщаваше новините на италиански. Хари чу да споменават за него и Дани. Показаха кадри от убийството на римския кардинал. Тълпа от полицаи, линейки, за миг се мярна Фарел, мерцедесът на светия отец светкавично се отдалечи от местопрестъплението.

Изведнъж Хари откри, че и други хора са спрели на тротоара да гледат телевизорите. Той приведе глава и се отдалечи. Виеше му се свят. Откъде бе изникнал този запис? Смътно си спомняше слушалка и нечий глас, долитащ от нея. Спомни си как повтаряше думите, после реши, че нещо не е наред, и се опита да се противопостави. Тогава го удариха и пред очите му причерня. Сега разбираше какво е станало. Похитителите го бяха измъчвали, за да разкрие къде е Дани, а след като бе станало ясно, че не знае, го бяха принудили да говори пред видеокамера, преди да го убият.

Слезе от тротоара, изчака колите да минат и прекоси улицата. Като че ли не му стигаха снимките във вестниците, а сега го показваха и по всички телевизионни екрани в страната. Може би дори по целия свят. Слава богу, че носеше тъмни очила. Те щяха да прикриват лицето му. Поне отчасти.

Отпред се появи старинна стена със сводест портал. Спомни си как на отиване за срещата с Фарел колата бе минала през подобен портал. Запита се дали не е същата стена, дали не се намира някъде близо до Ватикана. Не познаваше Рим. Преди малко просто излезе от метрото и тръгна напред. Лоша работа — кой знае дали просто не обикаляше в кръг.

С бърза крачка навлезе в гъстите сенки под свода. За момент хладният полумрак му донесе облекчение от ярката слънчева светлина и юлския пек. После стигна до другия край и отново излезе под слънцето. И за втори път застина на място.

Само на една-две пресечки от него се бяха струпали полицейски коли. Конни полицаи удържаха тълпата на разстояние. Отстрани имаше няколко линейки, журналистически коли и две подвижни телевизионни станции.

Любопитни минувачи бързаха покрай него да видят какво става и той се отдръпна, опитвайки се да разбере къде е попаднал. Виждаше само широко кръстовище на няколко улици. Виа Ла Специа. Виа Санио. Виа Магна Гречиа. И Виа Апиа Нуова, на която стоеше.

— Какво става, отче? — попита младежки глас с нюйоркски акцент.

Хари трепна. Неусетно до него бе спрял хлапак с тениска, върху която имаше портрет на Джери Гарсия и надпис краят на мъртвите. Край момчето стоеше кръглоликата му приятелка. И двамата зяпаха развълнуваната тълпа.

— Не знам — каза той. — Съжалявам.

После се завъртя и тръгна обратно. Много добре знаеше какво става. Полицията го търсеше.

Крачеше с разтуптяно сърце, а насреща му бързаха хора. Край отсрещния тротоар отляво имаше просторна зелена морава, а зад нея голяма и очевидно старинна църква.