Ден за изповед

Роскани плъзна ръка по очите си. Какво означаваше това, по дяволите? Без допълнителна информация нямаше друг избор, освен да сметне убийството за съвпадение. Но не можеше. То бе прекалено близко до тукашните събития. И все пак какъв смисъл имаше да убиват партньора на Хари Адисън? Защото е знаел нещо за Хари? Или за отец Даниъл?

Роскани натрака на компютъра си официален отговор и го прехвърли на секретарката си за превод и изпращане до Харис/ФБР/Лос Анджелис. Благодареше на ФБР за помощта и молеше да го уведомяват лично за развоя на събитията, като препоръчваше — макар да не се съмняваше, че вече го правят — да разпитат всички приятели и колеги на Хари Адисън, за да проверят дали няма някаква обща нишка, нещо известно на част от тези хора и в такъв случай да ги предупредят, че животът им е в опасност.

Тъкмо привършваше, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Валентина Гори, специалистка по говорна терапия, която бе довел да анализира записа на Хари Адисън. Вече го бе изгледала няколко пъти и питаше дали Роскани има време да слезе при нея.

Лицето на Хари бе застинало върху големия екран, когато Роскани влезе, стисна ръка на Валентина и я целуна по бузата. Валентина Гори беше на петдесет и две години, червенокоса и все още много привлекателна, макар че неотдавна бе станала баба. Имаше диплома по логопедия от университета в Льовен, Белгия, през седемдесетте години бе изучавала мимика във френските театри, а след завръщането си в Италия работеше по озвучаването на чуждестранни филми, като същевременно даваше на карабинерите и полицията консултации по всички въпроси, свързани с говора. Беше израсла в един квартал с Роскани и познаваше всичките му роднини. Освен това, когато бе на двайсет и две, а той едва на петнайсет, тя му отне девствеността просто за да докаже, че не е чак такъв храбрец, за какъвто се мисли. Връзката им продължаваше и досега. Освен жена му тя бе единственият човек на света, способен да му се присмее право в очите.

— Мисля, че имаш право — каза Валентина. — Изглежда, че е искал или се е опитал да каже нещо точно преди края на записа. Но не съм съвсем сигурна. Може би просто вдига глава.

Тя насочи дистанционното към екрана и натисна един бутон. Устата на Хари започна да се отваря и Роскани чу глухото бучене на забавения му глас. Сетне дойдоха последните думи. Хари свърши, отпусна се, после вдигна глава с рязко, несръчно движение и отвори уста. Това бе краят на записа.

— Имам чувството, че се готви да изрече: „аз“.

Раздаде се бавно съскане като въздишка на пиян великан.

Роскани впи поглед в застиналия образ на Хари.

— Какво „аз“?

— Не съм сигурна. Може би в края просто се е почувствал уморен и е въздъхнал.

— Не, мъчи се да каже нещо. Опитай пак.

И Валентина опита. По кадри. На бавен ход. С половин скорост, после с нормална. Всеки път накрая се чуваше кратко съскане и записът свършваше.

Роскани я погледна.

— Нещо друго?… Колко хиляди филми си изгледала? Сигурно имаш идеи за това, което става.

Валентина се усмихна.

— Хиляди идеи, Отело. Стотици варианти. Но мога да разсъждавам само върху онова, което виждам. И чувам. А виждаме и чуваме уморен човек с наранена глава, който е изпълнил каквото са му наредили и иска да си почине. Може би дори да поспи.

Роскани рязко се завъртя към нея.

— Как тъй каквото са му наредили?

— Не знам. Просто така ми се струва. — Валентина му намигна. — Понякога всички ние вършим каквото се иска от нас, макар да не ни е по сърце.

— Не става дума за секс, Валентина — сухо каза Роскани.

— Не. — Валентина отлично разбираше, че сега не е време да го предизвиква. — Отело, аз не съм психолог, а просто една стара чанта, която е понаучила нещо в този живот. Гледам екрана и виждам човека да говори уж откровено, но ми звучи тъй, сякаш го върши по чужда воля. Като дете, което неохотно разчиства масата, за да го пуснат на улицата.

— Мислиш, че е направил записа против волята си?

— Не ме карай да си изсмуквам от пръстите, Отело. Прекалено е трудно. — Валентина се усмихна и положи ръка върху неговата. — Пък и не е моя работа. Ти му бери грижата.

44

Хари я видя да се приближава. Видя как пресича Пиаца Навона с бавна крачка, отпивайки кока-кола от пластмасова чаша. Беше със светлосиня пола, бяла блуза, висока прическа и тъмни очила. Приличаше на секретарка или туристка, унесена в колебания дали да отиде на среща, или да зареже поклонника си; всъщност можеше да е каква ли не, освен журналистка, тръгнала да разговаря с най-издирвания човек в Италия. Не личеше да води полицаи.

Тя заобиколи фонтана и отегчено се озърна наоколо. После погледна часовника си и седна на една каменна пейка близо до някакъв художник, който рисуваше с акварел. Все още неуверен, Хари изчака. Най-сетне стана, хвърли подозрителен поглед към художника и тръгна напред. Описа широка дъга, приближи се изотзад и небрежно седна на метър от нея, обърнат на другата страна. За негова изненада Адриана го погледна само за миг и извърна глава. Или бе много предпазлива, или брадата и костюмът вършеха по-добра работа, отколкото предполагаше. Въпреки отчаяното положение той изпита лека възбуда при мисълта, че не го е разпознала. Приведе глава към нея.

— Би ли желала младата дама да изчука един свещеник?

Адриана стреснато завъртя глава и за миг му се стори, че ще го зашлеви. Но тя само го сгълча на висок глас:

— Ако един свещеник желае да говори мръсотии пред някоя дама, би трябвало да го стори далеч от хорските уши.

Апартамент 12, както пишеше върху протрития ключодържател, беше на най-горния етаж в една пететажна сграда на Виа ди Монторо 47, само на десетина минути път от Пиаца Навона по посока към Тибър. Както обясни Адриана, жилището било на неин приятел, който в момента отсъствал от града. След тия думи тя рязко стана и се отдалечи, оставяйки на пейката пластмасовата чаша. Ключът беше вътре.

Хари влезе във фоайето, изкачи се догоре с малкия асансьор и откри апартамент 12 в дъното на коридора.

Щом влезе, той заключи вратата и се огледа. Апартаментът бе малък, но уютен, със спалня, хол, кухненски бокс и баня. В гардероба висяха мъжки дрехи — няколко спортни сака, панталони и два костюма. В скрина срещу леглото бяха сгънати пет-шест ризи, няколко пуловера, чорапи и бельо. В хола имаше телефон и малък телевизор. Нишата до прозореца бе приютила бюро с компютър и принтер.

Хари пристъпи до прозореца и предпазливо надникна към улицата. Всичко изглеждаше както преди малко. Минаваха коли, мотопеди, пешеходци.

Той свали сакото си, закачи го на стола и мина в кухнята. В шкафа до мивката откри чаша и понечи да си налее вода. Но не успя. Стаята се завъртя наоколо и той едва намери сили да си поеме дъх. Преживените вълнения и умората се стоварваха изведнъж с пълна сила. Истинско чудо бе, че още е жив. А намереното убежище му се струваше истински дар от боговете.

Най-сетне той събра сили да се наплиска с вода и му поолекна. Колко време бе минало, откакто напусна Херкулес и тръгна насам? Три часа? Четири? Не знаеше. Беше загубил напълно представа за времето. Погледна часовника си. Петък, 10 юли. Пет и десет след пладне. Осем и десет сутринта в Лос Анджелис. Той въздъхна дълбоко и завъртя очи към телефона.

Не. Не можеш. Дори не си го и помисляй. ФБР сигурно вече подслушваше всичките му домашни и служебни телефони. Ако се опиташе да позвъни, след част от секундата щяха да знаят къде се намира. А дори и да се свържеше с някого, без да го засекат, каква полза? Откровено казано, с какво можеше да му помогне, който и да било, дори и Адриана? Беше затънал в ужасяващ кошмар, само че наяве. Груба, жестока реалност.

И извън няколкото квадратни метра на този апартамент абсолютно нямаше къде да отиде, без риск да го хванат и предадат на полицията. А и тук… докога щеше да е в безопасност? Не можеше вечно да стои в тази квартира.