Ден за изповед

Стана и прибра апарата. Кръвното налягане беше същото както вчера, както и при идването й в Пескара. Не по-зле. Не по-добре. Просто същото. Тя отметна в картона, после свали престилката, облече лека памучна нощница и си легна с надеждата да поспи четирийсет и пет минути, най-много час. Машинално погледна часовника.

Беше осем и двайсет сутринта на 10 юли, петък.

35

Рим, същият час

Кардинал Маршано гледаше пресконференцията на малкия телевизор в библиотеката. Предаването бе пряко, импровизирано и изпълнено с гняв. Преди малко тълпа от репортери бе обкръжила колата на Марчело Талиа край централното полицейско управление и той излезе, за да отговори на въпросите им.

Заяви, че не знаел откъде е дошъл видеозаписът с обръщението на американския адвокат Хари Адисън. Не знаел и кой е съобщил за това на пресата. Нито пък как са излезли наяве снимката и предположенията около брата на Адисън — отец Даниъл Адисън, заподозрян в убийството на римския кардинал и смятан доскоро за загинал при експлозията в автобуса за Асизи, но според последните разкрития най-вероятно жив и укрит нейде в Италия. Да, наистина била обявена награда от сто милиона лири за всяко сведение, което би довело до арестуването на някой от двамата братя.

Изведнъж камерите се пренесоха в телевизионното студио, където привлекателна журналистка, седнала зад стъклено бюро, представи записа на Хари. След края му се появиха снимките на двамата братя и водещата обяви телефонен номер, на който да бъдат съобщавани всички сведения за тях.

Щрак.

Маршано изключи телевизора и се вгледа в екрана, помръкнал като света около него. В близките часове този свят можеше да стане още по-страшен, дори непоносим.

Скоро щеше да се изправи пред другите четирима кардинали от комисията по капиталовложенията на Светия престол и да им представи за ратифициране новия, съзнателно изопачен инвестиционен план.

През обедната почивка в един и половина Маршано щеше да повърви десетина минути от Ватикана до „Арамир“ — малко семейно ресторантче на Виале Анджелико. Там, в отделна стая на горния етаж, щеше да докладва на Палестрина за резултатите от съвещанието. От тези резултати зависеше не само „Китайският протокол“ на Палестрина, но и животът на Маршано, а заедно с него и животът на отец Даниъл.

Опитваше се да прогони тези мисли, тъй като се боеше, че могат да подкопаят твърдата му решителност и кардиналите да усетят неговата тревога. Но времето напредваше неумолимо и въпреки отчаяната му борба споменът пак се завръщаше, изпълнен с вледеняващ страх, сякаш го пращаше сам Палестрина.

И изведнъж се видя отново в женевския кабинет на Пиер Веген вечерта след взривяването на автобуса за Асизи. Телефонът иззвъня — търсеха него. Палестрина му съобщи, че отец Даниъл е бил между пътниците и вероятно е мъртъв, а веднага след това прозвуча — о, Господи! Маршано и до днес усещаше непоносимия натиск на думите, изричани от Палестрина с кадифено мек глас — „полицията е открила неопровержими доказателства, че отец Даниъл е отговорен за убийството на кардинал Парма“.

Маршано помнеше собствения си възмутен вик и спокойната усмивка на Пиер Веген, сякаш банкерът знаеше много добре за какво се обажда Палестрина. А гласът отсреща продължаваше невъзмутимо: „Нещо повече, ваше преосвещенство. Ако докладът ви пред Кардиналския съвет се провали и инвестиционните предложения бъдат отхвърлени, полицията скоро ще открие, че нишката от убийството на Парма не свършва с отец Даниъл, а води право към вас. Не бих се учудил, ако най-напред следователите запитат дали между вас и Парма не е имало любовна връзка. Естествено, възраженията ще бъдат напълно безполезни, тъй като ще има предостатъчно доказателства — бележки, писма с лично и крайно отвратително съдържание, открити в компютрите и на двама ви… Помислите си, ваше преосвещенство, как ще видите своето и неговото лице по страниците на вестници и списания, върху всеки телевизионен екран в цял свят… Помислете какъв жесток удар ще бъде това за Светия престол и как ще опозорите светата църква.“

Разтреперан от ужас и без изобщо да се съмнява кой е отговорен за взривяването на автобуса, Маршано мълчаливо остави слушалката. Палестрина беше навсякъде. Затягаше гайките, укрепваше своята власт. Ефикасен, спокоен, безмилостен. Далеч по-мощен, страховит и отвратителен, отколкото бе предполагал Маршано.

Маршано се завъртя в креслото и погледна през прозореца. Край отсрещния тротоар сивият мерцедес чакаше да го откара във Ватикана. Шофьорът бе нов, назначен от Фарел. Казваше се Антон Пилгер и имаше добродушна детска физиономия, но от пръв поглед личеше, че е човек на цивилната ватиканска полиция. Нова бе и икономката, сестра Мария-Луиза. Секретарите и началникът на деловодството също бяха подменени. От целия предишен екип оставаше единствен отец Бардони, и то само защото знаеше всички компютърни файлове и можеше лесно да се ориентира в общите данни, които споделяха с кабинета на Пиер Веген. Маршано знаеше, че щом новият инвестиционен пакет бъде одобрен, отец Бардони ще изчезне на свой ред. Той беше последният от верните му сътрудници и след неговото напускане Маршано щеше да остане съвсем сам в змийското гнездо на Палестрина.

36

Хари бавно се клатушкаше из тъмнината. Главата все още го болеше от удара на рикоширалия куршум. Притиснал гръб към грапавата стена на тунела, той опипваше напред със здравата си ръка, търсейки тежката врата. Трябваше да изчезне оттук, преди джуджето да се завърне. Кой знае кого можеше да доведе. Приятели? Полицаи? Какво означаваха шейсет хиляди долара за уродливото същество?

Къде беше вратата? Не можеше да е чак толкова далеч. Дали пък не я бе подминал в тъмното?

Той спря. Напрегна слух. Надяваше се далечният тътен на метрото да му подскаже къде се намира.

Тишина.

Бе изцедил силите си до капка, за да се облече, да събере нещата на Дани и да напусне леговището на Херкулес. Нямаше представа какво ще прави, след като избяга навън, но все щеше да е по-добре, отколкото да стои тук и да гадае какво си е наумил Херкулес.

И отпред, и отзад цареше непрогледен мрак. Сетне изведнъж зърна в далечината светла точица. Краят на тунела. Разтърсиха го тръпки на облекчение. Отново се притисна до стената и тръгна нататък. Светлината стана по-ярка. Той ускори крачка. Закачи с крак нещо твърдо. Спря. Опипа с крак. Стомана. Релса. Надигна глава. Светлината беше по-близо. В паметта му припламна спомен за машината, която бяха използвали неговите мъчители. Не, не можеше да е това. Къде се намираше? Нима още беше в ръцете им?

После усети как земята под нозете му забуча и се разтресе. Светлината връхлиташе право към него. Внезапно разбра! Беше попаднал в действащ тунел. Насреща летяха фаровете на мотриса. Той се завъртя и побягна обратно. Светлината ставаше все по-ярка. Хари се подхлъзна с левия крак по релсата и едва не падна. Чу пронизителния вой на свирката. После бясно скърцане на стомана — водачът бе натиснал спирачките.

Внезапно нечии груби ръце го сграбчиха и той отхвръкна към стената. Зърна как на сантиметри от него прелитат ярко осветени вагони. Смаяните лица на пътниците. После мотрисата отмина и със скърцане спря петдесетина метра по-нататък.

— Да не си полудял?

Херкулес бе застанал пред него и стискаше с желязна хватка сакото на Хари.

Из тунела отекнаха викове. Служители на метрото изскачаха от мотрисата и тичаха към тях с фенерчета.

— Насам.

Херкулес завъртя Хари и го блъсна в някакъв тесен страничен тунел. След миг го изтласка нагоре по желязна стълбичка и сам се изкатери с ловкостта на цирков артист, стискайки патериците под мишница.

Зад тях продължаваха да долитат викове. Херкулес гневно изгледа Хари, после го поведе по нов тесен тунел, задръстен с проводници и вентилационни тръби.

Почти цял километър вървяха така — Хари отпред, Херкулес плътно зад него. Накрая спряха на светло под една вентилационна шахта.