Ден за изповед

Но от няколко месеца насам започваше да усеща, че вместо практическото приложение на революционната идеология търси самия терористичен акт, или по-точно убийството. То не просто му носеше удоволствие, а го възбуждаше сексуално. До такава степен, че накрая замени самия сексуален акт. И всеки път — макар да не го признаваше дори пред себе си — чувството ставаше все по-мощно и по-приятно. Сякаш търсеше любовник, издебваше го и накрая го убиваше по най-изобретателния начин.

Беше ужасно. Непоносимо. Самата мисъл го ужасяваше. И същевременно го привличаше неудържимо. Отчаяно се мъчеше да отхвърли идеята, че е болен. Искаше да вярва, че просто е уморен или по-скоро се променя с навлизането в средната възраст. Но знаеше, че това не е истина, че има нещо сбъркано, защото все по-често губеше душевно равновесие, сякаш някаква част от него натежаваше над останалото. А най-лошото бе, че нямаше с кого да поговори, без риск да бъде заловен, предаден или опозорен по някакъв начин.

Внезапното бръмчене на телефона до лакътя му го върна към реалността. Побърза да отговори.

— Oui — каза той и продължи да говори на френски, като кимаше от време на време.

Новината, която чакаше, се състоеше от две части: първо, потвърждение, че потенциалните проблеми в Съединените щати са отстранени — ако Хари Адисън неволно или съзнателно бе съобщил опасни сведения на Байрън Уилис, това вече нямаше значение. Субектът беше премахнат.

Втората част бе по-трудна, защото изискваше подробни телефонни проучвания. Резултатът идваше много по-късно, отколкото се надяваше Кайнд.

— Да — каза накрая той. — Пескара. Тръгвам веднага.

33

7:50

— Топъл чай — каза Херкулес. — Можеш ли да преглъщаш?

Хари кимна.

— Да…

— Дръж с две ръце.

Херкулес поднесе чашата и помогна на Хари да я хване. Превръзката върху лявата ръка беше като грамадна ръкавица, затрудняваща и най-простото действие.

Хари отпи и се задави.

— Ужасно, нали? Цигански чай. Силен и горчив. Изпий го все пак. Ще помогне за раната и ще ти възвърне зрението.

Хари се поколеба, после изпи чая на големи глътки, като се мъчеше да не обръща внимание на вкуса. Херкулес го гледаше внимателно как пие, надничайки оттук-оттам като художник, който изучава модела си. Накрая дръпна празната чаша.

— Ти не си ти.

— Какво?

— Не си отец Даниъл, а брат му.

Хари се надигна на лакът.

— Откъде знаеш?

— Първо, от снимката в паспорта. Второ, защото полицията те търси.

Хари трепна.

— Полицията ли?

— Казаха го по радиото. Търсят те за убийство… Не онова, дето го е извършил брат ти. Римският кардинал е голяма работа. Но и твоята не е малка.

— За какво говориш?

— За полицая, мистър Адисън. За детектива на име Пио.

— Пио е мъртъв?

— Добра работа си свършил.

— Аз ли?…

В този момент си спомни всичко. Как Пио се озърташе към огледалото. Как остави пистолета на седалката. Как в същото време Хари видя камиона право отпред. Чу как собственият му глас крещи на Пио да внимава.

Спомни си и още нещо. Нещо, което сякаш не бе съществувало в паметта му до този момент. Звук. Ужасяващо мощен. Двукратен гръмотевичен грохот. Два пистолетни изстрела.

Сетне си спомни лицето. То се мярна и тутакси изчезна, като осветено от ярка лампа за хилядна от секундата. Беше бледо и жестоко. Леко усмихнато. И, кой знае защо, Хари си спомни най-дълбоките сини очи, които някога бе виждал.

— Не… — промълви той едва чуто. Замаяните му очи потърсиха Херкулес. — Не съм го направил.

— Няма значение, мистър Хари, дали си го направил, или не… Важно е само какво мислят властите, а те мислят, че си го сторил. В Италия няма смъртно наказание, но полицаите все ще намерят начин да те убият. — Изведнъж Херкулес се надигна. Подпря се на патерицата и изгледа Хари от горе на долу. — Казват, че си адвокат. От Калифорния. Печелиш пари от филмовите звезди и си много богат.

Хари се отпусна назад. Значи това беше. Херкулес искаше пари и щеше да го изнудва, заплашвайки с полицията. Защо пък не? Херкулес беше най-обикновен престъпник, живеещ в мръсна дупка под метрото, а Хари нямаше къде да бяга. Кой знае защо, му бе спасил живота, но при новия развой на събитията изведнъж откриваше, че е измъкнал от канала кокошка със златни яйца.

— Да, имам пари. Но не мога да стигна до тях, без полицията да разбере къде съм. Тъй че дори и да исках да ти ги дам, няма как.

— Няма значение. — Херкулес приведе глава към него и се ухили. — Вече си имаш цена.

— Цена ли?

— Полицията обяви награда. Сто милиона лири. Около шейсет хиляди долара. Много пари са, мистър Хари… особено за човек, който си няма нищичко.

Херкулес придърпа другата патерица, рязко се завъртя и както предния път бързо тръгна през мрака.

— Не съм го убил! — изкрещя Хари.

— Така или иначе, полицаите ще те убият!

Гласът на Херкулес прокънтя и заглъхна в далечния тътен на мотриса откъм края на неговия частен тунел. Сетне отново прозвуча шум от отваряне и затваряне на тежка врата.

Настана тишина.

34

Кортона, Италия

Мястото, където отведоха Майкъл Рурк, не беше болница, а частен дом, Каза Алберти, реставрирана селска каменна къща на три етажа, наречена на името на старинен флорентински род. Сестра Елена я видя през утринната мъгла, когато прекосиха желязната порта и поеха по дългата чакълеста алея.

След като напуснаха Пескара, те заобиколиха магистрала, А 14, караха известно време по А 24 и едва далеч на север излязоха пак на А 14. Продължиха по адриатическото крайбрежие до Сан Бенедето и Чивитанова Маркс, някъде след полунощ завиха на запад през Фолиньо, Асизи и Перуджа, а призори се изкачиха към хълмовете западно от тосканския град Кортона, където бе Каза Алберти.

Марко отключи портата, отвори я и тръгна напред по алеята, а Лука бавно караше след него. Пиетро, който ги бе настигнал с колата си, заключи портата, после избърза да влезе в къщата преди тях, като провери внимателно всичко, и едва тогава включи лампите и ги пусна да влязат.

След малко двамата мъже мълчаливо внесоха носилката в къщата и се изкачиха до голямата стая на втория етаж, където щяха да настанят Майкъл Рурк. Елена отвори капаците на прозорците и видя как слънцето се показва в далечината над нивите като огромна червена топка.

Долу Пиетро излезе от къщата и измести колата си пред линейката, тъй че стана почти невъзможно друг автомобил да мине по алеята към входа. После двигателят заглъхна. Пиетро мина отзад и извади от багажника пушка. Прозина се, седна в колата, без да затваря, скръсти ръце и задряма.

— Трябва ли ти нещо?

Елена се обърна. Марко стоеше на прага зад нея.

— Не — усмихна се тя.

— Лука ще спи точно под теб. Ако ти трябвам, аз ще съм долу, в кухнята.

— Благодаря…

Марко я погледна, после излезе и затвори вратата. В същия миг Елена усети умората. По време на пътуването бе дремнала, но тревожните мисли я държаха нащрек. Сега бяха на сигурно място и мисълта да поспи изведнъж и се стори невероятно съблазнителна.

Отдясно имаше голяма баня с вана и отделен душ. Отляво — заградена малка ниша с легло и гардеробче.

Майкъл Рурк спеше дълбоко. Елена знаеше, че пътуването го е изтощило. През повечето време бе останал буден. Гледаше ту нея, ту мъжете в линейката, сякаш се мъчеше да разбере къде е и какво точно става. Не личеше да го е страх, но може би това се дължеше на неуморните й старания да го успокои, като му повтаряше името си, имената на двамата мъже и обясняваше, че са приятели, които го водят на място, където ще може да си почине и да оздравее. Най-сетне час или два, преди да пристигнат, той бе потънал в дълбок сън.

Тя отвори лекарската чанта, която бе донесъл Марко, и я сложи на стола. После измери кръвното на пациента и го прегледа. Под бинтовете лицето му беше изпито, явно губеше тегло. Елена се запита как ли е изглеждал преди. И какъв ли ще стане, когато се съвземе и започне да се храни нормално.