Престпен експеримент

Кейти си даде сметка с какво нетърпение очаква тази вечеря.

Отново сведе поглед към бележките си. Доктор Фукито. Там нещо не беше наред. Струваше й се, че той умишлено набляга на всяка дума, докато обсъждаше посещението на Ванджи в понеделник вечерта. Все едно, че наблюдаваше как някой се придвижва стъпка по стъпка през минно поле. От какво се страхуваше? Това не беше обяснимата загриженост да защити поверителността във взаимоотношенията лекар — пациент. Той се опасяваше, че ще каже нещо, което тя незабавно ще сграбчи.

После вече стана открито враждебен след въпроса й дали случайно Ванджи не е била все още в болницата, когато в десет часа тя, Кейти, е била докарана там. Ами ако е зърнала Ванджи? Ами ако Ванджи точно в този момент е напускала кабинета на доктор Фукито и е прекосявала паркинга? Това щеше да обясни появата на лицето й в онзи идиотски кошмар.

Доктор Фукито каза, че Ванджи си тръгнала през служебния изход.

Никой не я е видял да излиза.

А ако изобщо не си е отишла? Ако е останала с лекаря? Ако той е тръгнал заедно с нея или я е последвал до къщата й? Ами ако той си е давал сметка, че Ванджи е способна на самоубийство и че по някакъв начин е отговорен…

Напълно достатъчно да го изнерви.

Сервитьорът пристигна, за да вземе поръчката й. Преди да остави бележника си, Кейти записа: „Да бъде проучено миналото на доктор Фукито.“

24

Още преди да пресече моста „Джордж Вашингтон“ и да се спусне по Харлем Ривър и ФДР Драйв в сряда вечерта, Ричард беше наясно, че трябва да отложи срещата си с Кловис. Бе изцяло ангажиран със смъртта на Ванджи Луис, а и не можеше да се освободи от подсъзнателното усещане, че при аутопсията бе пропуснал нещо, което бе възнамерявал да проучи по-подробно. Какво беше то?

Освен това се тревожеше за Кейти. Снощи тя изглеждаше толкова крехка. Беше изключително бледа. Едва след като изпи две-три чаши вино, лицето й отчасти възвърна нормалния си цвят.

Кейти не беше добре. Това е. Той беше лекар и трябваше да го забележи по-рано.

А и катастрофата. Доколко внимателно беше прегледана? Възможно ли беше нараняванията й да са по-тежки, отколкото ги бе преценил някой си? Мисълта за това не му даваше мира, докато завиваше към изхода от Петдесет и трета улица към ФДР Драйв и се насочи към апартамента на Кловис една пресечка по-нататък.

Кловис беше приготвила кана съвсем сухо мартини и плато горещи, току-що извадени от фурната бюречета с месо от раци. С безупречната си кожа, източена, слаба фигура и скандинавски тен тя му напомняше на младата Ингрид Бергман. Доскоро мисълта, че двамата могат да приключат с брак, му се струваше забавна. Кловис беше интелигентна, интересна и добра.

Но докато отвръщаше на целувката й с искрена привързаност, той си даде сметка с болезнена острота, че никога няма да се тревожи за нея така, както за Кейти де Мейо.

Осъзна, че Кловис му говори нещо:

— … няма и десет минути, откакто се прибрах. Репетицията се проточи. Имаше доста да се преписва. Тъй че приготвих питието и хапките и си помислих, че можеш да си отдъхнеш, докато се обличам. Ей, слушаш ли ме?

Ричард пое питието и се усмихна извинително.

— Съжалявам. Работя по случай, който изцяло ангажира мисълта ми. Имаш ли нещо против да проведа няколко телефонни разговора, докато ти се приготвяш?

— Разбира се, че не — отвърна Кловис. — Върви и си свърши работата. — Тя си взе чашата и тръгна към вестибюла, който водеше към спалнята и банята.

Ричард извади кредитната карта от портфейла си и набра централата. Беше изключено да се обади на една жена за сметка на друга. Бързо даде на оператора номера на банковата си сметка. Когато го свързаха със съответния номер, той остави телефона да иззвъни поне десетина пъти и чак тогава се отказа. Кейти явно не си беше вкъщи.

После опита у Моли. Вероятно се беше отбила у тях. Но Моли не бе разговаряла с нея през целия ден.

— Всъщност аз не я очаквам — обясни тя. — Утре двамата сте канени на вечеря. Да не забравиш. Вероятно ще ми се обади по-късно. Но ми се искаше да се е прибрала до това време. Можеше вече да се поуспокои.

Ето началото, от което имаше нужда.

— Моли, какво става с Кейти? — попита той. — Тя не е добре физически, нали? Извън инцидента, имам предвид.

Моли се поколеба.

— Мисля, че е по-добре да разговаряш по този въпрос със самата нея.

Сигурно. Обля го студена вълна на страх.

— Моли, аз трябва да знам. Какво става с нея?

— О, нищо особено — побърза да отговори Моли. — Гарантирам ти. Но тя не желае да говори за това. Вече ти казах повече, отколкото имах право. До утре.

Връзката беше прекъсната. Ричард се намръщи пред замлъкналата слушалка. Точно се канеше да я остави на вилката, когато импулсивно поиска да го свържат с личния му кабинет. Разговаря с асистента на нощно дежурство.

— Нещо необичайно? — попита той. — Току-що ни се обадиха за колата. Намерен е труп в един апартамент в „Еджривър“. Вероятно нещастен случай, но от местната полиция смятат, че е по-добре да погледнем. Хората на Скот са на път…

— Свържи ме с кабинета на Скот — нареди Ричард.

Скот не загуби време с предисловия.

— Къде се намираш? — попита той.

— В Ню Йорк. Имаш ли нужда от мен?

— Да. Жената, намерена в „Еджривър“, е администраторката, с която Кейти искаше да говори днес в „Уестлейк“. Казва се Една Бърнс. Уж се е обадила, че е болна, но няма никакво съмнение, че е мъртва поне от двадесет и четири часа. Тялото било намерено от нейна колежка. Опитвам се да се свържа с Кейти. Бих искал и тя да отиде там.

— Дай ми адреса — каза Ричард.

Записа бързо и затвори. Кейти държеше да разпита тази Една Бърнс за Ванджи Луис, а сега Една беше мъртва. Почука на вратата на спалнята на Кловис. Тя отвори, увита в хавлия.

— Ей, какво си се разбързал? — попита тя с усмивка. — Току-що излязох от банята.

— Кло, съжалявам. — Обясни бързо за какво се отнасяше. Нямаше търпение да тръгне.

Тя бе явно разочарована.

— О, естествено, че разбирам, но се надявах да се видим. Минаха седмици… знаеш, че е така. Добре. Тръгвай, но нека утре да вечеряме заедно. Обещаваш ли?

Ричард спря за момент.

— Добре, скоро. — Понечи да тръгне, но тя го хвана за ръката и придърпа лицето му за целувка.

— Утре вечер — повтори тя твърдо.

25

На път за вкъщи след ресторанта Кейти прехвърли мислено разговора, който бе провела с Една Бърнс при първото си посещение при доктор Хайли. Една беше роден слушател. Кейти не беше склонна да обсъжда лични въпроси, но докато Една записваше предварителната информация за нея, изпъшка съчувствено. И без да може да повярва на ушите си, Кейти й разказа всичко за Джон.

А какво й беше разказала за себе си Ванджи? Тя посещаваше „Уестлейк“ от миналото лято. Какво знаеше Една за доктор Фукито? Имаше нещо странно в неговата напрегнатост. Защо беше толкова нервен?

Кейти спря пред къщата си и реши още да не прибира колата в гаража. Беше сряда, значи беше идвала госпожа Ходжес. Вътре едва доловимо миришеше на лимонов парафин. Огледалото над старинната мраморна масичка във фоайето светеше. Кейти знаеше, че леглото й е застлано с чисто спално бельо. Плочките в кухнята блестяха както обикновено. Мебелите и килимите бяха почистени с прахосмукачка. Прането й беше разпределено по чекмеджетата и в дрешника.

Докато Джон беше жив, госпожа Ходжес работеше при тях целодневно. Вече пенсионирана, тя бе помолила да идва веднъж седмично и да се грижи за „своята къща“.

Нямаше да продължи още дълго. Не беше възможно. Госпожа Ходжес вече беше прехвърлила седемдесетте. Кого щеше да наеме, когато остане без нея? Кой щеше да се отнася със същата грижа към всички тези дреболии, антикварните предмети, английските мебели, прекрасните стари ориенталски килими?

Време е да продавам, помисли си Кейти. Знам, че е така.