Сестра

Когато излизахме от сградата, сержантът ме попита дали искаме френската полиция да съобщи на татко вместо нас и аз му благодарих.

Мама ме чакаше отвън.

— Съжалявам. Просто нямаше да понеса да я видя така. — Зачудих се дали си е въобразявала, че аз мога да го понеса. — Не беше необходимо да го правиш — продължи тя. — Трябваше да изберат ДНК анализ или нещо от този род. Каква варварщина.

Не бях съгласна. Колкото и потресаващо да беше, имах нужда да погледна бруталната реалност на безцветното ти лице, за да повярвам, че си мъртва.

— Как го понесе, като беше сама? — попита мама.

— С мен имаше един полицай. Беше много мил.

— Те всички са много мили — мама искаше да намери нещо хубаво в цялата ситуация. — Не е честно как ги напада пресата, нали? Искам да кажа, че не можеше да бъдат по-добри от това или… — Гласът й потрепна и замря; в случилото се нямаше нищо добро. — Лицето й беше ли…? Искам да кажа, беше ли…?

— Не бе наранено. Беше перфектно.

— Такова красиво лице.

— Да.

— Винаги е било. Но човек не можеше да го види от всичката тази коса. Все й казвах да си вдига косата или да се подстриже. Казвах й го, защото исках всички да видят какво красиво лице има, не защото не харесвах косата й.

Тя залитна и аз я подхванах. Докато се държеше за мен, получихме онази физическа близост, от която и двете имахме нужда от мига, в който слязох от самолета. Още не бях плакала и завиждах на мама, като че поне малка част от агонията можеше да бъде отмита от сълзите.

Закарах мама у дома и й помогнах да си легне. Седях при нея, докато най-накрая заспа.

Посред нощ потеглих обратно към Лондон. Когато излязох на М-11, отворих прозорците и изкрещях, надвиках шума на двигателите и бученето на магистралата; крещях в тъмното, докато ме заболя гърлото и ми прегракна гласът. Когато стигнах в Лондон, шосетата бяха пусти и тихи, смълчаните тротоари — опразнени. Не можех да си представя, че на сутринта тъмният опустял град отново ще се изпълни с хора и светлина. Не бях се замисляла кой може да те е убил; смъртта ти бе унищожила способността ми да разсъждавам. Само исках да се прибера в апартамента ти, сякаш там щях да бъда по-близо до теб.

Когато пристигнах, часовникът в колата показваше три и четиридесет. Помня, защото вече не беше денят, в който те бяха открили, а следващият. Ти вече отиваше в миналото. Хората смятат за много окуражителни думите, че животът продължава; нима не осъзнават, че фактът, че продължава техният живот, а не този на любимите хора, които са загубили, е едно от най-острите терзания, причинявани от скръбта? Дните ще отминават и няма да са денят, в който ти беше открита; надеждата, както и животът ми, в който сестра ми присъстваше, бяха приключили.

Подхлъзнах се в тъмното по замръзналите стъпала, водещи към апартамента ти, и се хванах за ледения парапет. Прилив на адреналин, примесен със студ, ме накараха още по-ясно да осъзная смъртта ти, забиха я надълбоко в мен. Затършувах под саксията с розови циклами, охлузих кокалчетата на пръстите си в замръзналия цимент. Ключът не беше там. Видях, че входната ти врата е открехната. Влязох вътре.

В спалнята ти имаше някой. Скръбта беше задушила всички други емоции и когато отворих вратата, не изпитвах никакъв страх. Вътре заварих някакъв мъж, който ровеше из вещите ти. Гневът си проправи път сред скръбта.

— Какво, по дяволите, правите?

На фона на новия пейзаж от дълбока като морето скръб не можах да разпозная дори собствените си думи. Мъжът се обърна.

— Да спрем ли до тук? — пита господин Райт. Поглеждам към часовника на стената; почти седем е. Благодарна съм му, че ме остави да завърша деня, в който те бяха намерили.

— Съжалявам, не знаех колко късно е станало.

— Както казахте, времето престава да има смисъл, когато някой наш любим човек умре.

Питам се дали ще ме последва. Чувствам колко различни са ситуациите, в които двамата се намирахме. През последните пет часа господин Райт беше станал свидетел на разголването на чувствата ми. Помежду ни се възцарява мълчание и аз се замислям дали да не го помоля и той да разголи душата си.

— Жена ми почина преди две години при катастрофа.

Очите ни се срещат и между двама ни се заражда другарство; двама ветерани от една и съща война, уморени от битки и емоционално обезкървени. Дилън Томас греши: смъртта не остава без царство. Смъртта печели войната и скръбта е косвената вреда. По времето, когато бях студентка по английска литература, никога не съм си представяла, че ще споря с поетите, вместо да се уча от техните думи.

Господин Райт ме изпраща до асансьора. Една чистачка чисти коридора с прахосмукачка; другите офиси тънат в тъмнина. Той натиска бутона и изчаква с мен пристигането на асансьора. Влизам вътре сама.

Докато асансьорът се спуска надолу, усещам насъбралата се горчива слюнка в гърлото ми. Тялото ми се бе поддало не само на вербални, но и на физически спомени, и аз отново бях почувствала надигащото се гадене, сякаш физически се опитвах да изхвърля навън всичко, което ме гнетеше. Сърцето ми отново се беше удряло силно в ребрата, изцеждайки въздуха от дробовете ми. Излизам от асансьора, главата продължава да ме боли жестоко — както в деня, в който те бяха открили. Тогава фактът за твоята смърт детонира в мозъка ми; избухваше отново и отново, и отново. Докато говорех пред господин Райт, отново се бях озовала в минно поле със завързани очи. Смъртта ти никога няма да бъде обезоръжена и сведена до спомен, но поне се бях научила как през някои дни — добрите дни! — да я заобикалям. Не и днес.

Излизам от сградата и вечерта е топла, но аз продължавам да треперя и космите по ръцете ми настръхват, опитвайки се да съхранят топлината на тялото. Не зная какво ме беше разтреперило толкова силно през оня трагичен ден — дали хапещият студ или шокът.

За разлика от вчера, днес не усещам заплашителното присъствие зад гърба си, може би защото, след като бях описала деня, в който те бяха открили, не ми беше останала емоционална енергия за страха. Решавам да повървя, вместо да хвана метрото. Тялото ми се нуждае от стимули от истинския свят навън, не от климата на спомените. Смяната ми в „Койотът“ започва след малко повече от час, така че ще имам достатъчно време да извървя разстоянието дотам.

Поразена си и да, съгласна съм — аз съм лицемерка. Все още си спомням наставническия си тон.

—_ Сервитьорка? Не можа ли да намериш нещо по-малко…?_

Гласът ми замря, но ти знаеше с какво да запълниш празнотата: „затъпяващо“, „под твоето достойнство“, „задънена улица“.

— Работя това само за да си плащам сметките, не е избор на кариера.

— Но защо не си намериш някоя дневна работа, която може да доведе до нещо по-сериозно?

— Не е дневна работа, а нощна.

В хумора ти имаше известна горчивина. Беше усетила скритото ухапване; липсата ми на вяра в твоето бъдеще като художничка.

Е, за мен това е нещо повече от дневна или нощна работа — това е единствената работа, която имам. След триседмично отсъствие по семейни причини търпението на шефа ми се беше изчерпало. Трябваше да му кажа — избирай между двете възможности, Биатрис — какво смятам да правя и моето оставане в Лондон на практика означаваше, че напускам. Това ме прави да изглеждам като някой решителен човек, който реагира гъвкаво според ситуацията и без да се замисля, заменя поста на главен мениджър на дизайнерска компания за корпоративна идентичност с професията на сервитьорка на половин щат. Но ти знаеш, че изобщо не съм такава. Освен това работата ми в Ню Йорк с нейната редовна заплата, отлична пенсионна схема и пълно работно време беше последната ми връзка с един предсказуем и защитен живот.