Умирай само в краен случай

Тя не отговаря. Или по-точно отговаря едва когато стигаме до Пикадили съркъс:

— Не, наистина не мога да ви разбера. Вие сте се натикали в тоя квартал, сякаш сте решили да се самоубиете, но с амбицията да придадете на самоубийството си изгледа на случайна злополука. Не, честна дума, съвсем не ви разбирам, Питър.

Когато на следната заран бивам извикан от шефа, оказва се, че той се е нагърбил с една доста хуманна и изцяло помирителна мисия:

— Трябва да изгладим отношенията между вас и Райт, драги — обявява Дрейк. — Знам, че хората освен служебните съображения имат право и на лични, но не желая едните да пречат на другите.

— Що се отнася до мен, аз нямам нищо против вашия секретар — бързам да го осведомя. — Особено при положение, че престане да си блъска главата над проблема по кой начин да скъси живота ми.

— За това не се безпокойте — изръмжава шефът. — Този проблем няма повече да го занимава. И драго ми е да установя, че не сте злопаметен. Вие сте като мен, Питър: принципен сте, но не сте злопаметен.

Той се измъква иззад бюрото, за да направи традиционната визита на куртоазия на подвижното барче, налива две почти равни дози в две цилиндрични чаши, спуска в едната и в другата кубчетата лед, които улавя направо с късите си пълни пръсти, и предлага да пием за добрите отношения в предприятието. Сетне поглежда часовника си и промърморва:

— Къде, по дяволите, потъна тоя Ал? Още преди половин час го изпратих да повика Райт.

Сетне отива до бюрото и натиска невидимия звънец. Никакъв отклик.

— И Боб не се обажда — установява с досада Дрейк. — Я слезте, ако обичате, и му кажете да дойде веднага. Нали знаете къде му е кантората: там, в зимника, дето на времето лекувахте нервите си.

Изпълнявам нареждането и се спускам в зимника. Коридорът е тъмен, ала под вратата на помещението, в което, според израза на шефа, някога лекувах нервите си, се процежда светлина. Правя няколко крачки, натискам ръчката и влизам. И както влизам, нещо внезапно се срутва отгоре ми. Нещо много тежко и много силно ухаещо на люляков парфюм.

Когато се окопитвам от изненадата и поглеждам в нозете си, дето се е строполил ненадейно връхлетелият ме денк, откривам, че той не е нищо друго, освен бездиханното тяло на погребалния агент Джо Райт, комуто очевидно предстои да присъствува на едно последно погребение — неговото собствено. Този път няма кръв. Всичко е извършено съвсем икономично и така, че да не се цапа безупречният черен костюм на потърпевшия. Ако се съди по моравите кръгове върху врата на жертвата, смъртта е последвала в резултат на удушване с кърпа или въже.

Аз, разбира се, не съм съдебен лекар и подобни подробности не ме интересуват, тъй че предпочитам да напусна възможно по-бързо злокобния килер, като не забравям за всеки случай да забърша с кърпа отпечатъците от пръстите си върху бравата.

— Не успях да намеря Боб — съобщавам на шефа, когато отново се озовавам в кабинета със спуснатите завеси. — Затуй пък открих самия Райт. Няма му нищо, освен дето е малко умрял. Което, разбира се, ви е известно.

— Известно ли? — вдига вежди Дрейк. — Вие сте странен човек, Питър. Откъде може да ми бъде известно какво става там долу в зимника.

Все пак той не стига в лицемерието си дотам, че да пита и как точно е извършено убийството. Само поклаща унило глава и промърморва:

— Бедният Райт… Бедното момче…

В тоя миг някой почуква на вратата. Но вместо да изръмжи обичайното си „влезте“, Дрейк прави няколко крачки и подава навън глава. Сетне поема нещо, което невидимият посетител му подава, затваря и наново се запътва към бюрото си, като не пропуска да ми се закани шеговито с пръст:

— Ах, вие, хитрец такъв! Значи и тоя път сте си разчистили сметките с противника по най-простия начин! А само преди малко се опитвахте да ме убеждавате, че нямате нищо против Райт!

И за да не се питам напразно за какво точно става дума, Дрейк ми показва една току-що извадена от полароида снимка: убиецът Питър, наведен над жертвата си — Джо Райт. Не знам кой е в случая фотографът, нито къде точно се е бил заврял — зад леглото или зад сандъците в ъгъла — но снимката е достатъчно прецизна. И напълно красноречива.

— Това не струва много нещо като доказателство, мистър — позволявам си да забележа с безучастен тон.

— Е, вярно, че ако ви бяха фотографирали в самия миг на убийството, снимката щеше да бъде далеч по-изразителна — признава Дрейк. — Обаче не забравяйте, че тая снимка, прибавена към оная от предишното ви престъпление, ще има твърде солидна тежест, приятелю.

— И за какво ви е нужен този нов фалшификат, мистър?

— О, фалшификат! Вие понякога сте наистина прекалено суров в оценките си, Питър — промърморва шефът, като отваря касата и поставя вътре снимката.

Сетне отново се обръща към мене и разперва ръце в жест на затруднение:

— За какво ми е нужен ли? Нямам понятие. Може би за нищо. Може би той е нужен по-скоро на вас, приятелю. Нали вече ви казах: колкото по-здраво държа един човек, толкова повече нараства доверието ми в него. А вие можете само да спечелите от доверието ми, Питър.

Той бърка в джобчето си и изважда обичайната за тоя час пура. Ала преди да пристъпи към следващите операции ме поглежда със сините си очички, съгрети в момента от блясъка на искрена симпатия и добавя:

— Изобщо, ако ми позволите една съвсем извънслужебна бележка, вие сте ужасен щастливец, Питър!

— Възможно е. Макар че ако и на мене ми бъде позволена една бележка, не виждам в какво точно се състои щастието ми.

— В това, че съдбата ви запрати тук, на Дрейк стрийт, приятелю. И че самият Дрейк ви прие за свой помощник. Защото отсега нататък вие вече ставате мой пръв помощник, Питър. Частен секретар, шеф на канцеларията, отговорник по секретните операции… представяте ли си каква огромна власт е съсредоточена в ръцете ви?

Огромната ми власт е, разбира се, само един от митовете, с които шефът обича да се развлича. И по-добре че е така. И че финансово-счетоводителските и контрольорски функции на покойния Джо Райт не лягат върху плещите ми, а биват прехвърлени върху едно лице, за което досега не съм споменавал поради пълното му безличие: управителят на „Ева“ и действителният притежател на името Доналд Стентън, под което ми бе съдено да се върна за късо време в родината.

Стентън е един от тия изпълнителни и образцови чиновници, които са необходимост дори за подземния свят, защото навсякъде, където се сключват сделки и се броят пари, има нужда и от счетоводство. И като повечето си събратя, Стентън е развил педантизма си за сметка на въображението, а верността към господаря — за сметка на верността към някакви смътни морални принципи. За него не е важно откъде идват парите, а колко са точно на брой и той се интересува не от характера на сделките, а от изправността на оправдателните документи. Дали ще управлява нощно заведение или банков клон, дали ще плаща проценти на бардами или на търговски агенти, дали ще осчетоводява продажбата на хашиш или на картофи, — това са подробности, които за хора като Стентън са без всякаква връзка с конкретните им служебни задължения.

— Не се ли боите, че заемате мястото на човек, загинал от насилствена смърт? — позволявам си да запитам, когато за пръв път срещам счетоводителя, облечен в новите си функции.

— Насилствената смърт, мистър Питър, е свързана не толкова с мястото, колкото с индивида, който го е заемал — забелязва нравоучително Стентън, като примигва с леко зачервените си очи на албинос. — Има хора, които по самия си характер са предразположени към насилствена смърт, и има други, които не са. Аз съм от вторите, мистър.

Не се и съмнявам. Подозирам, че дори да постъпи на работа при някой людоед, Стентън едва ли би имал основание да се страхува от насилствена смърт. Защото и людоедите, ако съществуват такива, вероятно се нуждаят от верни, акуратни и лишени от амбициозни мечти хора, готови цял живот срещу скромно възнаграждение да събират и изваждат числа.