Умирай само в краен случай

Джо Райт не стига до криза, но за сметка на туй променя тактиката и започва да флиртува със съперника си. А съперникът, както е известно, съм аз. Първият жест на внимание се проявява в ресторанта на италианеца и е почти точно повторение на жеста на покойния Майк, защото когато такива необщителни и лишени от въображение типове решат внезапно да станат общителни, те винаги го правят по един и същи начин:

— Мога ли да седна на масата ви?

— Заповядайте.

Подир което следват мълчания и неловки опити за разговор и пак мълчания и пак опити, додето дойде време за сметката.

Все пак подир няколко подобни проверки на терена Джо се решава и на малко по-смел излаз и това става един следобед, когато ме набарва да пия кафето си в заведението на ъгъла и да съзерцавам афиша с разголената жена, призвана да популяризира програмата на Ремън ревю бар. Не знам дали е пийнал или се прави на пийнал, обаче тоя ден Райт някак по-естествено каца на масата ми дори без да иска разрешение, и като поглежда пренебрежително чашата еспресо, запитва:

— Кафе ли пиете?

Налага се да го уверя, че е познал.

— В тоя час?

— Аз пия кафе по всяко време.

— А аз — никога. Също както и скоч. Ако питате мене, чаят и бирата, това са питиетата на скромния англичанин. Но днес по изключение съм се понадрънкал с уиски. Не знам какво ме прихвана, обаче се понадрънках. И бих продължил. Особено ако благоволите да приемете една чаша от мене…

— Ако е за една чаша, това изобщо не е тема за разговор — промърморвам. — Поръчвайте направо.

И той поръчва. После — пак. А после — пак. Додето течението на уискито неусетно насочва мисълта му към течението на живота и по-точно към известни мъдри мисли по тоя въпрос:

— Не знам какво смятате вие, Питър, обаче нашият живот наистина е един сбъркан живот. Огледайте се само по тая Дрейк-стрийт и ще се уверите. Настръхвам само като си помисля какво би казала майка ми, ако можеше да се вдигне от гроба и да ме види. Но кои и колко са днес тия, дето могат да се похвалят, че животът им не е сбъркан? И дори да ги има, аз не мога срещу шепа медни пенсове да агонизирам по осем часа на ден в някоя мухлясала канцелария само за да имам удоволствието да се смятам порядъчен.

Той се облакътява на масата в позата на пиянска размисъл и прокарва дългите си тънки пръсти в още по-дългите си коси. После вдига очи и ме поглежда:

— Какво ще кажете?

Ала преди да съм решил да кажа ли или да не кажа, Джо наново подхваща, защото явно е човек на монолога:

— Вие може би мислите, че съм някаква отрепка понеже се върдалям тук, из Дрейк-стрийт? Лъжете се, Питър! Аз съм завършил курсове за счетоводител и всичко, каквото трябва, за да бъда един порядъчен банков чиновник. Нещо повече: ще ви кажа, че дори вече съм бил порядъчен банков чиновник. И какво от това?… Не, тая порядъчност на нивото на медните пенсове наистина ме отвращава. Опитал съм я достатъчно, за да знам, че от нея ми се повдига. Порочността или това, което минава за порочност, е все пак за предпочитане. Макар че и тя…

Той отново навежда глава, като че се мъчи да си спомни какво всъщност „тя“… После заглажда с пръсти косата си, като добавъчно я разрошва и отново поема по пътя на монолога:

— Всички тия квартири, които вечер миришат на женски парфюм, а заран на женска пот, и тия кабаретни хубавици, които вечер, преди да легнат с вас в кревата, смъкват заедно с грима и хубостта си… и тия простаци, от които не можеш да изпиеш спокойно една бира, защото са твои хора, и ти си техен човек… и… и… и цялата тази Дрейк-стрийт, както и всички останали…

Понеже е заговорил за миризми, иде ми да му кажа да отмести малко стола си, защото както е седнал плътно до мене и ме облъхва с аромата си, не съм в състояние да разбера дали пия наистина скоч или люляков одеколон. Нейсе. Трябва да бъдем възпитани спрямо ближния и снизходителни спрямо пияния.

Той наистина е на градус, макар и не чак толкова, колкото се прави. Това още не е беда. Бедата е, че аз също почвам да се правя на гипсиран и че Джо има лекомислието да ми повярва. Затуй не се учудвам, когато, върнал се от тоалетната, дето за миг съм прескочил, установявам с бегъл поглед, че на дъното на чашата ми се е появила някаква белезникава утайка. Примитивна работа. Би следвало да му кажа, че в подобни случаи една ампула с безцветна течност е далеч за предпочитане. Но какво да правя, когато той е човек на монолога и почти не ми дава думата.

Сядам с разпасаните движения на пиян човек и, разбира се, събарям чашата.

— Дейви, още едно уиски! — нарежда Райт. И като гаврътва своята чаша, добавя:

— И още едно!

Сетне става по реда си да инспектира тоалетните места.

Сега или никога. Изскачам от кафенето и хлътвам в магазинчето на мистър Оливър.

— Райт съвсем се е напил — съобщавам му. — Извикайте го за нещо подир двайсетина минути, додето уредя сметката. Иначе няма да можем да го изкараме от кафенето.

— Ами че аз тъкмо имам да говоря с него по едни фактури… — започва да ми обяснява книжарят.

Нямам време да го слушам. Връщам се обратно в заведението и само с минутка изпреварвам появата на Джо.

— Бедата при жените, Питър, е, че те привличат с красотата и секса… а тъкмо красотата и сексът у тях е фалш… Докато ги гледаш как се кълчат под прожекторите на „Ева“… как премрежват очи и въртят задници… мислиш си: богини… А после в леглото разбираш, че са обикновени проститутки… Проститутки, които знаят пет-шест танцови стъпки… какво повече…

Той вдига чашата и аз следвам примера му, а понеже настъпва известна пауза, осмелявам се да възразя:

— Все пак, Джо, не можеш да откажеш, че има и луксозни жени… Има и луксозни, Джо…

— Има… — съгласява се погребалният агент. — Само че луксозните, Питър, никога не са свободни… Именно понеже са луксозни, някой преди тебе и мене се е сетил да ги набара…

— Това не е пречка… — замахвам с пиянско пренебрежение.

— Не е пречка ли?… — възклицава Райт, като заговорнически снишава глас. — Такава пречка е, та идва момент, когато… когато почваш да се питаш струва ли си да поемаш толкова рискове за една… за една жена, та ако ще и да е луксозна като кадилак…

Въпросът действително заслужава зряло размисляне, така че отправям се наново да инспектирам тоалетните места. А когато се връщам, без особена изненада установявам, че на дъното на чашата ми наново се е утаило нещо белезникаво. Би трябвало наистина да го информирам за предимствата на ампулите.

Този път чашата ми предвидливо е поставена по-навътре за избягване на аварията, обаче аз нямам и намерение да причинявам авария. Отпивам скъпернически, убеден, че едва ли ще ми призлее от една глътка и че тия сънотворни са доста трудно разтворими. И додето Джо наново подхваща с леко прекъсващ се глас следващия пасаж от монолога си, на вратата се появява Оливър и го повиква със заговорнически жест.

Изчаквам Дейви да се обърне към бара, защото в тоя час Дейви е единственият свидетел на следобедния ни запой, сетне разклащам енергично чашата и я изливам в отдавна избраното място — една от саксиите с бегонии, наредени край витрината. Не съм сигурен дали от тая бегония вече ще стане човек — всичко зависи от туй, доколко издържа на пиене и на приспивателни — но предпочитам експериментът да се осъществи върху нея, вместо върху мене. Сетне си наливам малко скоч от чашата на Джо, за да не бъде моята съвсем празна и застивам в позата на пиянска омърлушеност.

— Тоя глупак Оливър сега намерил да ме занимава с фактурите си — чувам няколко минути по-късно недоволната реплика на Райт, който наново се е появил, обвеян от люляковия си аромат.

— Остави го — препоръчвам му, като вдигам чашата и я доизпразвам. — Оливър ми е приятел, но той е книжен червей и нищо повече!

— Оливър е пигмей — додава Джо, като сяда на мястото си. — Той е именно от хората… от тия хора, Питър, които са готови да дремят цял живот зад тезгяха… цял живот, разбираш ли, за шепа медни пенсове…