Предателят

Тя отново съсредоточи вниманието си върху триото от тенджери и тигани, които пръскаха и кипяха върху старомодната кухненска печка. Надарена с естественото венецианско чувство за естетика, Киара придаваше артистичност на всичко, особено на храната. Ястията й, както и леглата, изглеждаха твърде съвършени, за да посмееш да ги развалиш. Габриел често се чудеше защо е била привлечена от покрита с белези и потрошена реликва като него. Може би го възприемаше като занемарена стая, нуждаеща се от ремонт.

— Ана можеше да ни остави и нещо друго за ядене, освен яйца и сирене.

— Мислиш, че се опитва да те убие, като запушва артериите ти с холестерол?

— Никак не бих се учудил. Тя ме мрази.

— Опитай се да бъдеш мил с нея.

Един непокорен кичур се бе измъкнал от шнолата на Киара и се спускаше край бузата й. Тя го прибра зад ухото си и се усмихна дяволито на Габриел.

— Струва ми се, че имаш избор — каза тя. — Избор за бъдещето ти. Избор за живота ти.

— Не ме бива във вземането на решения за живота.

— Да, забелязах това. Спомням си един неотдавнашен следобед в Йерусалим. Бях се уморила да чакам да се ожениш за мен и накрая събрах смелост да те напусна. Когато се качих в колата пред дома ти, очаквах да ме догониш и да ме помолиш да остана. Но ти не го направи. Навярно си изпитал облекчение, че аз си тръгнах първа. Така беше по-лесно.

— Бях глупак, Киара, но това е стара история.

Тя бодна парченце картоф от тигана, опита го и добави малко сол.

— Знаех, че е заради Леа. Все още беше женен за нея. — Киара замълча, после добави тихо: — И още я обичаш.

— Какво общо има всичко това със сегашното положение?

— Ти си човек, който приема на сериозно обетите. Беше се заклел на Леа и не можеше да нарушиш обета си, въпреки че тя вече не живее в настоящето. Положил си клетва и пред Службата. И изглежда, няма да нарушиш и тази си клетва.

— Отдал съм й повече от половината си живот.

— Тогава какво ще правиш? Ще й отдадеш и останалата част ли? Искаш да свършиш като Шамрон? Той е на осемдесет години и нощем не може да спи, защото се тревожи за сигурността на държавата. Седи през нощта на терасата си край Генисаретското езеро и гледа на изток, наблюдавайки за враговете си.

— Израел нямаше да съществува, ако нямаше мъже като Шамрон. Той е бил при създаването му и не иска да види унищожено творението на живота си.

— Има куп добре подготвени мъже и жени, които могат да се грижат за сигурността на Израел.

— Опитай се да го кажеш на Ари.

— Повярвай ми, Габриел. Трябва.

— И какво предлагаш?

— Напусни я — този път завинаги. Реставрирай картини. Живей живота си.

— Къде?

Тя разпери ръце, показвайки, че заобикалящото ги място би било наистина чудесно.

— Това е временно решение. Рано или късно графът ще поиска да си върне вилата.

— Ще намерим друго място. Ще се преместим в Рим, за да си по-близо до Ватикана. Италианците ще те оставят да живееш, където и колкото си поискаш, стига да не злоупотребиш с паспорта и новата самоличност, които те толкова щедро ти дадоха, задето спаси живота на папата.

— Узи каза, че никога няма да събера смелост да напусна завинаги. Твърди, че Службата е единственото семейство, което имам.

— Създай си ново семейство, Габриел. — Киара направи пауза. — С мен.

Тя опита парченце тиквичка и затвори дюзата на газовия котлон. Като се обърна, видя Алон да я гледа съсредоточено, хванал замислено с една ръка брадичката си.

— Защо ме гледаш така?

— Как, Киара?

— Сякаш съм една от картините ти.

— Просто се чудя защо си оставила книгата за отглеждане на деца в нашата стая, на място, където знаеш, че ще я видя. И защо не изпи нито глътка от виното, което ти налях.

— Пих.

— Не си, Киара. Наблюдавах те.

— Просто не си ме видял.

— Тогава отпий от него сега.

— Габриел! Какво ти става? — Тя вдигна чашата до устните си и изпи една глътка. — Доволен ли си?

Не беше.

— Бременна ли си, Киара?

— Не, Габриел, не съм бременна. Но бих искала да бъда в някой бъдещ момент. — Хвана го за ръката. — Знам, че се страхуваш заради случилото се с Дани. Но най-добрият начин да почетеш паметта му е да имаш друго дете. Ние сме евреи, Габриел. Това правим. Скърбим за мъртвите и пазим спомена за тях в сърцата си, но продължаваме да живеем.

— С чужди имена, преследвани от хора, които искат да ни убият.

Киара въздъхна раздразнено и счупи ново яйце в ръба на купата. Този път черупката стана на парчета в ръката й.

— Виж какво направих заради теб. — Тя избърса яйцето с книжна салфетка. — Имаш три дни, докато Узи се върне. Какво възнамеряваш да правиш?

— Трябва да отида до Лондон, за да открия какво се е случило в действителност с Григорий Булганов.

— Той не е твой проблем. Остави британците да се оправят с това.

— Те имат по-големи проблеми от един изчезнал предател. Потулили са проблема с Григорий и са продължили напред.

— Така трябва да направиш и ти. — Киара добави още едно яйце в купата и започна да разбива сместа. — Руснаците са злопаметни, Габриел, почти като арабите. Иван изгуби всичко, след като Елена избяга: къщите си в Англия и Франция, както и всички банкови сметки, пълни с мръсни пари, в Лондон и Цюрих. Той е включен в червения списък 8 на Интерпол и не може да припари извън Русия. Няма какво друго да прави, освен да крои планове за твоята смърт. И ако отидеш в Лондон и започнеш да душиш наоколо, има голяма вероятност той да разбере това.

— Значи ще го направя незабелязано и ще се върна вкъщи. И ще продължим живота си.

Киара спря да разбива.

— Изкарваш прехраната си с лъжи, Габриел. Надявам се, че сега не ме лъжеш.

— Никога не съм те лъгал, Киара, и никога няма да го направя.

— Какво ще правиш с бодигардовете?

— Те ще останат тук с теб.

— Узи няма да е доволен.

Алон вдигна чашата си с вино към светлината.

— Той никога не е доволен.

9. Вила дей Фиори. Лондон

Службата си имаше мото: „Война се печели с измама“. Измамата често се използваше срещу враговете на Израел. Понякога се налагаше да излъжат и някого от своите. Габриел съжаляваше за тях — те бяха добри момчета със светло бъдеще. Просто бяха получили неподходяща задача в неподходящо време.

Те се казваха Лиор и Моти — Лиор бе по-възрастният и по-опитният от двамата, а Моти бе млад стажант, завършил Академията едва преди година. Двамата младоци бяха учили за подвизите на легендарния шпионин и веднага се бяха възползвали от възможността да го съпроводят в безопасност до Израел. За разлика от Узи, те погледнаха на трите допълнителни дни командировка в красивата вила в Умбрия като на истински късмет. И когато Киара ги помоли да стъпват тихо, така че Габриел да може да завърши картината преди завръщането у дома, охранителите се съгласиха, без да протестират. Те просто имаха честта да бъдат в негово присъствие. Щяха да стоят на пост на разстояние.

Двамата охранители прекараха тази нощ във ветровитата малка къща за гости, спейки на смени, като наблюдаваха внимателно прозореца на неговото ателие, от който струеше ярка бяла светлина. Като се заслушваха, долавяха само тиха музика: отначало „Тоска“, после „Мадам Бътерфлай“ и накрая, когато зората се пукваше над имението — „Бохеми“. Когато във вилата настъпи оживление към осем часа, те отидоха до кухнята и завариха там три жени: Киара, Ана и Маргерита, които закусваха, насядали около кухненския плот. Вратата към всекидневната бе плътно затворена и две бдителни кучета се бяха свили на пода пред нея. Като прие предложената му чаша димящо кафе, Лиор попита дали е възможно да го види.

— Не бих ти го препоръчала — отвърна Киара съвсем тихо. — Той става малко кисел, когато е на финала.

Син на писател, Лиор кимна разбиращо.

Охранителите прекараха остатъка от деня, като се мъчеха да си намерят работа. Те излязоха да поразузнаят наоколо и обядваха в приятната компания на персонала, но през по-голяма част от времето останаха затворени в техния малък бункер с хоросанова мазилка. На всеки няколко часа младежите надничаха във вилата, за да проверят дали ще могат поне да зърнат легендата. Вместо това виждаха само затворената врата, пазена от кучетата.