Последната кашмирска роза

Бамбук го посрещна с ласкаво изцвилване, с което показа, че го е познал, и шумно изяде четири бучки захар, после мушна муцуна в джобовете му, за да търси още. Джо прекара ръце по краката и хълбоците му, реши, че неговият другар от предната вечер не е по-изтощен от него, а някакъв звук го накара да извърне глава и той видя високата фигура и умисленото лице на Уилям Съмършам.

— Сандиландс! — извика учудено. — Ранно пиле сте! В този час обикновено тук няма други хора освен мен. Полицията винаги ли става по това време?

— Не. Невинаги. Дори не често. Исках да се уверя, че старият ми приятел и съветник — той потупа Бамбук по задницата — не е по-зле от мен след снощното напрежение.

— Между другото, поздравления — каза Съмършам, като приседна върху бала слама и предложи цигара на Джо. — Поздравления! Не присъствах на изпълнението ви, но всички разправят, че сте се справили чудесно, дори брилянтно! Малцина могат да надбягат Прентис. Като ме гледате сега, няма да повярвате, но веднъж почти спечелих надбягването „Маноли“. Въпреки че тогава не бих си го признал, сега ще го споделя с вас — почти спечелих, защото конят ме повлече! Отвратително животно! Купих го от Прентис. Едва не ме уби. Тогава бях млад. Не трябваше да го купувам. Беше злонравен и опасен, но когато очарователният Прентис си науми нещо, ако си стеснителен какъвто бях по онова време, просто те омайва.

— Кажете ми — попита Джо, — било е много отдавна и сигурно не помните, но аз доста си мислех за нощта на пожара в Прентис. Може би има връзка с разследването, а може да няма, но и така да е — помните ли онази вечер?

— Естествено. Никога няма да я забравя. Но не смятам, че мога да ви кажа кой знае колко.

Изглежда, не му се щеше да продължават разговора и се размърда с неудобство.

— Вие сте били един от петимата офицери, които са вечеряли заедно в офицерския стол онази вечер — настоя Джо. — Познавахте ли се добре? Или просто се случихте там по едно и също време?

Съмършам се замисли за момент.

— Петима ли бяхме? Не, не се познавахме много добре и беше чиста случайност, че тогава се събрахме заедно в стола. Другите офицери със съпругите си бяха отишли на среднощен пикник. Така че в стола бяхме останали, бих казал, неприобщените за деня. Жената на Кармайкъл беше болна и лежеше. Началникът на медицинската служба Форбс бе на дежурство, а на нас, останалите, до един ергени, не ни се мърдаше никъде. Странни забавления, ако ме питате. Предполагам, че ако Доли Прентис бе отишла, Джоно Симс-Уорбъртън щеше на мига да тръгне, но всички смятахме, че тя е в Калкута с Гайлс.

— Симс-Уорбъртън е бил влюбен в Доли?

— Кой от нас не беше влюбен донякъде! Но Джоно най-много от всички. По различен начин всички бяхме пленени от нея. Тя заслужаваше нещо по-добро от Прентис. Не го харесваха.

— Не го харесваха? — попита Джо — Бихте ли използвали по-силна дума?

— Добре, господин полицай. Откровено не го одобряваха. Няма да е пресилено, ако кажа, че откровено го мразеха. Мнозина му имаха страха. Аз не, разбира се, но повечето ги беше страх от него.

— Въпреки това съм чувал, че мъжете много са го уважавали?

— О, да. Имаше голяма тежест пред мъжете. И пред честните също, пред индийците… правеха всичко, какаото им нареди. Но офицерите не успяваха да се спогодят с него. Невъзможно е да си спокоен в компанията му. Поведението му е преднамерено дразнещо. Беше измислил прякори на всички ни — на мен ми казваше Глупчо Билчо Съмършам — и продължава да ме нарича така! Но Форбс, началникът на медицинската служба, бе на особен прицел. Направо го тормозеше, бих казал. Като че ли му се струваше, че не отговаря достатъчно на изискванията за дисциплината в полка и винаги го държеше на мушка. Нямаше причина да се държи така. Чап беше много добър лекар.

— А какви бяха отношенията му с Кармайкъл?

— Кармайкъл го мразеше. Трябваше да са на равна нога при издигането в кариерата, но Прентис винаги излизаше с едни гърди напред. Това трудно се преживява.

— Значи имаме импровизирана среща на Обществото на прентисовите почитатели? А какво бихте казали за петия мъж? Дики Темплар. Той имаше ли причина да мрази Прентис?

— Дики Темплар ли? — Съмършам сякаш не можеше да си спомни името. — О, Темплар! Отби се при нас на път за границата. Не. Той стоя тук твърде кратко. Не вярвам да е имал време да намрази Прентис. Дики. Той забеляза огъня.

— Кажете ми какво се случи тогава.

— Е, какво очаквате да се случи? Забелязахме пожара. Конете бяха при нас. Метнахме се отгоре им и препуснахме към къщата на Прентис. Не бяхме дежурни, нали разбирате. Искам да кажа… нямахме причина да проучваме… никаква причина. Кралските войници се заеха с всичко. Добри момчета… направиха каквото можаха… но не успяха да спасят къщата. За нула време отидоха там. Слама, топлото време седмици наред изсушава всичко. Пламна като факла. Никаква надежда. Работа на бандити. Без съмнение. Доли нямаше шанс. Виновниците бяха хванати и наказани, както вероятно знаете. Но, Сандиландс, няма смисъл да се лутаме из пепелта на прентисовия пожар, за да разплетем вашата загадка. Пожарът не може да се сравни с трагедията от смъртта на Пеги. Ето това бих искал да разбера! Близо ли сте до отговора, какво се е случило с Пег?

— Да — каза Джо, — много близо.

Едно пони беше изведено от конюшните с тропот и Съмършам се извини.

— По това време на деня яздя — каза и без повече обяснения се метна на седлото и изчезна.

На връщане към къщата си Джо се зарадва, виждайки Наурунг да стои почтително и да го чака, и го поздрави весело.

— Сахиб сега ще закусва — каза Наурунг. — Аз ще изчакам.

— Нищо подобно няма да правиш — каза Джо — и това е заповед. Ще ти дам чаша кафе и ще дойдеш да поговорим, докато закусвам.

Наурунг неохотно влезе и внимателно, както винаги, седна на ръба на един стол, докато Джо повдигна похлупак, под който имаше две чудесно сварени яйца върху филия препечен хляб.

— Добре. Сега ми кажи какво се случи.

— Сахиб ме помоли да разкрия какво е правил инспектор Бълстроуд в нощта, в коя то умря съпругата на г-н Съмършам.

— Има ли алиби?

— Да, трябва да ви кажа, че има алиби.

Нещо в държанието на Наурунг накара Джо да вдигне поглед към него. Бе немислимо гордият Наурунг да говори, едва потискайки смеха си, но, изглежда, точно това се случваше.

— Имам си информатори, полицейски шпиони вероятно. Те са навсякъде. Мъже и жени. Имам малък фонд и от него плащам за полезна информация. Дадох им да разберат, индиректно, естествено, че се интересувам как е действал полицейският инспектор онази вечер. Започнах разузнаването си от жените в града. Ще видите, че те знаят всичко. Бълстроуд сахиб смята, че е укрил следите си, но трябва да кажа, че не е съвсем така. Невъзможно е.

Той направи кратка пауза и Джо каза окуражително:

— Добре, Наурунг. Точно както бих направил в Лондон. Какво откри?

— В съответствие с информацията, която получих, и следвайки вашите инструкции, наредих да следят инспектора. Той май често посещава „Шалимар Багх“. Място с лоша слава, о, да, с много лоша слава. Моите сведения са, че той често се задържа там дълго време и че наистина е бил в „Шалимар Багх“ три часа по времето, когато почина г-жа Съмършам.

— Три часа е доста време за подобно място — каза Джо. — Аз самият не съм посещавал много публични домове и може би нещата в Индия са различни, но ми се струва, че за нуждите на повечето мъже един час е достатъчен.

— Аз си помислих същото — рече Наурунг. — Затова в четвъртък лично тръгнах по петите на инспектора.

За момент Джо се почувства неудобно, сравнявайки усърдието, с което Наурунг изпълняваше задълженията си, с егоизма, който Джо бе проявил, отивайки на пикник с Нанси. Но Наурунг не забеляза неудобството му и продължи с ентусиазъм:

— Той ме погледна. Не ме позна — Наурунг изглеждаше доволен от себе си. — Вие сам го казахте, сахиб, индийците са невидими за англичаните. Свалих униформата си и облякох индийски дрехи. Той погледна през мен. Аз не бях там. Бълстроуд сахиб вижда само униформата, не вижда Наурунг Синх.