Последната кашмирска роза

Чичо Джордж се засмя мило.

— Тази вечер късметът е на ваша страна, Сандиландс! Стойте на линията, моля ви! — и губернаторът рече настрани: — Фреди! Изчакай за миг, Фреди! Кажи ми чувал ли си за някакъв офицер Темплар. Служи на границата. Познаваш ли го? Познаваш го? Чудесно. Служи в 10-и полк. Бил си в една бригада с него! А женен ли е? Не. Сигурен ли си? — чичо Джордж се върна на линията: — Не, не е женен. Току-що хванах в крачка един приятел, който излиза на вечеря, и той очевидно много добре го познава. Явно не е женен. В момента не е в страната — в домашен отпуск е и ще се върне в полка следващия месец. Новината добра ли е или лоша е?

— Добра е — рече Джо. — Със сигурност снема напрежението.

— Ще ми кажете ли за какво става дума? — поинтересува се чичо Джордж.

— Бих ви казал, но ще отнеме време. Поканен съм на вечеря у Нанси и закъснявам, а вие отивате на вечеря — може ли утре да поговорим по въпроса?

— На всяка цена — отговори чичо Джордж, гъргорещият му глас едва се чуваше.

В къщата на Нанси очевидно цареше увеселение и Джо, отмалял от облекчение, се отправи нататък. Всички стаи в къщата светеха, а от двете страни на алеята към предната врата бяха наредени свещи в стъклени буркани. Имаше необичайно голям брой слуги, много от които, досети се Джо, наети за тази вечер от други семейства. Същото се забеляза и по-късно, когато бе поднесена вечерята. Порцеланови съдове, чаши и плата бяха събрани от други домакинства според практичния индийски обичай.

Подпирайки се на бастун, ръка за ръка с Нанси, Андрю Дръмънд стоеше на верандата — гостоприемна и просторна. Нямаше възможност да поговорят насаме с Нанси, но, изглежда, градусът на тържеството бе намалял за момента и по-късно вечерта той щеше да я изненада с новината.

— Сандиландс, скъпи приятелю — възкликна Андрю с широко движение с ръката, — колко се радвам да те видя! Взехме да се притесняваме, че си се изгубил. Но ето те и теб! Кого познаваш и кого не познаваш? Нека да спазим реда по старшинство. Аз ще те представя. Кити! Мисля, че се познаваш с инспектор Сандиландс. И с Прентис се познавате, разбира се, а едва ли е нужно да насочвам вниманието ти към царицата на бала…

Не беше нужно да насочва вниманието на Джо към Мидж Прентис. От момента, в който пристигна, както всички останали мъже, той не можеше да откъсне поглед от нея. Смееща се и весела, тънката й момчешка фигура, подчертана от рокля от крепдешин в яркочервено, самата тя изглеждаше пламенна. Веднага се приближи до него, поемайки и двете му ръце в своите.

— Добър вечер, инспекторе, или след веселото ни пътуване от Калкута вече мога да кажа здравей, Джо! Как върви разследването? Може би трябва да вдигнем тост за теб? Андрю… — и тя махна с ръка към управителя. — Андрю казва: „Да пием за хрътката, която души по земята“, затова — за твое здраве!

Тя взе една чаша от минаващия слуга и подавайки я на Джо, се чукна с него и го удостои с поглед, по който човек можеше съвсем естествено и бързо да ги приеме за двама стари приятели и заговорници.

— Какво ще кажеш за подаръка ти? — Джо се обърна към Прентис. — Малката статуетка от слонова кост?

Прентис извади от устата си тънката пура и отвърна:

— Красива е! Наистина е хубава и датира от стар период. Струва двойно повече от цената, която тя е платила.

— Мислиш ли — попита доволна Мидж, — че мога да си изкарвам прехраната като експерт по индийска еготика… — тя се затрудни с тази дума и опита отново: — Еротика исках да кажа.

— Чакай първо да те видя, че поне си опитала! — каза Прентис и всички се засмяха.

Двама нисши офицери от сивите наобиколиха Мидж и Джо се озова в компанията на Кити.

— Това проклето дете все повече започва да прилича на майка си — отбеляза тя. — Доли имаше око за всички индийски неща и хората, разбира се, й подаряваха индийски украшения! Голяма колекция имаше. Изгоряла е при пожара, предполагам. — Тя хвърли още един критичен поглед към Мидж. — Външният вид, вкусът, жизнеността и ако не греша, същия ищах към шампанското! Скучният и сух Прентис ще види зор! Всички необвързани мъже в базата и вероятно доста от обвързаните ще бъдат в краката й! Да му се не види, инспекторе, всичко се повтаря. Това ме връща двайсет години назад, а привлекателността и обаянието са си същите. Наследство! Откъде действително идва? А сега кажи нещо за себе си. Какво стана с теб след чая у нас — тогава разтуптя няколко сърца.

— И моето сърце се разтупка, да ти кажа право, заобиколен от толкова много чар — каза Джо.

— Ах, ти! Очаквах, че ще кажеш: „Единствена Нанси е обзела мислите ми.“

— Кити! — изрече смело Джо. — Остър език имаш! Спести ми аматьорските си хипотези и запомни — аз съм полицай, изпратен по служба!

— Който само бъхти, без да се развлича, той ще оглупее — обобщи Кити.

И вечерята бе сервирана.

Имайки предвид краткото време, с което разполагаше Нанси, за да организира събирането, вечерята бе изненадващо добра. Първо сервираха бекасина върху препечени филийки, след това ястие, подправено с къри, което за малко не проби небцето на Джо, сетне конусовиден ордьовър (сигурно бе приложено чудо на логистиката, за да го донесат на масата!) и накрая неизвестна риба, сервирана върху препечени филии като солено ястие след ядене. С предястието — червено вино, с десерта — шампанско, а дамите, изправили се след знак от Нанси, изчезнаха.

Господата се отправиха към градината; в тъмното пурите им блещукаха като светулки. Разкопчаха се като по команда и застанаха в редица в края на моравата. Джо се озова до Прентис.

— Това е — обясни Прентис — британско-индийски обичай. Сигурно го има и в Англия, но аз не мога да свикна с него. Аз съм пущун до мозъка на костите си. На границата това би се приело като доста шокираща проява.

Проклет да беше Джо, ако оставеше Прентис да се държи снизходително с него.

— Всички си имаме ритуали — сговорчиво рече полицаят. — И на границата ги има, предполагам.

Прентис вдигна рязко поглед.

— Да, всички си имаме ритуали.

Присъединиха се към дамите, а внушителната фигура на Кити се приближи до него и го хвана под ръка.

— Можеш да ме придружиш до Клуба — каза тя. — Като бях малка, на никого и наум не би му дошло да извърви пеш стотина ярда. Времената се променят.

Тръгнаха пеш, Мидж под ръка с Ийстън и Смайт, Джо под ръка с Кити, Нанси — между Прентис и Андрю Дръмънд.

Когато пристигнаха в Клуба, в него също цареше веселба. Оркестърът за танци към шропшърската лека пехота свиреше полка и за удивление на Джо всички сиви офицери бяха облекли пижами над униформите си.

— Нощта на Маноли, нали разбирате — обади се Прентис. — Извинете ме за момент.

Приближи се до една маса, върху която бяха наредени най-различни нощни одежди, и си избра широка колосана бяла риза. С помощта на чуруликащата Мидж той с мъка си я нахлузи и я раздипли върху парадната куртка. Останалите офицери си бяха поставили за цел да изглеждат абсурдно, но не и Прентис. Той носеше ризата с вид на човек, който нарочно се е облякъл за свещеническа церемония.

Джо изтанцува великолепен валс с Кити, спря за едно питие при Андрю и надявайки се, че не се набива твърде много на очи, се възползва от възможността да притисне Мидж в обятията си за втора полка.

— Едно, две, три, хоп — весело подвикна Мидж. — Бива си те, Джо! — и добави, докато се въртяха в кръг из залата: — Искам да ме видят!

— Нима всички не искаме същото? — запита Джо. — Аз го искам със сигурност!

След края на танца Мидж го хвана за ръката.

— Имам нещо да ти кажа — рече тя. — И Нанси трябва да го чуе! Нанси! Искам да споделя една тайна! Елате някъде, където можем да поговорим!

— Е — вметна Нанси, — няма по-подходящо място за споделяне на тайни. Но дори в този ранен час от вечерта уютните кътчета, изглежда, са заети. Ако имаш тайни за разкриване, по-добре да идем на верандата.