Текила и синьо дайкири

Сега Хърбърт прекарваше дните си, като ловеше риба, обикновено сам. Но днес се беше грижил за внука си. По пътя надолу към морската магистрала предишния ден Стив и Виктория бяха оставили дванайсетгодишния Боби Соломон. Боби живееше със Стив, вместо с майка си, размътената от наркотици крадлива сестра на Стив — Джанис, която напоследък твърдеше, че отглеждала органични зеленчуци в планините на Северна Каролина. Стив си отбеляза наум да провери дали в държавната хранителна пирамида включват марихуаната като зеленчук.

Докато приближаваха баржата, Стив чу вятърните камбанки — кутии от бира, провесени на рибарска корда — на задната палуба. Старата развалина — лодката, не баща му — беше вързана за нацепения дървен кей с дебели въжета, натежали от зелени водорасли. Хърбърт Соломон притежаваше пет акра шубраци отстрани на стария щатски път, но закотвянето на лодката си оставаше все така незаконно, дори и според прочутото лежерно законодателство на Кийс. Дори и в мрака се виждаше, че лодката е килната надясно. Отвътре идваха звуци на балада, Хари Белафонте пееше „Мъжът е умен (Жената е по-умна)“.

— Чудя се дали е редно ти да водиш делото на баща ти — наруши мълчанието Виктория.

— Кой би се справил по-добре?

— Някой, който може да бъде обективен.

— Нямам намерение да бъда обективен. Аз съм воин, гладиатор.

— Знаеш какво искам да кажа. Трябва да отделиш истината от измислицата. Когато баща ти е бил лишен от…

— Той си подаде оставката. Има разлика.

По тентата на баржата бяха увесени коледни лампички, нищо че беше май и нищо че семейство Соломон произхождаше от племената на израилтяните. Петна от зелена боя покриваха тук-таме дупките от изгнило дърво по кърмата.

Стив видя, че някой се размърда на задната палуба — баща му стана от дървения люлеещ се стол с чаша в ръка. Лъскавата бяла коса на Хърбърт беше сресана гладко назад и се спускаше по раменете му. Кожата му, забележително гладка за мъж на шейсет и шест, беше загоряла от слънцето, а тъмните му очи войнствено искряха.

— Здрасти, тате! — каза Стив.

— Не ме „таткосвай“, подмолен кучи сине!

— Сега пък какво съм направил? — Стив се качи на борда, като си помисли, че напоследък често му се случва да задава този въпрос.

— Виктория — рече Хърбърт — как търпиш тази нахална муха?

— Понякога и аз се чудя — отвърна му тя.

— Без него ще се справиш къде-къде по-добре.

— Ще ида да видя как е Боби — отвърна Виктория — и ще ви оставя да си поиграете, момчета.

— Спи — каза Хърбърт. — Умори се, цял ден кара скифа.

— Нищо, ще вляза вътре.

— Страхливка — закачи я Стив, когато влезе през вратата в задната кабина.

— На бара има ром, содата е в хладилника — провикна се Хърбърт след нея, докато ръкомахаше с чашата си от, ръба й се показа стръкче мента. Потънал беше във вечерното си мохито. Обърна се към Стив и сърдито каза: — Плеви собствените си бурени, сине, и стой далеч от моята картофена нива.

Дори и когато го хокаше, гласът му запазваше сладката гъста струя на меласа, която се точи върху сладолед. Роден и израснал в Савана, Хърбърт продължаваше да говори с меденото наречие от младостта си.

Докато висеше като момче в съда, Стив беше чул баща си да говори за свидетел: „Такъв усуквач, че може да стои в сянката на тирбушон и да не види слънцето. Толкова е хлъзгав, че е все едно да хванеш змиорка в локва с масло. Такова влечуго, че си струва да пресушиш блатото, за да го пипнеш.“

Хърбърт можеше, както казваха за него, да придума котка да слезе от дървото. Въпреки че четирите години в университета във Вирджиния, последвани от правния факултет в Дюк, бяха полирали дикцията му, той бързо беше установил, че да играе цапнат в устата южняшки джентълмен си има предимствата в съда. След толкова години местните изрази, които Хърбърт още използваше, идваха не толкова от детството му, колкото от превъплъщаването в герои, излезли направо от книгите на Марк Твен.

Сега, застанал на задната палуба на потъващата си, сцепена отвсякъде баржа, Хърбърт Т. Соломон, пенсиониран юрист — казваше го провлечено — се опитваше да вразуми сина си.

— Кой ти каза да подаваш молба до адвокатската колегия от мое име?

— Откъде разбра?

— За сенилен стар крекер* ли ме смяташ? — пак провлече накрая.

[* Бедняк от бялата раса в Южните щати. — Б.пр.]

— Евреите не могат да бъдат крекери, освен ако не ядат само маца*.

[* Евр. храна, неквасено хлебче, наричат го Хляба на свободата. — Б.пр.]

— Може да съм обикновен провинциален юрист, но знам кога ми забиват секирата.

— Може съдебните заседатели да са си падали по твоите еврейски номера на мускусен плъх в мас, но на мен са ми писнали. Затова стига простотии или ще кажа на — всички за ключа ти Фи Бета Капа.

— Не сменяй темата. Имам приятели в Талахаси и ми казаха, че си вреш носа в моите работи.

— Добре, подадох документи да ти върнат правата.

— Не ги искам.

— Можем да работим заедно.

— Тук си ми е добре.

— Знаеш ли какво ще пише отгоре на некролога ти. „Опозорен бивш съдия гушва букета“.

— И какво от това? Мене няма да ме има, за да го прочета.

— Ама аз ще съм там.

— Значи трябва да го направя заради теб? Защо просто не си адвокатстваш с красивата си госпожица и не ме оставиш на мира?

— Виктория иска да се разделим, ще практикува сама.

По дяволите! Стив нямаше намерение да му го казва. Но щом като вече го направи, можеше да предизвика известна доза съчувствие.

— Ще й е много по-добре без теб — изстреля в отговор Хърбърт. — Ако не внимаваш, ще те изрита и от леглото си.

— Ако от „Хералд“ ме интервюират по повод на некролога ти, ще кажа как винаги си ме поддържал.

— Я, не се лигави. Спомням си как онези кубинчета те бяха смазали от бой в девети клас.

— А помниш ли как се върнах с бейзболната бухалка? Как счупих няколко ребра?

Хърбърт пресуши мохитото си.

— Спомням си, че ходих да видя Роки Померанс в полицейския участък и да ти платя гаранцията. И казваш, че не съм те подкрепял?

Подкрепата на баща му, спомни си Стив, беше поделена поравно между вяло безразличие и саркастична критика. Като дете беше превърнал в идол грабващия заглавията по първа страница адвокат, уважавания съдия. Част от собствената му психология, знаеше го добре, беше детският страх, че никога няма да може да се равни със стандартите, които Хърбърт Т. Соломон беше поставил. После, когато баща му беше въвлечен от мръсен адвокат в скандал за злоупотреби, всичко се разпадна. Сега Стив не можеше да разбере защо баща му не разрешаваше да го залепи отново.

— Няма да се откажа от делото, така че по-добре ме изслушай. Имам страхотен план за атака.

— Не ми се слуша.

— Отписан си от колегията, но никога не си обвиняван или лишаван от адвокатски права.

— Е, и какво?

— Все още минаваш теста за морал.

— Остави го, сине.

— Мога да го спечеля, тате.

— Кучетата спят, синко. Не ги разлайвай.

— Какво искаш да кажеш? Взимал ли си подкупи, за да регулираш собственост?

— Майната ти! Много добре знаеш, че не съм.

— Тогава е трябвало да се защитиш. Да си наемеш адвокат. Господи! Татко, ако си невинен…

— Невинен до доказване на разорен. Оттеглих се. Това е мое право.

— Ще призова Пинки Любер, ще го накарам да се откаже от обвиненията си.

— Синко, не ти стиска достатъчно задника, за да се захващаш с Пинки.

— Този дребен старчок? Той е… той е…

Стив се опита да измисли някакво южняшко определение, за да не остане по-назад от баща си. Как точно да опишеш Пинки Любер, бивш адвокат и бивш затворник, мазникът, който натопи баща му?

По-мек от бучка масло?

По-мазен от мазна поничка?

По-тлъст от тлъста пържола?

От това, че не беше вечерял, всичките му метафори бяха свързани с храна. Стив заключи:

— Пинки е нищо. Абсолютно нищо.

— Не се лъжи по външния вид. Пинки винаги е имал опасни приятели, дори и като прокурор. Мръсни ченгета, гангстери, детективи. Вероятно е имал и нови запознанства в затвора.