Текила и синьо дайкири

— Били сте само двамата на лодката насред залива, нали така?

— Да.

— Кой тогава прониза Стъбс?

Очите на Грифин се присвиха.

— Когато Стъбс се свести, питай го.

— А ако не се свести?

Това накара Грифин да се замисли за миг. После отвърна:

— Моята теория е, че някой се е скатал долу преди да потеглим от пристана.

— Като в онази история на Джоузеф Конрад — намеси се Виктория.

— Коя? — попита Стив.

_Сега пък за какво говореше отличничката мис Принстън?_ В колежа Стив беше чел съкратеното ученическо издание на „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад, но не си спомняше за никакъв таен пътник.

— „Тайният пасажер“ — поясни Виктория. — Капитан на кораб скрива пътник без билет, обвинен в убийството на друг моряк. Капитанът насочва кораба към плиткото и оставя тайния пасажер да преплува необезпокоявано до брега.

— И когато корабът се разбива при Сънсет Кий — отвърна Стив, — какво става с този тайнствен пасажер?

— Не знам — каза Виктория. — Беше просто идея.

— Доколкото знам, не е имало никакви пътници без билети — намеси се Грифин. — И не съм давал показания пред полицията. За проклет глупак ли ме мислиш, Соломон?

— Не. Горко на човека, който реши, че си такъв. Или който ти излезе насреща.

— Стив, моля ти се! — Заповед, не молба. — Чичо Гриф, съжалявам. Стив се държи много оскърбително понякога.

— Няма проблем, Принцесо. Този заядливец ми харесва.

— Така ли? — Учудване.

— Повечето адвокати си завират езиците толкова навътре в задника ми, че чак почват да ме гъделичкат в носа. Съжалявам, принцесо. Майка ти все казваше, че съм недодялан. Не като баща ти. Лакирани нокти и обеди по клубовете. Естествено, ако Нелсън беше започнал живота си с мазане на горещ катран върху покривите, ръцете му едва ли щяха да са толкова чисти. — Грифин се извърна към Стив и му се ухили съзаклятнически. — Казах на ченгетата, че главата ме боли и ще говоря с тях по-късно. Добре съм постъпил, нали, адвокате?

— Много добре. Нито дума на ченгетата, докато не чуем какво има да каже Стъбс. После ще ти напишем показанията. Ако приемем, че ние ще те представляваме.

— Ще видим. Дай ми план за действие.

— Трябва да се подготвим за най-лошото. Стъбс идва на себе си и казва, че двамата сте се спречкали и ти си го набол като маслинка с клечка за зъби. Намираме лекар, който ще потвърди, че след загубата на толкова много кръв Стъбс халюцинира.

Грифин смигна на Виктория.

— Харесва ми начинът, по който мисли този заядливец.

— А кой е цапардосал чичо Гриф по главата? — попита Виктория.

— Този, който е прострелял Стъбс — отвърна Стив.

— И той е?

— Господи, тук сме от десет минути! Дай ми възможност да измисля едноръкия ни бандит.

— Стив, не можеш да си тъчеш истории от въздуха — каза Виктория.

— Много ясно, че мога. Това е един от законите на Соломон.

— Какви са тези закони?

— Стив ги създава в крачка — Виктория стисна устни в израз на неодобрение. „Когато законът не работи… изработи го ти.“ От този сорт.

— „Ако фактите не пасват на закона, изопачи ги“. Ето ти още един.

— Харесва ми това, което чувам. — Грифин явно се забавляваше въпреки травмите. — Какво още, Соломон?

— Искам да присъствам, когато ченгетата разпитват Стъбс. Или още по-добре, аз да го разпитам пръв.

— Никога няма да стане — отвърна Виктория. — Полицията няма да те допусне до него.

— Има си начини — каза Стив.

— Дори не си го помисляй.

— Какво става? — попита Грифин.

— Стив обича да ходи неканен по купони. Веднъж се престори, че получава инфаркт, за да влезе в Спешното.

— Нищо работа — отвърна Стив, — докато не получих сметката за ангиограмата.

Грифин се закашля от смях.

— Ти си пълен кретен, Соломон.

— Така ли?

— От моя тип кретени. — Той се извърна към Виктория. — Принцесо, браво на теб, че си го забила. Наети сте. И двамата.

Интензивни грижи

3

Как беше възможно?

Стив пое нещата, сякаш все още бяха съдружници и той е numero uno.

Как позволи това да се случи отново?

Виктория беше възнамерявала да раздели фирмата и ето че Стив отново й беше присвоил клиента. Беше спечелил чичо Стив с мачовските си простотии.

Стив се извини, като каза, че ще ги остави за малко насаме и ще изчака Виктория във фоайето на болницата.

Виктория замълча, докато вратата зад гърба му се затвори, за да е сигурна, че заместник-шерифът в коридора не може да я чуе. Вероятно все още имаше начин да измести Стив, или поне да го насади на втория стол.

— Чичо Гриф, за каква правна работа ставаше дума по телефона? Има ли нещо общо със Стъбс?

— Синът ми ще отговори на всичките ти въпроси. Спомняш си Хал-младши, нали Принцесо?

— Не се забравя първото момче, което те е целунало.

Грифин кимна.

— Синът ми говори само за теб, откакто му казах, че ще се виждаме. Баща ти все казваше, че животът ни винаги ще се преплита, семействата ни ще останат свързани. Нелсън даже мислеше, че двамата накрая може и да се ожените. — Очите му се бяха съсредоточили върху далечен спомен. — Светът е много странен, Принцесо, но колкото повече остарявам, толкова повече вярвам в съдбата. Сякаш има неща, на които просто им е писано да станат.

Мъжът с бяла лекарска престилка и слушалка, провесена на врата, мина забързано през летящите врати на спешното отделение, кимна на служителя в сестринското помещение и продължи с бърза крачка напред.

_Не спирай да се движиш. Дръж се уверено. Прави се, че все едно тук ти е мястото._

Правилата на Стив за влизане с взлом. Веднъж призна за въображаемо престъпление, за да се добере до ареста в полицейския участък. Друг път се промъкна в офис на една корпорация в униформата на изтребители на хлебарки и напръска бюрата с инсектициди. Дори се случи да отвлече пострадал клиент, преструвайки се на фелдшер от спешна помощ.

От фелдшер на доктор. Малка крачка за един мъж. Гигантска крачка за адвокат.

С незаключените съблекални на докторите болниците бяха едно от най-лесните места за проникване. Панталони, престилки и стетоскопи. Мостри от най-новите амфетамини, ако си падаш по такива неща.

В момента Стив носеше бели обувки с каучукова подметка, зелени панталони и престилка с табелка, на която пишеше „Д-р Г. Кьонигсберг“.

Забеляза ченгето, което седеше пред една врата, и се насочи право натам.

— Как е пациентът ни, полицай?

— Идея нямам — отвърна униформеният. Още едно хлапе, обръснато така, че черепът му се виждаше през наболата коса. — Вашите хора не ни пускат вътре.

— Ще проверя дали може вече да говори.

Стив влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си. Бен Стъбс лежеше по гръб с кислородна маска на носа. Целият беше оплетен в жички и тръбички. Беше дребен човек с тясно лице и впити бузи, кожата му имаше нездравия сив цвят на сериола*. Гръдният му кош беше увит с бели бинтове, една машина отстрани на леглото му помагаше да синхронизира сърдечния си ритъм.

[* S. dumerili — голяма риба в западните води на Атлантическия океан. — Б.пр.]

— Как се чувстваме днес, господин Стъбс?

Очите на Стъбс се отвориха, но погледът му остана разфокусиран. Явно беше в зоната на здрача, в полусъзнание.

— За нула време ще ви качим на водни ски. Стига да сте карал някога. Иначе ще ни трябва малко повече време.

Все още никаква реакция.

Стив се приближи по-близо до леглото.

— Господин Стъбс, можете ли да си спомните какво се случи?

Светлите очи на мъжа премигнаха и той леко раздвижи глава.

— Кой ви причини това?

Устните на Стъбс помръднаха. Но дума не излезе. Бавно вдигна дясната си ръка на няколко сантиметра от чаршафа. Треперейки, вдигна два пръста, като мародер, който продава на черно два билета за мач на „Делфините“. Много жалък мародер.

— Двама? Какво искаш да кажеш? Че са били двама?