Текила и синьо дайкири

— От това ли те е страх, татко? Пинки да не те подгони?

— Едно никога няма да научиш, синко. Почнеш ли да обръщаш камъни, по-добре очаквай змии, а не цветя.

Мечта на име Океания

6

Беше малко след осем вечерта, но влагата вече висеше във въздуха, като мокри чаршафи на простора. Над главите им облаците бяха пухкавобели с толкова сиво, колкото да предупредят за следобедния дъжд. Виктория, Стив и Боби се разхождаха из обраслия с шубраци плаж на Пайрътс Коув, докато чакаха самолета на Хал Грифин да дойде и да ги отведе до Парадайз Кий, където ги чакаше Джуниър.

Костенурка колкото капак на боклукчийска кофа се плъзна по пясъка към водата и отплава навътре. На Виктория й се искаше да бяха имали време за едно сутрешно къпане. За предпочитане без мераци на Стив за подводно плющене. И най-добре без катастрофирали яхти и омари с банкноти по тях.

Боби и Стив мятаха камъчета в плитката вода, надпреварвайки се кой ще направи повече жабки, загубилият щеше да обели мангото за следобедното им фрапе. Въпреки безбройните си недостатъци, както служебни, така и лични, Стив беше страхотен втори баща. Ако Виктория държеше сметка на плюсовете и минусите на приятеля си — коя жена не го правеше? — грижата на Стив към Боби щеше да бъде най-хубавото му качество. Веднъж, докато си пиеше шардонето, беше написала върху листата на подложката си разни неща относно възможността да прекара живота си със Стив.

1. Страхотни родителски умения.

2. Кара ме да се смея.

3. Кара ме да свършвам.

Отрицателните му качества запълниха две страници, но въпреки всичко тези три положителни черти доста натежаваха.

Мобилният й иззвъня, на екрана се изписа номерът на болницата.

— Добро утро, чичо Гриф, как се чувстваш?

— Ужасно, Принцесо. Петдесетдоларовите приспивателни не вършат работа.

— Ами главоболието ти?

— Все едно разбиват скала с бормашина.

— Как е Стъбс?

— Питам, ама не ми казват. Слушай, Принцесо, снощи, докато лежах буден, всичко ми стана ясно. Някой се опитва да потопи Океания.

— Океания ли?

— Моя мечта, която е на път да се осъществи. За това исках да говорим. Джуниър ще ти каже всичко.

— Кой се опитва да потопи Океания?

— Същият, който е пронизал Стъбс. Ето ти защитата. Някой иска да ме махне от картинката. Няма ли Хал Грифин, няма и Океания.

Каквото и да беше това. Виктория се цапна по врата, където един комар се беше настанил да закусва.

— Искам да кажа — продължи Грифин, — ако Стъбс не се оправи и ме обвинят в убийство, не можеш просто да се опитваш да пробиеш тезата на обвинението.

— Така защитаваме клиентите си в повечето дела с косвени улики. Доказваме основателно съмнение.

— Не е достатъчно. Трябва да намерите човека, който го е сторил.

О, само това ли, помисли си тя.

— Да се молим Стъбс да оживее. Той ще те оневини, нали така?

— Надявам се.

Беше очаквала уверено „Точно така, по дяволите!“. А не неясно „Надявам се“. Неопределеният отговор на Грифин повдигаше още въпроси, но не питаш клиент по телефона дали е застрелял някого. Вместо това му каза да си почива и приключиха разговора.

Настигна Стив и Боби — момчетата Соломон, — които бяха коленичили с наведени ниско над пясъка лица, сякаш търсеха изгубена контактна леща. Състезаваха се кой прилича повече на белите чапли, които шляпаха из плитчините и завираха клюновете си във водата.

Стив се изправи и изплю една малка мидена черупка, на горната си устна имаше мустак от пясък. Изглеждаше прекалено невинен за опитен съдебен адвокат, какъвто беше.

— Какво каза клиентът ни? — попита той Виктория.

— Че е натопен.

— Боже! Никога не съм го чувал досега.

Боби се изправи на крака и изтръска пясъка от голите си колене. Носеше панталони, срязани на бермуди, и жарсена фланелка на футболния отбор на университета в Маями. Беше нисък и кльощав и дори сандвичите на Стив с хляб панини, шунка и кашкавал и плодовите фрапета, не бяха сложили много месце по кокалите му.

— Къде е самолетът? Скучно ми е.

— Хидропланите здравата реват, докато излитат — каза Стив, тъй като знаеше, че момчето се плаши от силните шумове. — Не искам да се стряскаш.

Хлапето презрително се изсмя.

— Да не съм момиче!

— Не казвам, че си.

— Не ме е страх. „Гръман Малард“ са много добре обезопасени.

— Проверил си ги? — попита Виктория.

— В мрежата. Отне ми трийсет секунди. Ако искате да разберете нещо за хидропланите, просто питайте. После проверих Националната метеорологична служба. Няма бури, постоянни югоизточни ветрове — роден имитатор, момчето сниши гласа си както го правят синоптиците: — Страхотен ден за летене, риболов или просто излежаване на слънце. Още в единайсет.

Виктория се надяваше полетът да мине гладко. Стомахът й се свиваше от буламача със скариди и овесени ядки, който Хърбърт беше изпържил за закуска. Ако на зазоряване нямаше достатъчно морски котки, приготвяше и печени сандвичи с наденички коризо и сирене чедар, прокарвани с подсладеното ракетно гориво „Кафе Кубано“.

— Ако имаш нужда от търсене, само кажи — инструктира я Боби. — Десет пъти по-добър съм от чичо Стив на компютъра.

Тя разроши и без това чорлавата му глава.

— Ти си най-умното момче, което познавам.

Виктория обожаваше Боби и се учудваше на напредъка му. Преди по-малко от две години Стив го беше спасил от религиозна секта, където майка му го биеше и не се грижеше за него. Първоначално му бяха поставили диагноза неизвестно заболяване на централната нервна система — някои признаци на синдрома на Аспергер*, плюс прояви на аутизъм. Десетгодишното дете беше некомуникативно и уплашено, тялото му се свиваше от гърчове. Лекарите не можаха да открият органично мозъчно увреждане и под грижите на Стив момчето бързо започна да става по-общително. Освен това започна да демонстрира така нареченото от докторите парадоксално функционално улесняване, странен термин за гениалните му способности за запаметяване и ехолалия, иначе казано, можеше да възпроизвежда буквално всичко, което прочетеше или чуеше. Боби все още се изнервяше от непознати, но много бързо се привърза към Виктория. Тя заместваше присъствието на майка му и се тревожеше какво ли би се случило с Боби, ако двамата със Стив се разделят. Напоследък се безпокоеше дори още повече.

[* Отнася се за хора с по-висок интелектуален, но по-нисък социален капацитет. — Б.пр.]

Стив си беше взел поука от критиката й към вчерашната му тениска и беше облякъл нова с друг надпис: „Единствената следа, която съм оставил в живота си, е върху бельото ми.“ Дали наистина смяташе това за напредък, или просто я дразнеше? Е, със сигурност щеше да впечатли Джуниър Грифин, Господин Подготве от детството й.

Виктория беше облечена с бяло горнище и къса морскосиня пола на волани, с дантела отдолу, в същия цвят като океана. Сандалите й „Маноло Бланик“ отиваха на цвета на полата. Две секси каишки отстрани се закопчаваха на глезените и привличаха погледа към прасците й. Това беше идеята, нали така? Сандалите й бяха подарък от Стив, е, не съвсем. Беше защитавал шофьор на камион от Порт Маями, който имал навика да доставя контейнерите в своя „прибери си сам“ склад, вместо на съответните получатели. Стив загуби делото и шофьорът беше разорен и пратен в затвора. Но един контейнер, натъпкан със скъпи италиански обувки, удобно беше паднал от камиона преди произнасянето на присъдата и на Стив му беше платено в кожа, вместо в зелено. Ако работата не потръгнеше, Виктория можеше да остане гладна, но никога боса.

Преди да напуснат баржата на Хърбърт, внимателно си беше сложила сенки с цвят „коняк“, които явно добре се връзваха с червилото с цвят „тропически залез“. Секси, естествено, но не евтино. Русата й коса беше небрежно разрошена. Както Стив казваше — „в стил Мег Райън“, макар че последния път, когато я беше видяла на екрана, косата на Мег не беше нито руса, нито рошава.