Текила и синьо дайкири

Стив продължаваше да й крещи да го изчака, когато стъпи на пясъка и се затича към разбитата лодка. Мостикът лежеше на една страна на пясъка, хромираният рул беше усукан на възел. Парчета стъкла, разкъсани възглавници, извити перила се търкаляха навсякъде. Риболовният стол, откъртен от основата си, седеше здраво забит в пясъка, сякаш чакаше да дойде рибарят.

Дузина флоридски омара пълзяха по пясъка, наблизо се виждаше разбит пластмасов живарник. Нещо мърдаше около антената на един от омарите. Трябваше й секунда, за да осъзнае какво е това странно нещо.

Стодоларова банкнота! Острата антена на рака се подаваше право през носа на Бен Франклин.

После видя и останалите. Цял рояк зелени банкноти се носеше по брега като ято морски птици.

— Този диша, но здравата се е контузил.

Беше спасителят от хотела, надвесен над слаб мъж с дочени шорти и блуза с къс ръкав и яка. Лежеше на една страна, неподвижен, крайниците му бяха извити гротескно под различни ъгли, като на счупена кукла. Спасителят внимателно го обърна по гръб и ахна. От гърдите му стърчеше харпун.

— Господи!

Виктория погледна лицето на мъжа.

_Слава богу, не е той!_

— Още един! Насам! — чу се женски глас.

Виктория заобиколи палубата, превърнала се в гъсталак от нацепена тикова дървесина. Барманката беше коленичила в пясъка над едър мъж с бяла гуаявера. Струйки кръв се стичаха по лицето му от зейналата рана на слепоочието.

— Не мърдайте — нареди барманката. — Ще ви закараме в болницата.

Мъжът изръмжа. Беше около шейсетте, с дебел врат и изтъняваща прошарена коса. Очите му бяха затворени или от болка, или от кръвта, която влизаше в тях.

Виктория се надвеси още по-ниско.

Възможно ли беше да е той?

— Трябва да сложите компрес на раната — каза тя.

Мъжът отвори очи и Виктория веднага го позна.

— Чичо Гриф?

— Здравей, принцесо! — С изкривено от болка лице Хал Грифин бутна барманката настрани. — Оставете ме на мира, мамка му! Трябва да говоря с адвоката си.

Законите на Соломон

1.

Ако фактите не пасват на закона… изопачи ги.

Непреодолимата сила

2

Медицинският център на Лоуър Кийс не беше далеч, но улиците бяха задръстени. Местни на колела, тийнейджъри по джапанки, туристи от корабите, почервенели от карибското слънце. Виктория на мястото до шофьора и Стив на волана седяха заклещени в задръстването от едно местно такси, розово като пепто-бисмол. Стив блъскаше по клаксона, но таксито не увеличаваше скоростта. И защо да я увеличава, стикерът на бронята му гласеше: „Закъде си се разбързал? Тук не си главен.“

Бяха взели ферибота от Сънсет Кий и прибраха ръждясалия оранжев елдорадо 1976 година на Стив от паркинга на Мелъри Скуеър. Старият кадилак, чието гърлено бръмчене някога беше звучало съблазняващо и кадифено, като завираща кафеварка, сега бучеше и се давеше като дедик от старчески дом.

— Кой е другият човек на лодката? — попита Стив.

— Знам само, че чичо Гриф щеше да води някого на вечерята. Не ми каза кого.

Стив изсвири на брадат блуждаещ пешеходец с татуирани змии, които пълзяха по голия му гръб.

— А сега, на плажа, не ти ли каза?

— Не беше време за запознанства — опитваше се да го накара да млъкне. Познаваше Стив достатъчно добре, за да му прочете мислите. Вече беше убеден, че в корабокруширалата яхта се крие изгоден юридически казус.

Много ясно, Стив, но казусът ще бъде мой, а не твой.

— И как, мамка му, онзи тип се е сдобил с харпун в гърдите? — не се отказваше. Беше като петдесеттонна драга, която изгребваше пристанището, Форс мажор сам по себе си.

— И аз знам колкото теб, Стив.

— Възможностите са три — продължаваше да упорства. — Първо, нещастен случай, Грифин показва на пича харпуна и той се задейства. Тогава имаме да защитаваме гражданско дело.

Ние, помисли си тя и сърцето й потъна. Господи, изобщо ли не слуша?

— Второ, скарали са се за нещо. Пичът налита на Грифин и той го пронизва с харпуна. Тогава работата става напечена, може да го съдят и за убийство, ако онзи вземе та умре. Възможен вариант е самозащита, ако Грифин се е страхувал за живота си.

Пробвай да си навреш носа в делата на чичо Грифин и ти ще почнеш да се страхуваш за живота си, слънце.

— Три, повреда в лодката. Рулят се прецаква, ще съдим производителя или ремонтната база, или доставчика на части за нанесени щети. Това не обяснява харпуна, но…

— Дай да видим първо как е чичо Гриф — прекъсна го студено тя — и да оставим делата настрана.

— Много ясно, но оттук можем да изкараме големи кинти.

Пак „ние“. Когато се ядосаш на гаджето си, обичайните му дразнещи недостатъци ти се струват още по-непоносими. Ефектът се умножаваше като сложна лихва в банката. Ето че пак не слушаше какво му говори, пак не улавяше интонациите в гласа й, сменящия се ритъм на настроението й.

По дяволите, Соломон! Можеш да забележиш как някой свидетел мигнал, но не можеш да ме чуеш, без да се налага да крещя.

Минаха през пристанището на Гарисън Байт, стари колкото света баржи стояха килнати на една страна във водата, нерехабилитирани хипита се изтягаха по верандите и си допиваха от нощес. Туристи на скутери задръстваха улицата по средата и Стив отново наду клаксона. Сви вдясно при Колидж Роуд към Сток Айланд, мина покрай затрупаното с пластове пръст сметище и отби между двата реда кралски палми към паркинга на болницата. Но ако имаше спешен случай, то той беше журналистически, а не медицински. Хеликоптерът беше от Канал 3 на Маями.

Супер! Направо супер! Няма камера, която Стив да не е срещнал и заобичал.

Колата на шерифа на Мънроу Каунти беше паркирана накриво пред главния вход на болницата. На капака й, подобно на дългокрак орнамент, беше кацнал _бял_ ибис. Ако беше суеверна, Виктория щеше да сметне това за лоша поличба. Птицата ги наблюдаваше как влизат във фоайето, главата на Виктория се замая от спомени.

Защо чичо Гриф й се беше обадил след толкова много години? И защо не се беше обадил толкова много години?

Семейство Лорд и семейство Грифин.

Когато беше дете, двете фамилии бяха неразделни. Нелсън и Айрини Лорд, Харолд и Филис Грифин. Вечери, бридж, ваканции. За Виктория, преди светът й да се срине, беше време на гувернантки и пътувания, тенис лагери и шетландски понита. Любимият й приятел в игрите беше Хал-младши. Бяха си играли на чичо доктор, когато тя беше на четири, а той на шест, бяха се целували истински, когато тя беше на дванайсет, а той на четиринайсет. Толкова невинни. Толкова обещаващи. Докато баща й не скочи от покрива на един от небостъргачите на Лорд-Грифин. После дойдоха съдебните дела, разследването на Върховния съд. Слухове за подкупи и изнудване в строителния бранш. Хал Грифин заведе семейството си в Коста Рика и се покри за няколко години.

Виктория и майка й изгубиха дирите им, после чичо Гриф се появи в Сингапур и Индонезия, строеше хотели и трупаше богатство. С течение на годините си проби отново път към дома и започна да строи ваканционни комплекси по Карибите. После, преди около година, в „Маями Трибюн“ излезе статия, че си е купил Парадайз Кий, малък частен остров в Шарк Ченъл, близо до Мексиканския залив, откъм страната на Исламорада. Последваха спекулации по бизнес страниците за нов проект на Грифин във Флорида, но не излезе нищо официално. И накрая, миналата седмица, чичо Грифин най-после се обади. Извини се, че е бил извън живота й всичките тези години. После каза, че не я е изпускал от очи.

Не я е изпускал от очи. Звучеше мистериозно. Но сигурно беше вярно. Чичо Гриф знаеше всичко за завършването й с отличие в Принстън и Йейл, за кратката й авантюра в прокуратурата и беше чул, че се е захванала с частна практика. Имал работа за нея, която можела да я заинтересува.

Нея.

Не старши съдружника в някоя покрита с дебели килими адвокатска фирма. Не Алън Дершовиц. Нито Стивън Соломон. А нея.