Текила и синьо дайкири

Ръката на Стъбс се отпусна отново на леглото, вратата се отвори със замах. Мъж на средна възраст с костюм и вратовръзка влетя в стаята с двама униформени полицаи по петите.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита мъжът.

— Първо вие — изстреля в отговор Стив.

— Доктор Гари Кьонигсберг. Шеф на травматологията.

— Маркъс Уелби. Вътрешна сигурност. Медицинска служба, Флорида. В знак на професионална любезност днес ще ви съставя само предупреждение.

— Предупреждение ли? За какво говорите, дявол да ви вземе?

Стив откопча табелката с името и я хвърли на доктора.

— Имате огромни проблеми със сигурността в сградата, Кьонигсберг.

Законите на Соломон

2.

Винаги приемай, че клиентът ти е виновен.

Пести време.

Презумпция за вина

4

— Невъзможен си — пушлявеше се Виктория. — Какво щеше да направиш, ако на пациента наистина му беше дотрябвал лекар?

— Хирургическа намеса — предложи Стив.

— Оставям те сам за пет минути и те арестуват.

— Не са ме арестували. По-скоро ме ескортираха извън сградата.

— Унизително е човек да ти е партньор. Не разбираш ли защо трябва да си бъда сама?

— Отпусни се, Вик. Получих информация от Стъбс.

— Проговори ли?

— Не съвсем. Но мисля, че нападателите са били двама.

Стив й разказа как Стъбс е вдигнала два пръста, но тя не остана много впечатлена от детективските му умения.

— Може да означава всичко — отвърна Виктория. — Или нищо.

Минаваше девет, но вечерта беше задушна, докато пътуваха на север по магистралата със стария кадилак. Е, поне на знака пишеше СЕВЕР. Стив знаеше, че са на участъка от пътя, който водеше на изток. Кийс е архипелаг с формата на ятаган, който се простира от североизток към югозапад, от Маями до Кий Уест. Въпреки че Кий Уест е крайбрежен град, ако се тегли черта в северна посока от бара „Слопи Джо“ на Дювал Стрийт, в крайна сметка се стига западно от Кливланд. Извитата брегова линия представлява географска чудатост, така че Рино в Невада се оказва на запад от Лос Анджелис.

Виктория замълча за няколко секунди. Това винаги се оказваше лоша поличба.

Тъй като предпочиташе да получи дозата от камшика наведнъж, Стив попита:

— Нали не си ми ядосана още за болницата?

— Притеснява ме начинът, по който говори с чичо Гриф.

— Стига, на него му хареса.

— Сякаш смяташ, че е виновен.

— Винаги приемам клиентите за виновни. За повечето важи, това пести време.

— Чичо Гриф никога не би убил човек.

— Откъде знаеш? Не си го виждала, откакто си се натискала като малка в кънтри клуба с онзи… как му беше името.

— Джуниър. Прав си. Той ме научи какво е френска целувка.

— Подсети ме да му благодаря. Искам да кажа, че преценката ни за хората се изкривява от собствените ни преживявания.

— Сериозно? Виж ти кой е ходил на приложен курс по психология.

— Спомняш си Грифин като човек, който ти е подарявал огромни подаръци за рождения ден. За мен той е просто един безскрупулен клиент.

— Може да е малко груб по краищата, но отдолу е голям сладур.

— Всеки от нас е способен на убийство. Дори и ти, Принцесо.

— Не ме наричай „Принцесо“.

— Защо? Сладкият чичо Гриф така ти вика.

— Но от неговите уста не звучи като обвинение.

Нямаше голямо движение, когато прекосиха моста при Бока Чика. Над главите им два изтребителя се движеха успоредно един до друг, упражнявайки нощно кацане във Военноморската база. Стив даде газ и задмина една каравана, като даде на туристите възможност да видят регистрационния номер на елдорадото, на който пишеше „ПРОТЕСТИРАМ“. Гюрукът на колата бе свален, въздухът тежеше, наситен със соления аромат на образуваните от прилива езера. След няколко минути щяха да са на баржата на Хърбърт Соломон, за да прекарат там нощта. Стив вече се стягаше от мисълта за срещата с баща си, а сега и Виктория му набиваше канчето.

Погледна към нея.

— Направил ли съм нещо?

— Мразя, когато ми четеш лекции.

— Казах само, че…

— Самопомазаният старши съдружник раздава мъдрости. „Всеки е способен на убийство.“ От всички тъпи клишета…

— Съжалявам. От тук насетне само оригинални мисли.

— Наистина те обичам, Стив. Знаеш го, нали?

— Защо ми се струва, че ще последва едно „но“?

— Но ти си непоносим, арогантен, егоцентричен…

Реши да изчака.

— И тениската ти е отвратителна.

— Не мисля, че тениската е виновна. — Беше купил черната памучна тениска в магазин за по един долар на Дювал Стрийт. Отпред беше нарисуван мъж на високо бар столче и имаше надпис „Отказват се само малодушните“. — Какво всъщност става, Вик?

— Открадна ми клиента.

— _Нашият_ клиент.

— Не ме ли чу? Продължавам сама.

— Стига, имаме голямо дело. Чичо Гриф иска и аз да участвам.

— Не му викай така. Не ти е никакъв чичо.

— Колкото на теб, толкова и на мен.

— Вбесяващ. Това го прескочих. Непоносим, арогантен, егоцентричен и вбесяващ.

— И не харесваш тениската ми. Но ще водим заедно делото на Гриф. Той така иска.

Знаеше, че Стив е прав, което само я вбеси още повече.

— Добре. Но това е _последното_ ни дело. Само така ще мога да израсна като адвокат. Това е и единственият начин да запазим личните отношения. Искам да бъда с теб, но не в съда.

— Сигурна ли си? Наистина ли искаш да развалиш фирмата?

— През повечето време обичам да съм с теб. Ти можеш да бъдеш топъл, забавен и любвеобилен. Но в работата направо ме подлудяваш.

— Наистина, наистина сигурна?

— Да, дявол да го вземе!

— Добре тогава. Последното ни дело. Печелим, губим или процедурна грешка.

— Аз съм първи адвокат.

— Какво?

— Чу ме, Стив.

— Добре, добре.

— Сериозно ли го приемаш? — Прозвуча подозрително.

— Разбира се, че го приемам. Ти си шефът. Това е лебедовата ни песен. После политаш сама. Получаваш автономията, за която толкова говориш.

— Ще уважиш чувствата ми? — Още не можеше да повярва.

— Разбира се. Мога да отстъпя началния удар в името на отбора.

Но Стив не мислеше така. Смяташе да се отдръпне леко, после да се засили и да удари топката извън трета база. Много ясно, че щеше да даде на Виктория по-голяма автономност. В началото. После, щом загазеше, щеше да се появи и да я спаси. Щеше сама да се убеди колко глупаво от нейна страна е било решението да разваля фирмата.

— Мога ли да ти имам доверие за това? — попита Виктория Лорд. — Ще уважиш ли желанието ми?

— Нима бих те излъгал? — попита Стив Соломон.

Пенсиониран юрист

5

Когато стигнаха до Шугърлоуф Кий, Стив зави надясно по Олд Стейт Роуд и след две мили паркира елдорадото под една бурсера*.

[* Вид тропическо дърво. — Б.пр.]

През последните няколко минути беше мислил за нещо съвсем друго, а не за отношенията си с умната дългокрака жена на седалката до него.

— Кога ще кажеш на баща си за молбата до адвокатската колегия? — попита Виктория на слизане от колата.

_Боже, чете ми мислите!_

Беше завел дело, за да върне правото на баща си да упражнява професията си на адвокат, но беше пропуснал да го спомене пред стареца.

— Чак когато мога да го зарадвам с добри новини.

Вървяха по пътеката от натрошени черупки към бреговата линия на Пайрътс Коув. Кожените чехли на Виктория се плъзгаха по мокрите черупки и тя забави крачка.

— Чудя се дали е правилно да постъпиш така. Имам предвид да не му кажеш.

Стив знаеше, че това е заобиколният й женски начин да му каже „Здравата си оплескал работата.“

— Имай ми доверие, Вик. Знам как да се оправям с моя старец.

Стив знаеше, че на баща му много му липсваше професията. Не само като адвокат. Не просто някакъв адвокат, а господин Хърбърт Т. Соломон, южняк по произход, със златен език, омайващ и впечатляващ адвокат. Впоследствие уважаван съдия в Маями. Преди падението си.