Школа за магии (Книга първа)

Холис кимна.

— Правиш ли някаква аналогия?

— Разбира се. Всички правят аналогия. Ако православната църква и руската култура са могли да преживеят триста години под нашествието на ония диви конеездачи, то те ще могат да оцелеят и при тези глупаци от Кремъл. Това е част от символичното значение на възраждането на иконографията. Самите образи може да не са много вдъхновяващи, но хората, които пазят иконите, надигат глас на протест. Според мен те, както и онези в Кремъл, добре знаят кои са пазителите на културното наследство и кои са татарите.

— Интересно. Понякога си мисля, че тая страна е много повече от това, което виждат очите. Забравяме, че и тук си имат история.

— А те не го забравят дори за миг. — Лиза отпи от уискито си. — Малко ми е притеснено за това парти.

— Защо?

— Ами… то е нещо като… мисля, че съм малко срамежлива по принцип. Не обичам да съм център на внимание, особено на парти в чест на моето изритване.

— Не съм забелязал, че си срамежлива — отбеляза Холис. — Е, все пак, ще бъде весело. Веднъж съм бил на такова парти в София. Един от заместниците на посланика беше прелъстил жената на някакъв български висш служител, или нещо подобно. Накратко — хванаха го и го изритаха. Въпреки всичко партито продължи през целия уикенд, а горкият човечец… Но какво има?

— Всички мъже са свине. Това съвсем не е смешна история.

— О, тогава ми се стори смешна. Сигурно и на теб би се видяла смешна, ако беше там.

— Знаеш ли, работата на разузнавача е… както и да е, не ти подхожда. Не можеш ли да се измъкнеш? Искаш ли да се измъкнеш?

— Искам отново да летя.

— Така ли? Или просто така си говориш открай време?

Холис седна върху един кашон, без да отговори.

— Съжалявам, Сам. Много бързам. Не те притежавам. — Тя допи уискито си. — Все още. Искаш ли още едно?

— Не.

— Аз пък искам. Нервно ми е.

— Виждам.

Тя си наля отново, после взе цигарите си от една празна етажерка. На вратата се позвъни.

— Аз ще отворя. — Лиза слезе по стълбите и се върна с Чарлз Банкс.

— Здравей, Сам. Според Лиза няма да ви обезпокоя.

— Сигурно е така. Съблечи си палтото, Чарлз.

— Не, минавам само за няколко минути.

— Ще пийнеш ли? Има само уиски.

— Едно малко. Със сода или с вода, все едно.

Лиза отиде в кухнята. Банкс се огледа, после каза:

— В кариерата ми и през живота си много пъти съм виждал тая картина. Баща ми работеше към външното министерство.

Лиза се върна с чаша леденостудена вода и я допълни с уиски. Подаде я на Банкс. Той вдигна чашата си.

— Нека бъда първият, преди още да е започнало соарето по случай изпращането ви, който ще ви пожелае и на двамата суперкъсмет в кариерата и много лично щастие.

Чукнаха се и отпиха. Банкс остана прав и се обърна към Лиза:

— Тъкмо казвах на Сам, че съм отроче на дипломати.

— Не бях чувала за това, Чарлз. Честно казано, тук почти никой не знае нищо за вас.

— Е, някои хора знаят. Прекарал съм живота си из разни дипломатически мисии. Всъщност моят баща, Прескът Банкс, е бил на работа тук през 1933 г. — в първата дипломатическа мисия след революцията. Бях на осем години и си спомням някои неща от Москва. Тогава тя беше доста мрачно място. — Той се усмихна. — Знам, знам. Както и да е, видях Сталин, когато бях някъде на 10 години, струва ми се.

— Колко вълнуващо — каза Лиза. — Спомняте ли си го?

— Спомням си, че миришеше на тютюн. Баща ми на шега ми каза, че ще видя царя на всички Русии. После, когато ме представяха пред него в апартамента му в Кремъл, аз му казах, че съвсем не прилича на цар на всички Русии. Сталин се засмя, но майка ми едва не припадна.

Холис се усмихна.

— Значи не си бил толкова учтив както сега, а?

Банкс се засмя леко.

— Не, това бе първият ми дипломатически гаф. — Той разклати леда в чашата си. — Е, а сега няколко служебни въпроса… — Той се огледа. — Няма да е зле да пуснеш музика, Лиза.

Лиза кимна и се приближи до някакъв магнетофон върху шкафа.

— Вече опаковаха стереокасетофона ми. Тук има няколко ролки. Чарлз, слушали ли сте Жана Бичевская, руската Джоан Бей?

— Страхувам се, че не познавам добре съвременната руска музика. Сигурен съм, че ще е подходяща за нашата цел.

— Добре. — Лиза нагласи ролката и натисна копчето. В стаята се разнесе нежен китарен звън, а след това и красив, ясен руски глас. — Песните й ме натъжават. Опитах се да й уредя едно турне в Америка, но тия копелета не я пуснаха да излезе от страната. Не можах дори да разговарям с нея. Не зная нито къде живее, нито нещо друго за нея. Знам само, че обожавам гласа й. Предполагам, че е политически неблагонадеждна.

— Наистина има чудесен глас. Поне й позволяват да пее — каза Банкс.

Тримата се доближиха до магнетофона и Лиза го усили малко.

— Мисля, че така е добре. Давай, Чарлз. Какво има? — попита Холис. Банкс преглътна.

— Да. Първо, оня ден и двамата сте изчезнали за малко и тук, както и във Вашингтон, се притеснихме, че сте се забъркали в някоя неприятност. Посланикът ви умолява да не напускате района на посолството до понеделник сутрин, когато ще бъдете откарани до летището под охрана. Надявам се, че това няма да ви затрудни много.

— Не, ни най-малко — отговори Холис, — защото не приемам заповеди от посланика. Аз и Лиза имаме намерение да ходим на църква в града в неделя.

Банкс едва не извика:

— Защо искаш да ги предизвикваш и да излагаш себе си и Лиза на опасност?

— Но, Чарлз — каза Холис почти заядливо, — наистина ли вярваш, че съветското правителство или пък неговите органи за държавна сигурност биха дръзнали да извършат покушение над живота ни, когато нашите дипломати обсъждат нови перспективи за съветско-американските отношения?

Банкс отговори доста сухо:

— Може би съветското правителство не би го направило, но от КГБ мога да очаквам всичко, както и ти самият. Подобен проблем си имаме и тук с господин Алеви, защото неговата организация като че ли преследва някакви свои цели във външната политика. В действителност, ако между КГБ и ЦРУ изобщо може да има нещо общо, то това е желанието им да осуетят всяка положителна промяна, водеща до сближаването между двете правителства.

— Това звучи доста пресилено — обади се Холис.

— Така смята цялата наша дипломация.

— Чарлз, много се дразня, когато дипломатическите кръгове тук или където и да е другаде се опитват да заемат високи морални позиции. Моята работа, както и на Алеви, може да не се харесва на теб и на началниците ти, но за съжаление тя е изключително необходима. А вече стана ясно, че външното министерство ще отпусне някои помощни служби към разузнавателната секция на мисията. Никой от моя кабинет или пък от кабинета на Алеви никога не те е молил за нещо повече от подслон, храна, съдействие и разбиране. Никога не сме компрометирали с нищо личния състав на посолството. Този, който ще ме замести, ще има тежка работа и заслужава не само уважението, но и съчувствието ти.

Банкс остави питието си на една етажерка.

— Лично аз съм напълно съгласен с теб. Светът много се промени от времето, когато единствените разузнавачи в посолствата бяха няколко души от външното министерство, неофициално известни като хора от разузнавателните служби на Държавния департамент. Все едно, опасенията на посланика по настоящия случай… опасенията дори на Белия дом, да ви призная цялата истина са, че някои от вас — ти, Сет Алеви, военноморското аташе, военновъздушното аташе или някои от хората, които работят за вас — ще използват тая история около Фишър и Додсън като средство да осуетят дипломатическите инициативи. Ето това е.

Холис наля още уиски в чашата на Банкс и му я подаде.

— Съжалявам, но последната дума по този въпрос ще бъде моя, Чарлз. Вие се страхувате от нас като от прокажени, но искам да ти напомня, че много от победите на военните сили и на разузнаването, завоювани с кръв, са били изгубени именно от Държавния департамент и от външното министерство. Аз съм се сражавал на война, и баща ми се е бил на война, и твоят баща… е, чувал съм името Прескът Банкс. Искам да ти напомня за „блестящото представление“ на Държавния департамент в Ялта и Потсдам, когато твоите предци дадоха на Сталин всичко, с изключение на западната ливада на Белия дом. Точно затова сега сме на тоя проклет хал.