Школа за магии (Книга първа)

— А Гогол? — попита Холис.

— О, да. И той е там.

Холис погледна Лиза, която му се усмихна. Саша продължи:

— Освен това там е гробът на Хрушчов, а и на други видни партийни ръководители. Защо мислите, че са искали да ги погребат в свещена земя, а не в Кремъл? Кой знае? Сигурно не са искали да рискуват. — Саша пак се засмя.

Отново се качиха във волгата.

— Остават ви още два часа, за които сте платили — каза Саша.

— Достатъчно ни беше — отговори Холис.

— Добре. И на мене. А сега ви каня на вечеря у дома. Жена ми много иска да се запознае с американци. Казах й, че някой ден ще заведа гости вкъщи. Вие сте първите, които срещам да говорят нашия език. А пък и много ми харесвате.

Лиза погледна Холис и кимна в знак на съгласие, но Холис отказа:

— Благодарим ви, но не можем да приемем поканата.

— Знам кои сте. Снощи ви видях по телевизията. Но сега вече имаме гласност. Няма проблеми.

Холис се чудеше откъде руската телевизия се е сдобила със снимките им.

— Страхувам се, че това минава границите на гласността и може да има проблеми. За вас, не за нас — каза той.

Саша се ухили.

— Навярно ще ме изритат и мен.

— Знаете ли къде е американското посолство?

— Та кой не знае.

— Карайте натам.

Волгата се спусна надолу по Ленинските възвишения, пресече Москва река и се насочи към посолството по крайбрежната улица.

Лиза положи глава на рамото на Холис.

— Зает ли си довечера?

— Имам среща докъм 9 часа.

— С кого?

— С едни шпиони.

— Искаш ли след това да дойдеш вкъщи?

— С удоволствие.

— Ще останеш ли през нощта?

— Ще остана до края на седмицата, ако искаш.

Тя се усмихна.

— Добре. Пренеси си багажа. Събери очите на дипломатите и на старомодните им съпруги.

— А ти ще простираш бельото ми на твоя простор.

— Нямам простор, но ще сложа името ти на моя звънец.

Волгата се носеше по мъгливия крайбрежен път, който следваше извивките на реката. Светлините на червената тухлена сграда на посолството се появиха сред мъглата над реката.

— Мислех, че вече си приключил със служебните си задължения — каза Лиза.

— Аз само давам инструкции или пък мене ме инструктират.

— А пък Кей дори не ме пуска да припаря до кабинета си. Сигурна съм, че случаят е изключителен. Дали няма да ни сполетят по-големи неприятности от тези, за които знаем?

— Поне засега не. Но и това ще стане, ако не си затваряме устата.

— Ти все още работиш по случая, нали? Все още работиш със Сет.

Холис не отговори веднага, но след малко каза:

— От тая война не уволняват много лесно.

Той се надвеси над предната седалка и каза на Саша:

— Не намалявайте, докато не стигнем до входната врата, после спрете рязко, колкото се може по-близо до вратата.

Саша го погледна.

— Не мога да прегазя милиционерите на тротоара.

— Не, но се приближете максимално. Ще се измъкнем от колата светкавично, ето защо сега ще си вземем довиждане.

— Довиждане — каза Саша в отговор.

— Някой ден ще дойдем на вечеря у вас.

— Някой ден.

Холис нахлузи шапката си и се сниши на седалката. Лиза също се облегна назад до него.

— Това необходимо ли е?

— Не, просто обичам да се забавлявам.

Саша поддържаше скоростта, после изведнъж удари спирачки и спря рязко до бордюра. Холис отвори вратата откъм тротоара и двамата с Лиза профучаха покрай милиционерските постове, които светкавично излетяха от будката.

— Стой! Паспорт!

Холис извика на американския пост:

— Отваряй, момче!

Електронната врата започна да се отваря, а Холис чу, че зад гърба му някой тича. Бутна Лиза през процепа, след това влезе и той, като отвърна на поздрава на дежурните. Холис хвърли един поглед през рамо към двамата милиционери пред вратата, които го гледаха в недоумение и ужас. Зад гърба им видя, че във волгата при Саша се бяха качили двама от наблюдателите на посолството и той не му изглеждаше никак спокоен.

— За днес ми стига! — каза Лиза. — Свалям рицарското наметало и шпагата и няма да се правя повече на таен агент. Сега първо ще си пийна едно, после, докато ти си на твоята среща, ще ти пренеса нещата у дома. Може да помоля някой от обслужващия персонал да ми помогне. Например семейство Келъм.

— Не, не. Предпочитам двамата с теб да свършим това сами по-късно. Окей?

— Окей.

Влязоха в административната сграда и Холис каза:

— Ще се кача за малко в кабинета си, а после отивам на срещата.

— Сет ще бъде ли там?

— Сигурно. Защо?

Тя се поколеба за миг, после каза:

— Ревнуваш, че сме били гаджета, нали?… Аз пък ревнувам, че двамата сте приятели…

Според Холис двете неща бяха съвсем различни, но не отговори.

— Пази се от него, Сам — продължи Лиза.

Холис погледна часовника си:

— Е, ще се видим по-късно.

— Благодаря ти за днес.

Холис тръгна към асансьора, а Лиза — към задния изход за двора. Докато се качваше с асансьора за срещата с Алеви, Холис си мислеше, че две от най-големите загадки в живота са жените и разузнаването, а той бе затънал до гуша и в двете.

24.

Холис закопча синята военна куртка и затегна вратовръзката си.

— Как изглеждам?

— Много си секси — каза Лиза. — Сигурно тая вечер ще те загубя в полза на някоя млада секретарка.

— За каква секретарка говориш?

Тя се усмихна.

— Ще ме научиш ли как да поддържам униформата ти?

— Не е важно. Мога и сам да го правя.

— А жена ти правеше ли го?

— Мисля, че тя изобщо не знаеше, че съм военен. Имаш ли уиски?

— Има останала една бутилка в кухнята. Помогни ми да затворя тоя цип.

Холис закопча ципа на черната й копринена рокля, после я прегърна откъм гърба и обхвана с ръце гърдите й.

— Това се казват балкони от световна класа.

— Циник. Започваш да ставаш много циничен. Забравяш, че си офицер и джентълмен.

Той я целуна по врата и двамата слязоха на долния етаж. Лиза донесе уискито и бутилка сода. Холис сложи лед в две чаши.

— Тия кашони започват да ми лазят по нервите — каза тя.

— Къде е иконата?

— Ей там, върху етажерката с книги. Ще я изпратя до моя началник от Информационната агенция във Вашингтон. Писах му и го помолих да ми я пази. Ще я сложиш ли в дипломатическата чанта?

— Нали ти казах, че ще го направя.

— Благодаря ти. А ще ми я вземеш ли от Вашингтон, когато ходиш там?

— Разбира се. — Той взе иконата от етажерката и я заразглежда. Беше квадратна, с размери приблизително 60 на 60 сантиметра. Изобразяваше светец, но Холис не можеше да познае кой е. — Кой е това?

Тя се доближи до него.

— Това е архангел Габриел. Виждаш ли тромпета му?

— А, да.

— Рисувано е върху лиственица. Повечето икони са върху бор, който се изкорубва и се пука.

— Ясно.

— Много хора не харесват рисунките по иконите. Фигурите са без перспектива, няма дълбочина и движение. Просто са плоски, а лицата са застинали и безжизнени.

— Като тези на осемте милиона московчани.

— Но в цветовете има много топлина и това блажено лице излъчва някакво спокойствие, не мислиш ли?

— О, да. Колко?

— Колко струва ли? Ами на Запад е трудно да се прецени, но в Колумбийския университет открих един специалист по история на изкуството, който каза, че тази икона е от района на Казан и е изработена през 16 век, което аз всъщност знаех. Сигурно струва 25 хиляди.

— Исусе Христе! Ами ако я загубя?

— Не мога да си представя, че един разузнавач може да губи нещо. Доверявам ти се.

— Добре. — Той остави иконата на етажерката.

— В Русия иконата е от особено значение. По време на татарските нашествия, когато са изгаряли църквите и са избивали духовниците, иконата е била много малка, за да може да се скрие лесно, и всяко семейство е имало по една икона у дома си. Стотици години тези дълбоко религиозни хора са гледали на иконите като на символ за оцеляване на християнството и на руската култура.