Школа за магии (Книга първа)

Червендалестото лице на Банкс стана още по-червено. Пое си дълбоко дъх, после отпи глътка от уискито.

— Да, тогава не сме се представили в най-добрата си светлина. На стари години баща ми съжаляваше за тогавашното решение.

Лиза наля още уиски на всички и каза:

— Знам че миналото е пролог към бъдещето, но вие, старчета, говорите за неща, които са се случили, преди аз да съм се родила.

— Е, добре — каза Банкс, — ето ви тогава малко по-пресни новини. Както знаете, родителите на Грегъри Фишър са изискали аутопсия на трупа. Получихме резултатите.

— И? — попита Лиза.

— В медицинската експертиза се казва, че смъртта не е настъпила в резултат на нараняванията по тялото.

— А каква е причината за смъртта? — попита бързо Лиза.

— Сърдечен удар.

Холис се намеси:

— Сърдечният удар е причина за всички видове смърт. Но какво е накарало сърцето да спре?

— Отчасти травмите. Но преди всичко — алкохолът. В кръвта и в мозъчната тъкан на господин Фишър е имало смъртоносно количество алкохол.

— КГБ са го натъпкали с алкохол преди това — каза Холис — посредством тръбичка, вкарана в стомаха. Чудесен начин да се справиш с някого, защото почти всеки си пийва от време на време.

Тая тема не бе много по вкуса на Банкс.

— Така ли? Възможно ли е това да се направи? — Той гледаше Холис така, сякаш откриваше някакъв нов човешки вид. — Но това е ужасно.

— Значи нямаме никакво доказателство — каза Лиза, — което да може да се използва пред съда или за протест в дипломатическа нота, ако някой все пак реши да предприеме подобни действия?

— Точно така, нямаме — отговори Банкс.

— Вярвате ли, че Грег Фишър е бил убит? — попита Лиза. Банкс се замисли за момент.

— Косвените доказателства до известна степен насочват натам. Аз не съм идиот, Лиза, нито пък посланикът.

— Това звучи доста обещаващо. — После тя добави: — Ценя високо вашата позиция.

Банкс се усмихна насила.

— Наистина ли? Искам да ви кажа, че лично аз се възхищавам от чувството ви за честност и моралната ви смелост. И посланикът също. И въпреки това аз съм тук за да ви заявя, че ако някой от вас изпусне дори и една дума за този инцидент в Щатите, и двамата ще бъдете уволнени, а вероятно ще бъдете изправени и пред съд… Ясно ли е?

Холис се доближи до Банкс.

— Мисля че нито ти, нито който и да е друг извън Пентагона имате право да се разпореждате с моята военна кариера.

— Точно обратното, полковник. А що се отнася до госпожица Роудс, ако се опитате да проявите инициатива, като направите разкритие в частната си кариера, то след това ще ви бъде по-трудно, отколкото си мислите, да си намерите работа в някоя правителствена агенция.

Тя остави чашата си.

— Според мен, Чарлз, вие сте прекарали твърде дълго в Съветския съюз. В моята страна не заплашваме по тоя начин.

Банкс сякаш се смути.

— Съжалявам… Просто предавам информация.

Последва неловко мълчание, после Банкс подаде ръка за довиждане.

— Ще се видим на вашето прощално парти.

Лиза пое ръката му.

— Да, естествено, ако дойдете. Ние със сигурност сме там. — Тя се усмихна. — Харесвате ми, Чарлз. — Тя го целуна по бузата.

Банкс се усмихна сконфузено, после подаде ръка и на Холис и каза:

— Най-несвободните хора в едно свободно общество са хората като нас, които са се заклели да защитават конституцията.

— Това е част от иронията на съдбата — съгласи се Холис.

След като Банкс си тръгна, Лиза направи следния коментар:

— Направи ни на пух и прах, а после ни остави сами да си лижем раните.

— Не му е лесно и на него.

— Та на кого ли му е лесно?

25.

Сам Холис набързо опъна униформата си, после влезе в голямата зала за приеми на посолството.

Според протокола не бе необходимо той или Лиза да стоят до вратата и да посрещат другите, нито да има централна маса, което за него бе добре дошло. Но протоколът изискваше той, като женен мъж, чиято съпруга временно отсъства, да се появи без жена. Лиза бе пристигнала преди него и той я видя сред залата да разговаря с нейни колеги.

Залата за приеми беше с високи прозорци. Стените й бяха покрити с мрамор от Карара, а от високия таван висяха три големи полилея от неръждаема стомана. Подът бе покрит с паркет.

Почти всички от приблизително тристате мъже и жени, живеещи в посолството, бяха поканени и Холис не се съмняваше, че повечето от тях са тук. Ако това бе в Лондон или Париж, би го поласкало, но в Москва човек лесно би събрал петстотин западняци на някое парти, стига да има музика и храна.

Холис предположи, че отсъстват тези, чийто ред е да се възползват от финската дача през уикенда. Не присъстваше и военният контингент, наброяващ около тридесетина души. Някои бяха дежурни, но останалите според Холис се намираха в един блок за чуждестранни граждани наблизо до посолството, където те по неведоми пътища се бяха сдобили с апартамент, който наричаха „Студио 54“. Холис предполагаше, че там си правят дискотека, пият и „водят мацки“, а това последното си е чисто нарушение на правилата. Но от времето на големия скандал по повод сексуалното поведение и шпионската дейност на някои от тях интендантството на военноморските сили реши, че въпреки че техните момчета са от желязо, либидото им съвсем не е. Сбирките на „Студио 54“ в действителност се насърчаваха с цел войничетата да са на едно място с рускините. Никой от тях не подозираше, но Холис знаеше, че четирима от военната охрана всъщност бяха офицери от военноморското контраразузнаване. Осени го мисълта, че светът е пълен с професионални тайни агенти, и беше тъжно, че американците не си вярваха вече дори един на друг.

Холис забеляза, че покрай стените бяха наредени кръгли маси, но повечето от хората стояха на групички с чаши в ръце. В дъното на залата имаше голяма шведска маса, където някои си похапваха.

Холис погледна часовника си. Партито бе започнало преди час и той бързо пресметна, че вече всички са го изпреварили с около три питиета. Огледа се за бара и видя Джеймз Мартиндейл, съветник по протокола, да идва към него.

— Здравейте, Сам.

— Здравейте, Джим.

Холис харесваше тоя мъж въпреки безсмислената му работа и скованото му държане. Мартиндейл тържествено заяви:

— Организирали сме чудесно парти във ваша чест, полковник.

— Да, виждам. Много съм поласкан. Отначало си мислех, че по-скоро хората ще предпочетат да наблюдават смяната на караула пред мавзолея на Ленин, отколкото да дойдат тук.

Мартиндейл сякаш не долови шегата и продължи:

— Сигурно сте наясно, че поради обстоятелствата, при които напускате страната, не сме поканили никой от вашите познати от съветските военновъздушни сили, нито пък някой друг съветски държавен служител.

Холис си помисли, че това бе повече от очевидно.

— Нямахте желание да ги храните, нали?

— Освен това не изпратих покани и на никое от другите посолства, за да не ги поставям в конфузно положение.

— Много сте съобразителен.

— Въпреки всичко обаче неофициално поканих приятелите ви, заемащи вашата длъжност в посолствата на Британия, Канада, Австралия и Нова Зеландия.

— Ние, англосаксонците, трябва да се поддържаме и да се съюзяваме срещу славянските орди.

— Да, прав сте. Ще се отбият и някои други военни аташета на страни от НАТО, за да ви пожелаят на добър път.

— Искате да кажете, че ще дойдат моите приятели разузнавачи от всички останали страни, които са в лоното на християнството? Надявам се, че сте поканили и ирландците.

— Да, поканих ги. Най-добре всичко да бъде съвсем неофициално, за да не си мислят нашите домакини, че ги обиждаме.

— Но ние наистина ги обиждаме. Да не мислите, че ако ме бяха изритали от Англия или Ботсуана, щях да дам каквото и да е парти?

— Ами от гледна точка на протокола…

— Къде е барът?

— В оня ъгъл, ей там. Поканил съм и журналисти — около трийсетина, и техните половинки. Повечето от тях ще се отбият, но няма да задават въпроси.