Школа за магии (Книга първа)

— О!

Пътуваха по посока към центъра и на няколко пъти слизаха и се качваха в последния момент на най-оживените станции, после взеха линията „Проспект Мир“, водеща към северния край на града.

— Загубихме ги на спирка „Площад на революцията“ — каза Холис.

Тя седеше до него в почти празния вагон.

— Откъде знаеш?

— Видях ги да се оглеждат в недоумение на перона, докато нашето влакче потегляше.

— Ама ти си знаел как изглеждат?

— Надявам се, да.

— Това се казва професионализъм. Толкова романтично. Да бягаш от агентите на КГБ. — Тя погледна часовника си. — Почти един часът е. Умирам от глад. Чий ред е да черпи?

— Доколкото си спомням, ти забрави да платиш в Лефортово. Така че е твой ред.

— Добре. — Тя хвана ръката му. — Знаеш ли, Сам, моята шефка — Кей Хофман, казва, че не трябва да се забърквам с женени мъже.

— Така ли? Тя да не би да води рубрика за даване на съвети?

— Не се шегувай! Тя е жена с опит…

— Чувал съм.

— И ми е нещо като наставничка. Каза, че женените мъже или се връщат при жените си, или са с теб само временно и после се захващат с друга.

— Това е станция „Космос“. Следващата е в гората. Да слезем тук.

Излязоха от метрото и Холис я поведе по проспект „Мир“ към хотел „Космос“.

— На обяд ли ще ме водиш? — попита Лиза.

— Не.

Влязоха в хотела и Холис отиде до бюрото на Интурист. Малко трудно, но успя да наеме кола и шофьор, като плати предварително с долари.

— Къде отиваме? — попита Лиза.

— Изненада.

Мъж на около 30 години, облечен развлечено, им се представи като Саша и ги поведе навън към една черна волга. Холис написа нещо на руски на лист хартия и го подаде на мъжа. Саша го погледна и поклати глава. „Нельзя“, каза той, използвайки една от най-използваните думи в руския език, което значи не е позволено. „Нет.“

Холис му подаде 10-доларова банкнота и каза на руски:

— Хайде, вземете. Никой няма да разбере.

Саша погледна Холис, взе десетачката и запали волгата.

— Добре.

Лиза се пъхна до Холис и го хвана под ръка.

— Нарушение на пътния лист я злоупотреба с валута. Този път надмина себе си.

Холис забеляза, че волгата, както всички други руски таксита, в които се бе качвал досега, бе мръсна. Поеха на север по проспект „Мир“, излязоха на околовръстното шосе и потеглиха на югозапад по най-външния кръг около Москва. В покрайнините все още имаше сняг и огромните пространства иглолистни гори бяха посипани с бял прашец.

Саша излезе на магистралата Минск — Москва. Лиза се обърна към Холис:

— Да не би да ходим в Бородино…?

Холис се усмихна.

— Моля те.

Слязоха от магистралата, тръгнаха по един павиран път с две платна и се озоваха в едно доста голямо село с дървени къщи отпреди революцията.

— Къде сме?

Холис кимна към жп гарата и Лиза прочете: „Переделкино“. Целуна Холис по бузата.

— О, ти си невероятен.

— Трябва да попитам къде е гробището — каза Саша на руски.

Колата спря и той се обърна към едно момче на колело, което минаваше покрай тях. Момчето им посочи.

— Ей по оня път. Лесно ще разпознаете гроба му. Там винаги има младежи.

Саша подкара колата по тясна уличка през селото и скоро отново излязоха сред полето. Отстрани на пътя имаше малка борова горичка, а пред нея — няколко брези, обградени с ниска тухлена стена. Саша спря. Холис и Лиза слязоха и влязоха през един малък проход в стената.

Вътре имаше около десетина момичета и момчета. Бяха заобиколили покритата със сняг надгробна плоча, в която бе издълбан образът на поета с надпис „Борис Пастернак, 1890–1960“. На снега лежаха свежи цветя, а младежите си подаваха книжка на Борис Пастернак и четяха стиховете му. Не обърнаха много внимание на Лиза и Холис, но едно от момичетата им посочи книгата въпросително и Холис отговори на руски:

— Да, искам и аз да прочета нещо.

Той си избра едно от стихотворенията за Лара, което накара Лиза да се усмихне, после подаде книгата и тя прочете част от „Гетсиманската градина“:

„И вгледан в тая пропаст черна, страшна, без край и без начало — и без брод, с молба да го отмине тая чаша вопиеше към Бога в кървав пот.“

По пътя обратно към града Лиза каза:

— Можеш ли да си представиш такова нещо в Америка? Хората да пътуват до гроба на някой поет?

— Не, мисля, че е невъзможно. Но руснаците го правят — отчасти от любов към поезията, отчасти като израз на политически протест. Ако правителството превърне това място в национален паметник, тук няма да идват толкова много обожатели на поезията. Същото ще стане и ако религиозните обреди са разрешени.

— Но в това има нещо цинично. Струва ми се, че грешиш.

— Сигурно виждам руската душа повече откъм тъмната страна, защото си имам повече работа с по-тъмните елементи.

— Вероятно е така.

Накараха Саша да ги поразкара из Москва по местата, които те свързваха със свои спомени.

— Иска ми се навсякъде да съм ходила с теб, за да можем, след като си тръгнем, да си спомняме заедно за тях — каза Лиза.

— Ами гробът на Гогол?

— По-късно.

Когато се смрачи, се качиха на Ленинските възвишения и разгледаха града отвисоко, застанали на площадката пред Московския университет. Лиза се сгуши в Холис.

— Благодаря ти за този прекрасен ден. Каквото и да се случи, прекарахме чудесно.

Холис се вгледа в града, простиращ се чак отвъд Москва река.

— Мисля, че можем да кажем на приятелите си, че се влюбихме един в друг в Москва.

— Да, така е. А за пръв път правихме любов в една селска колиба.

— Според мен не трябва да изпадаме в подробности.

— О, Сам, толкова съм щастлива и в същото време ми е толкова тъжно. Гледам оптимистично на живота, а в същото време ме е страх…

— Знам.

Саша стоеше на 3–4 метра по-надолу до парапета и пушеше цигара след цигара. Очите му срещнаха очите на Холис и той се усмихна. Провикна се на руски:

— Много влюбени идват тук. А също и там, виждате ли оня хълм? Казва се Прощалният хълм. Старите московчани са ходели там, за да се сбогуват със семействата и приятелите си, когато са поемали дългия път към Запада. — Саша се доближи до своите клиенти. — Ей там е Мосфилм. Виждате ли ония сгради? Съветските филми са хубави, но американските филми също ми харесват. Гледах „Крамер срещу Крамер“ и заведох дъщеря си да гледа „Дамата и скитникът“. — Той отново се обърна към града. — Ето там е хотел „Украйна“. Сталин е знаел как да строи за поколения напред. Всичко, което се строи днес, е евтино и бързо се разпада. Сталин щеше да застреля половината от днешните строителни експерти. Виждате ли, това там е старата Киевска гара, а онази кръгла сграда е новият цирк. Най-хубавият в целия свят. А точно тук, където сме застанали, всеки декември се събират студентите, за да почетат паметта на Джон Ленън.

— Не се ли събират в памет на Владимир Ленин? — попита Холис закачливо. Саша избухна в смях.

— Не. Партията се грижи за тоя велик мъж всяка година на 21 януари. Учудва ли ви това, че младежите идват тук и пеят песните на Джон Ленън? Той е бил поет, също като Пастернак. Руснаците обичат поетите. А вие харесвате ли Джон Ленън?

— Да — отговори Лиза. — Той е велик музикант и поет.

— Ние имаме нужда от повече поети и от по-малко генерали — каза Саша.

Лиза посочи няколко сгради със златни кубета на около половин километър.

— Саша, това ли е Новодевическият манастир?

— Да. Петър Велики затворил там жена си и разпътната си сестра до края на живота им. — Саша се усмихна към Холис. — Сега не е така лесно човек да се отърве от жените, които го тормозят.

— Амин, братко — отговори Холис на английски.

Лиза го мушна в ребрата.

Саша продължи:

— Трябва да отидете там някоя неделя. Вярващите имат служба в църквата. Веднъж ходих и аз. Беше много… интересно. После отидете в гробището. Нали харесвате нашите писатели? Там е погребан Чехов.