Американски психар

Двамата са се привели над масата и пишат нещо върху хартиени салфетки, пред единия има скоч, пред другия – мартини. Махат ни с ръка да отидем при тях. Прайс захвърля коженото си куфарче "Туми" на един от празните столове и отпрашва директно към бара. Подвиквам му да ми вземе едно "Джей енд Би" с лед и сядам при Ван Патън и Макдърмот.

– Здрасти, Бейтмън – поздравява ме Крейг с глас, от който личи, че не е на първото мартини. – Я кажи, отиват ли мокасини с пискюли на делови костюм, или не? Не ме гледай така, сякаш съм се чалдисал.

– Уф, не занимавай Бейтмън с глупости – прозява се Ван Патън и разсеяно отпива от чашата си.

В ръката си държи златна химикалка "Крос", която танцува пред лицето му.

– Ван Патън? – обръща се към него Крейг.

– Какво?

Макдърмот се поколебава за миг, после изтърсва приглушено:

– Що не вземеш да млъкнеш.

– С какво се занимавате бе, смотаняци такива? – питам ги.

В същия момент забелязвам Луис Карутърс, застанал пред бара до Прайс, който не му обръща никакво внимание. Карутърс е зле облечен: двуреден вълнен костюм с четири копчета на сакото, купен навярно от "Чапс", раирана памучна риза, копринена вратовръзка, вързана на фльонга, и очила с рогови рамки от "Оливър Пийпълс".

– Виж сега, Бейтмън, пращаме тези въпроси в GQ^[5] започва да обяснява Ван Патън.

Луис ме вижда, усмихва се бегло и ми се струва, че дори се изчервява, после се обръща с лице към бара. Не знам защо, но барманите все го пренебрегват.

– Хванахме се на бас кой от нас ще влезе първи в рубриката "Въпроси и отговори", така че сега чакам отговор. Как мислиш, а? – упорства Макдърмот.

– За кое бе? – питам раздразнено.

– За мокасините с пискюли бе, копеле.

– Добре де, пичове... – започвам, като внимателно подбирам думите. – Мокасината с пискюли по традиция се смята за неофициална обувка...

Обръщам се да видя какво става с Прайс, защото ми се пие, та две не виждам. Той минава покрай Луис, който му протяга ръка. Прайс се усмихва, казва му нещо и тръгва към нашата маса. Луис пак се опитва да привлече вниманието на бармана и пак не успява.

– Но вече се възприема и като официална, защото много се носи, нали така? – подхвърля Крейг нетърпеливо.

– Да – кимам. – Особено ако е от черна щавена кожа, няма проблеми.

– А ако е кафява? – подозрително пита Ван Патън.

Помислям малко и отговарям:

– Прекалено е спортна за делови костюм.

– Какво си приказвате бе, отрепки?

Прайс ми подава питието, сяда и кръстосва крака.

– Добре де, добре – обажда се Ван Патън. – Слушай сега моя въпрос. От две части е... – Прави драматична пауза. – Яките със заоблени ъгли за официални ли се смятат днес или за неофициални? И още, какъв възел на вратовръзка стои най-добре на тях?

С все още напрегнат глас бесният Прайс отговаря веднага точно и високо, така че да надвика гюрултията в "При Хари":

– Този вид яки са много функционални и подхождат както на костюми, така и на спортни сака. За специални случаи трябва да са колосани, а за особено официални трябва да са защипани с игла.

Тук спира, въздиша, за миг ми се струва, че е забелязал някого. Обръщам се да видя. Прайс продължава:

– Ако отгоре се носи блейзер, яката трябва да изглежда мека и може да е с игла, както и без игла. Тъй като по принцип се смята за по-елегантна, възелът на вратовръзката може да е малък. – Отпива от чашата си и разменя кръстосаните крака. – Следващият въпрос?

– Черпи го едно пиене – обажда се Макдърмот.

– Прайс? – казва Ван Патън.

– Какво? – отвръща Прайс, докато оглежда кръчмата.

– Цена нямаш.

– Я слушайте, къде ще вечеряме? – питам.

– Донесъл съм верния господин Загат – отговаря Ван Патън, изважда от джоба си продълговатия тъмночервен справочник и го размахва пред Тимъти.

– Урааа – казва Прайс с безизразен глас.

– Въпросът е какво искаме да излапаме – това казвам аз.

– Нещо русо с големи цици – подметва Прайс.

– Какво ще кажете за салвадорското бистро? – пита Макдърмот.

– Слушайте, след това трябва да се отбием в "Тунела", така че нека да е някъде наблизо – обажда се Ван Патън.

– Айде стига бе! В "Тунела" ли ще ходим? – възмущава се Макдърмот. – Оная мацка, дето я забърсах оттам миналата седмица...

– Ааа, не, писна ми – изревава Ван Патън.

– Какво ти става? – крясва му Макдърмот.

– Нали и аз бях там. Не ща да ми разказваш отново.

– Ама не съм ти казал какво стана после – казва Макдърмот и вдига нагоре вежди.

– Ей, пичове, кога е било това? – питам. – Защо не сте ме поканили?

– Абе нали беше на някаква обиколка. Трай сега и слушай. Значи сбарвам го онова гадже от "Васар"^[6] в "Тунела" – жестоко парче, големи цици, разкошни крака, абе, тяло, та дрънка – и го черпя няколко чаши шампанско, било в града за пролетната ваканция, и аха – за малко да ми го налапа още в Залата с полилеите. Подкарвам го аз към къщи...

– Чакай, чакай – прекъсвам го. – А може ли да попитам къде е през това време Памела?

Крейг се сепва.

– Ох, твойта мама. Абе, Бейтмън, не разбираш ли, че искам да ми духат. Ще ми се да хвана някое гадже, което да ми даде да...

– Не искам да слушам – казва Ван Патън и си запушва ушите с длани. – Сега ще изтърси някаква гадост.

– Не се превземай – ухилва му се Макдърмот. – Не ща перверзии. Искам само половин час да поседя върху лицето на някое гадже.

Хвърлям по него пластмасовата бъркалка от чашата си.

– Та отиваме у дома и слушайте какво става. – Той се надвесва над масата. – Тя се е наляла с шампанско достатъчно, за да оправи и носорог, и...

– И ти даде да я чукаш без презерватив? – пита някой от нас.

Макдърмот поглежда отчаяно към тавана.

– Абе това гадже е от "Васар", а не от "Куинс".

Прайс ме потупва по рамото.

– Какво иска да каже?

– Няма значение, слушайте сега – продължава Макдърмот. – И какво прави тя, а, сещате ли се? – Следва драматична пауза. – Съгласи се само да ме изцърка на ръка... и знаете ли как? През цялото време беше с ръкавица.

Той се отпуска назад в стола си и отпива от чашата си с доволен вид.

Всички посрещаме новината смълчани. Никой не се присмива на признанието му, нито на неспособността му да действа по-настъпателно с някакво си гадже. Никой не казва нищо, но всички си мислим едно и също: "Никога не се захващай с маце от "Васар".

– Абе на тебе ти трябва някое девойче от "Камдън" – обажда се Ван Патън, вече посъвзел се от историята на Макдърмот.

– Ууу, страхотно – обаждам се и аз. – Някое, дето си мисли, че няма нищо лошо в това да се чука с брат си.

– Да, ама и си мисли, че СПИН е някаква нова рокгрупа от Англия – уточнява Прайс.

– Къде ще е вечерята? – пита Ван Патън и разсеяно зяпа въпроса, написан на салфетката му. – Мамка му, къде отиваме бе?

– Да не повярваш, ама мацетата си мислят, че много ни е страх от тия работи, от болестите де – добавя той след малко, като поклаща глава.

– Да ме убият, не слагам презерватив – заявява Макдърмот.

– Четох една статия, даже си я преснимах – започва Ван Патън. – И там пишеше, че шансът да хванеш СПИН е нула, точка, нула, нула, нула, пет на сто или нещо подобно, дори и да си чукал най-разбрицаната курва или проститутка.

– Мъжете просто не се заразяват.

– Да, ама само белите.

– И онова маце през цялото време беше с ръкавица, а? –  пита Прайс, който все още не може да се съвземе от шока. – А стига бе! По-добре да се беше оправил сам!

– Я чуй това: "Патката и така се вдига." Фокнър – намесва се Ван Патън.

– Абе ти кой колеж си завършил? "Пайн Менър"^[7]? –  пита го Прайс.

– Господа – обявявам, – вижте кой идва насам.

– Кой? – пита Прайс, без да се обръща.