Американски психар

И избухва в смях. След няколко мига мълчание всички започват да се смеят с изключение на мен.

– Точно така, това беше краят – гордо и с облекчение заявява Престън.

Ван Патън го приветства с вдигнат нагоре палец. Дори Прайс се смее.

– Мамка му – казвам, – това е ужасно.

– Защо? – пита Престън. – Ташаклийско е.

– Вярно, Бейтмън – добавя Макдърмот. – Я се усмихни.

– О, забравих бе. Бейтмън ходи с някоя от Американския съюз на цветнокожите – майтапи се Прайс. – Какво не ти харесва във вица?

– Не е смешен – отговарям му. – Расистки е.

– Ужасно копеле си, Бейтмън – казва Престън. – Трябва да спреш да четеш биографиите на Тед Бънди. – Престън се изправя и поглежда "Ролекс"-а си. – Е, момчета, трябва да изчезвам. Ще се видим утре.

– Да, пак по ракиено време, в същата кръчма – уточнява Ван Патън.

Престън се навежда още веднъж, преди да си тръгне.

– Защото последния път, когато чуках негърка, ми сви портфейла.

– Добре де, разбрах, разбрах – избутвам го с ръце.

– Запомнете, момчета: малко са нещата в живота, които действат така добре, както "Кенууд".

Престън най-сетне се разкарва.

– Ябадабадуу – извиква Ван Патън.

– Абе не ви ли се струва, че пещерният човек е имал повече мозък в главата си от нас? – пита Макдърмот.

"Пастелите"

Направо ми се плаче, когато пристигаме в "Пастелите", защото съм сигурен, че няма да има свободни места, но масата, на която ни настаняват, се оказва добра и ме облива вълна на страхотно облекчение. Управителят на ресторанта в "Пастелите" е познат на Макдърмот и въпреки че направихме резервация само преди минути от таксито, ни превеждат покрай навалицата около бара към розовата, ярко осветена зала на ресторанта и сядаме в едно сепаре за четирима най-отпред. Да се уреди резервация в "Пастелите" е наистина невъзможно и Ван Патън, моя милост и дори Прайс сме впечатлени, изглежда дори, че малко завиждаме на постижението на Макдърмот. След като се натоварихме в таксито на улица Уотър, изведнъж се сетихме, че никъде не сме направили резервация, и докато обсъждахме предимствата на едно ново калифорнийско-сицилианско бистро в Горен Ийст Сайд (което така ме изнерви, че ми идеше да сдъвча справочника "Загат"), постепенно се стигна до съгласие. Единствено Прайс нещо се противеше, но накрая сви рамене и заяви: "Дреме ми на оная работа", и използвахме портативния му безжичен телефон, за да запазим маса. Той включи уокмена си и така го наду, че чувахме записа на Вивалди въпреки шума на градското движение, който нахлуваше в таксито през полуотворените прозорци. По пътя Ван Патън и Макдърмот подхвърляха подигравателни шегички за големината на пишката му, към които се включих и аз. Пред "Пастелите" Тим сграбчи салфетката на Ван Патън с внимателно редактирания окончателен вариант на въпроса му до GQ, смачка я и я хвърли на някакъв скитник, сгушил се до входа на ресторанта с табелка в треперещите ръце с надпис: ГЛАДЕН СЪМ И НЯМАМ ДОМ МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ МИ.

Нещата, изглежда, се нареждат добре. Главният келнер ни изпраща по един "Белини"^[8] с комплименти на заведението, което не ни пречи да си поръчаме още нещо за пиене. От тонколоните звучи песента Then he kissed те на "Ронетс", нашата келнерка е със страхотно тяло и дори Прайс сякаш се поотпуска, въпреки че мрази това заведение. Отгоре на всичко точно срещу нас са седнали четири мацета, всичките изглеждат страхотно – руси и с големи цици; едната е облечена в двулицева вълнена рокля-риза "Калвин Клайн", втората е с плетена вълнена рокля и елече с копринени връзчици от "Джефри Бийн", третата носи симетрична плисирана пола от тюл, бродиран нагръдник от фино кадифе от "Кристиан Лакроа" и обувки с високи токчета "Сидони Ларици", а четвъртата е с черна рокля без презрамки и с пайети под жакет от вълнен креп, шит от "Бил Блас". От тонколоните гърми Dancing in the street на "Шърлис" и звукът, кънтящ от високия таван на залата, е толкова силен, че трябва да крещим, за да стигнат поръчките ни до ушите на стегнатата келнерка, облечена в двуцветен вълнен костюм от "Мирон дьо Премонвил" и с кадифени боти, която – почти съм сигурен – флиртува с мен: усмихва ми се сексапилно, докато за мезе поръчвам сепия със златист хайвер, и ме гледа така сластно и втренчено, когато поръчвам задушено в гърне със сос от зелени домати, че се налага да сведа адски сериозен и умислен поглед към розовия "Белини" в чаша за шампанско, за да не си помисли, че проявявам прекален интерес към нея. Прайс си поръчва мексикански хлебчета и еленово месо със сос от кисело мляко, украсено с папрат и резенчета манго. Макдърмот поръчва сашими с козе сирене и пушена патица с цикория и кленов сироп. Ван Патън пък избира наденичка, печена в раковина, и сьомга на скара с малинов оцет и гуакамоле. Климатичната инсталация в ресторанта е надута до краен предел и започвам да съжалявам, че не си взех новия пуловер "Версаче", който купих миналата седмица от "Бергдорф". Щеше да ми отива на костюма.

– Моля, бихте ли разкарали тия работи – обръща се Прайс към момчето с количката за съдове, като сочи към чашите с "Белини".

– Чакай, Тим – обажда се Ван Патън. – По-спокойно. Аз ще ги изпия.

– Това е евробоклук, Дейвид – обяснява му Прайс.

– Евробоклук.

– Можеш да пийнеш моето, Ван Патън – казвам.

– Чакай – провиква се Макдърмот и задържа момчето с ръка. – И аз не си давам моето.

– Защо бе? – пита Прайс. – Да не искаш да сваляш оная арменка до бара?

– Коя бе? – Ван Патън се оживява и опъва врат, за да види мацето.

– Прибирай ги всичките – нарежда Прайс, съвсем нервиран.

Момчето покорно вдига чашите от масата, покланя се на цялата маса и изчезва.

– Защо се правиш на началник? – хленчи Макдърмот.

– Ей, пичове, я вижте кой влиза. – Ван Патън дори подсвирва. – Майко мила!

– Мамка му, дано не е пак оня идиот Престън – въздъхва Прайс.

– Ааа, не, не – отвръща Ван Патън със злокобен глас.

Още не ни вижда.

– Виктор Пауъл? Пол Оуен? – питам разтревожено.

– Двайсет и четири годишен и струва, да кажем, отблъскващо количество мангизи – насочва ни Ван Патън и се подсмихва хитро. Онзи явно го забелязва, защото се ухилва толкова широко, че чак зъбите му ще изпадат. – Абсолютен лайнар.

Проточвам врат, но не мога да видя нищо.

– А, сигурно е Скот Монтгомъри – казва Прайс. – Нали? Скот Монтгомъри е.

– Може и той да е – дразни го Ван Патън.

– Скот Монтгомъри, това джудже – презрително казва Прайс.

– Браво, Прайс – хвали го Ван Патън. – Ти си безценен.

– Гледай само как ще му се израдвам. – Прайс се извръща. – Все едно че виждам земляк от Джорджия.

– Леле – обажда се Макдърмот, – само как се е издокарал, ще получа стрес.

– Аз вече получих – добавя Прайс. – Тоест стреснах се.

– Ау – включвам се и аз, – какво елегантно морскосиньо!

– Какво фино каре – шепне Ван Патън.

– Малко е прекалил с бежовото – констатира Прайс.

– Ето го, идва – поизправям се аз на стола.

Скот Монтгомъри приближава сепарето ни, облечен в двуреден тъмносин блейзер с копчета, имитиращи черупка на костенурка, раирана риза от парен, мачкан памук, поръбена с изпъкващи червени конци, крещяща копринена вратовръзка с бели, сини и червени шарки от "Хюго Бос" и тъмновиолетови вълнени панталони от "Лазо" с четири басти отпред и срязани под ъгъл джобове. В ръката си носи чаша шампанско, която подава на момичето с него. Тя прилича на фотомодел: откъм цици – горе-долу, задник – никакъв, дълги крака. Облякла е пола от вълнен креп и велурено елече от кашмир, през свитата ѝ ръка е преметнато велурено палто, също от кашмир – всичко от "Луис Дел'Олио". Обувки с високи токчета от "Сузън Бенис Уорън Едуардс". Очила от "Ален Микли". Чанта от пресована кожа "Хермес".